Иван Василев

              На Христо Ботйов

Аз пих от твойто гордо непокорство
пламтящи глътки: бунт и свобода!
И в равнината топла и разтворена
заскитах сам след чуждите стада.

Какво от туй, че нищо от детинството
не ме разтапя в сладостна тъга?
Аз раснах груб, окъсан от глогините,
от хората жестоко поруган.

Какво от туй, че залъка, горчивия,
поемах със напукана ръка,
а тръните - зли кучета в моравата -
ме хапеха по босите крака?

Какво от туй, че в лилавите вечери
се тръшках на зелената трева
и тежък сън заспивах сред далечните,
нашепвани от някого слова?

Какво от туй? В торбичката калчищена
аз носех твойте песни. И гърмях…
Те бяха топъл хляб за мене, нищия,
те бяха път, по който днес вървя.

Ония дни изминаха… Животът ми
стовари скръб и радости без ред.
Аз пих от твойто непокорство, Ботйов,
ти - хубав мъж, хайдутин и поет!

в. „Огнище”, г. 3, бр. 30, юни 1940 г.