МОМИЧЕТО С ЖЪЛТАТА ЛУНИЧКА

Петя Йорданова

Накрая на гората имаше малка къща. Всяка заран на двора излизаше момиче с жълта луничка на челото, тичаше под дърветата и се смееше. След него припваха Синьото коте, Оранжевото куче и Бялото петле. Те много я обичаха. Щом момичето подгонеше малките сиви врабчета на двора, кучето започваше да лае срещу тях, котето ги дебнеше по оградата, а петлето кукуригираше толкова високо, че те трепереха от страх. Вдигаше се страшна олелия.

Бяха славна дружина.

Но момичето, което всички наричаха Жълтата Луничка, не обичаше да закусва. Отронваше си само по няколко трохи от намазаната филийка.

Майка му го молеше да хапне още нещо, но то беше непреклонно.

- Не, не и не!

- Но ако ядеш по толкова малко, няма да пораснеш и ще си останеш като врабчетата - казваше майката разтревожена, но кой да я чуе?

Дъщер            я й си знаеше своето.

- Нека остана - отвръщаше тя на майчините думи. - Никак не е лошо да бъдеш врабче.

Една сутрин момичето с жълтата луничка на челото започна да слабее. Ръцете му ставаха все по-тънки и тънки, докато в един миг изчезнаха. Крачетата му също отъняха и полека-лека се превърнаха в малки птичи крачета. На рамената му, на мястото на изчезналите ръце, пораснаха сиви крилца, като тези на врабчетата. По главата му се появи перушина. На обед се наведе да пие вода от чешмата, но не можа. Наместо уста се показваше клюнче, а с него можеше да отпива само по капчица.

Като се огледа, момичето се изплаши.

На другия край на двора подскачаха весели врабчета и търсеха да си хапнат нещо. Момичето-врабче отиде при тях, но сиивите птичета го изгониха, защото не го познаваха. Едно врабче дори налетя срещу него и му каза:

- Махай се оттука, че ще ти оскубем перушината. Това място е наше.

Под старата круша се разхождаше Синьото коте. Като го видя, момичето-врабче се зарадва много. Ето един приятел, който ще го разбере и ще му помогне. Отиде при него и му се усмихна, но котето не го позна. Подви опашка, опря се на предните си лапи и погледна учудено.

- Аз съм момиченцето с с жълтата луничка на челото - каза то на котето. - Не ме ли позна? Забрави ли как хубаво играехме с тебе, когато бях истинско момиче?

- Какво момиче си ти? - измяука котето. - Я се погледни, малко мършаво врабче. - После с настръхнала козина се приготви за скок.

Момичето-врабче си спомни как същото това коте понякога успяваше да хване някое глупаво врабче и после го отнасяше зад купата сено. Ами ако сега изяде и него? При тази мисъл то трепна с крилца и веднага се намери на високия клон на крушата.

На другия ден дочу весел лай. Оранжевото куче идеше по горската пътека. Отвори с предната си лапа дървената порта и влезе в двора. Момичето с жълтата луничка на челото, което се беше превърнало във врабче, скочи от покрива и кацна право пред него. Ах, какъв късмет! Това врабче се навираше самичко в лапите му. Сега ще го хване.

- Недей, Рижко - помоли му се врабчето-момиче. - Аз не съм истинско врабче. Аз съм  Жълтата Луничка.

Оранжевото куче не вярваше. То знаеше, че момичето си е момиче, а врабчето - врабче. Какво общо имат едното с другото? И покри с лапа птичето. В този миг някой извика зад гърба му:

- Пусни го! Защо посягаш на едно малко и беззащитно врабче?

Беше веско, другарчето му от съседния двор. Кучето се сепна и врабчето успя да се отскубне от него. По-рано, когато беше момиче, си играеше с тези лапи, но сега те бяха станали страшни. Можеха набързо да го разкъсат.

На третия ден видя да се разхожда Бялото петле, онзи немирник, който я будеше още по тъмно. Петльо ще ме познае - помисли си момичето с жълтата луничка на челото, което беше станало врабче. Кацна на двора до петлето и се представи:

- Чик-чирик! Туй съм аз!

Но Бялото петле не обичаше неканени гости на своята сутрешна трапеза. То се приближи до врабчето, огледа го от всички страни и го клъвна с острия си клюн.

- Олеле! - изрева от болка врабчето-момиче и излетя към дървото пред къщата.

Сега всичко му стана ясно. Вече нямаше никакво момиче, а само едно врабче, което всеки можеше да гони и напада. Трябваше да се пази. Неприятели му бяха станали и тези, които до вчера весело играеха с него.

На земята почти не слизаше. Започна да каца на прозореца, зад който плетеше майка му. Видеше ли самотното врабче, тя слагаше трохи на перваза, за д анахрани гладното птиче. Сълзи се стичаха по лицето й - мислеше за своето изчезнало момиче.

- Аз съм твоето момиче - казваше то с птичи глас, но майка му не разбираше този език и не можеше да го познае.

Врабчето идваше на прозореца по едно и също време. Кълвеше до насита вкусните трохички.

Така момичето-врабче започна да расте. Полека-лека крачетата му се удължиха, появиха се ръце на мястото на крилцата, човката му изчезна и се показа весело детско лице. Огледа се в прозореца, както в огледало, и какво да види? Врабчето беше изчезнало. Отново беше станало същото момиче с жълтата луничка на челото. Сега му се струваше, че никога не е имало образ на врабче, а всичко е било някакъв сън или някой е разказвал приказка. Но истината си беше истина. Като бръкна в джобчетата на престилката си, намери пухкава перушина. Беше още топла, останала за спомен от времето, когато бе врабче.

Закрачи по двора. Насреща му изскочиха Синьото коте, Оранжевото куче и Бялото петле и се зарадваха много.

- Ето я истинската наша приятелка - казаха те. - А пък някакво врабче искаше да се представи за тебе.

Момичето изтича до прага, отвори вратата и застана до нея. Майка й и баща й седяха край масата, но не докосваха храната. Тъгуваха за Жълтата Луничка.

- Ти! - възкликнаха в един глас родителите й. - А ние вече бяхме изгубили надежда, че ще те намерим, и хранехме едно самотно врабче, което идваше на прозореца. Но днес то изчезна.

Момичето радостно ги преръщаше, целуваше и викаше:

- Дайте ми да ям! Гладна съм. Ще ям много, много, че може пак да се превърна във врабче.

Седна на трапезата до тях и хубаво се нахрани.

Не искаше повече да става врабче.

1987