СВИРКАТА НА МОЯ ДЯДО

Иван Давидков

СВИРКАТА НА МОЯ ДЯДО

Вълшебна ли бе свирката, с която
ми свиреше в онуй далечно лято,
та толкова дълбоко ме плени
и с чар изпълни детските ми дни?

Аз знам сега, че тая окарина
бе правена от проста селска глина,
че бе я купил от грънчар незнаен.
Но ти й даваше копнежа таен
на своята душа - и в мрака мек
тя разговаряше като човек
с планинските звезди, с реките стари,
с лъките, с окъснелите овчари…

През тия вечери научи ти
сърцето ми от всичко да трепти.
И аз разбрах, че хубав е света,
щом моя спътница е песента.


УТРИН

Кестенов вятър се носи по друма,
свири в небето.
Нейде зад облак отронена шума
бие звънчето.

Святка лъжичката в чашата с чая
и зад пердето
чувам дори през гърма но трамвая:
бие звънчето.

Утрото с тебе по стълбата слиза.
Гледай! Врабчето
кима ти весело върху корниза…
Бие звънчето.

Бавна и сива мъглата се вдига,
грейва полето.
Вятър прелиства леса като книга.
Бие звънчето…


ПРАЗНИК

Преди да оправи на сънния брод
постелята смачкана, изгревът чува:
звънти чучулига в априлския свод,
скорец се унася над своя фагот
и златен тромпет водопадът надува.

Зеленият явор, за празника чул,
държи под ръка трепетликата бяла,
в крилце на пчела се оглежда зюмбюл
и глухарче си шие наметка от тюл
за утрото на карнавала.


ЗЛАТНО КОНЧЕ

Вее вятър, песен птича
пада с крушовия цвят.
Като златно конче тича
слънцето над моя град.

По железните мостове
чувам тропота му аз:
тънко ехо от подкови
там се сипе в тоя час…

- Конче, конче, почини си,
не препускай от сега!
За минутка облегни се
на високата дъга!

Попаси трева уханна
в облачните широти -
и тогава над Балкана
тръскай грива и лети!


МАЙКА

Дали от древните картини
тя в равнината бе дошла?
По черни тръни и къпини
висеше ехо и мъгла,
а тя стоеше над реките,
над слизащата мрачина,
над самотата на браздите -
и даваше им светлина.

С попукани нозе стоеше
на есенния кръстопът.
Дори сама в света да беше,
не щеше да е пуст светът!

На нейната ръка, заспала
подобно клон под нощен свод,
лежеше като златен плод
една главица изрусяла.