НА БЕЛИЯ ХЪЛМ
НА БЕЛИЯ ХЪЛМ
Несресани лозите по баира,
до старата пътека за Чирпан
се диплят къдрави, извират
покорни на водата по-натам.
Пътеката с прашасали следи
прилича, суха, на платно от лен.
До лозето, което баба засади,
са мъртвите, избягали от плен.
На хълма-време се почива…
И баба все присядаше по пек.
Дъждът пои лозите, до горчиво.
Надеждата - животът, да е лек.
А някъде в долчини самота,
която пъпли глуха или пъстра,
не знаят извора на вино и вода
тука, до невидимите кръстове.
Но до аязмото, по юли знак,
че животът, всъщност, не умира
лозите пият слънце и от мрак.
И аз съм тук! И ги разбирам.
KОСМОГОНИЯ
Във време на последни жътви
светулките са нощни стражи.
Единствените дето ме упътват
и в тъмното са белег за кураж.
В ролята, която имам да играя,
светулките, проблясващи монети,
хазартно ме прицелват в края
по дългите опашки на комети.
И прекосявам космоса си тъжен,
разрязвам го като огромна диня,
като сърце целунато от ръжен,
тъй много нажежен, та чак до синьо.
А подир туй отново се събирам
като за сватба с тежките чеизи.
Но, ако още можех да избирам,
избрала бих моминските си ризи
и пролетното слънчево жужене,
вибриращо по кожата на мрака,
с когото щяхме да се женим…
Да, този мрак отдавна бе ме чакал.
И лъч съм по ръбатите му скули,
за да узная: вътре съм летене.
С крила изтрих въздушните си кули
и спомените с бъдещето в мене.
А житото на снопи го завръзвам.
Облечена съм в жътвена позлата,
но след светулките безумно бързам
да стигна до покоя на нещата.
И нивата ми, цялата в стърнища,
прогонва ме и аз си тръгвам боса.
Гладът на мелниците се отприщва.
Хамбар съм, но светулчица ти нося.
НЕВИДИМО ВЪСТАНИЕ
Ти си моето малко въстание
за странна влюбена кауза
без оръжия, със съзерцания.
Между смъртите вечна пауза.
Без байраци и без хоругви,
даже без точна и ясна идея.
Ти въздигаш. Друг ли? Друг би
ме накарал и да полудея
от нормалност или от скука.
Ах, как да прощаваш умееш:
“Лудостта ли? Какво ти пука!
Важното е да се живееш!”
И ми става и лудо, и щуро,
мое влюбено оправдание!
Сърцето ми е барутно буре
а любовта ми - въстание.
А ръцете ми са ти завери,
ласките ми са експлозиви.
Мъртви са всичките изневери
и се завръщам при живите.
И се връщам при честността си,
с която от гроб се въстава.
Без лъжи! Светят иконостаси
и само живот ми остава…
В мен е писано и ми се случи
закъсняло, но неизбежно
да въставам винаги в случай,
че ме убиват без нежност.
БЕЗБРЕЖНИ
„И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!”
П. Яворов, „Заточеници”
Пътуваме, изгубени и грешни,
и пътят като болка ни сподавя.
Едно е нужно - да се срещнем,
преди в брега да се удавим.
Морето сваля разнолика рокля -
бленуваме оставени любими.
Копринена, нощта не стопля
разлюбените ни души безименни.
Тъй бледни са нещата, от които
сме наследили земните си гени.
Все търсим ги, но и на плиткото
зоват на океана срязаните вени.
И го пътуваме в реки, в морета,
в душите си, а те се преобръщат
след всеки ден изпитана несрета.
Така е нужен спомен! Да ни връща.
Изгубили се бихме, слепи в мрака,
ако не помним дълго бреговете.
С онази сила, дето ще ги чакат,
изпращат майките си синовете.
Навлезли в самотата ни далече,
измиват спомените ни вълните.
Едва долавям бреговете вече…
сред толкова звезди по висините.
