Стен Леон

ГЛАВА ПЪРВА. БЪЛГАРСКА КУТИЙКА

СВЕТОВНА КОНФЕДЕРАЦИЯ ЗЕМЯ (СКЗ)(*). ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА, БАЛКАНСКИ П-В, ГОРНОТРАКИЙСКА НИЗИНА, ГРАД ПАЗАРК, КВАРТАЛ БЕСАПАРА, УЛИЦА “АКАД. ИВАН БУРЕШ” №7

21.І.’79г., 07.59ч

Птиците в квартала са от клуба на бъбривите. През зелените щори се виждаха силуетите на три врабчета(1) да подскачат около твърд краешник, който предвидливо беше оставил на перваза още снощи. Врабецът патрулираше край самките като правеше серия от любезни поклони, спираше се, въртеше мнително главица, оглеждаше се за нова възможност, чирикаше гръмко, за да дойдат и други гладни приятели, настъпваше с “пинк-пинк” към хляба, а после внезапно се издуваше като покрито с перушина балонче и застиваше умърлушено, вперил мънистените си оченца в суровия зимен пейзаж. От стрехата се отчупи капчук, разби се в перваза и птичето войнство незабавно се изнесе с цвърчене и пърхане на крилца.
“Толкова за дребните пернати! За по-едрите ще има по-нататък… – помисли преди да отпуснеш глава наляво. – Какво толкова? Семпло е, става за начало.”
Както обикновено по това време, все още се излежаваше под фамилния герб. Разглеждаше го по навик, удобно разположен на голяма елипсовидна спалня, застлана с меко червено кадифе. Царственият орел небрежно ти се плезеше с езика си трибагреник, двата леопинатуса* от двете му страни съсредоточено се гледаха през короната и си даваха вид, че съвсем не ги беше грижа, какво ще стане, стига щитът с розата да стои изправен на мястото си върху двата златни пиедестала през цялото време. Понадигна се, колкото да подложиш няколко копринени възглавници под гърба си, извади от сребърната табакера на махагоновата масичка електронна бездимна цигара “Join International 160?s”, заигра се небрежно с нея и тъкмо се питаше: “Дали да си подръпна?”, когато от атриума (римляните някога така са го наричали) долетя звън като цвъртене на цикада през любовния период. Чу собствения си плътен бас, все още дрезгав от съня, да пита изненадан АЕС* кой е дошъл.
– Непознат бял мъж, около четиридесетте, – съобщи електронен глас с безупречен тон и продължи в същия дух: – облечен е в шлифер “Експерт”, костюм “Понора”, магмен металик; обувки от клониран синорник, бяла риза, кожени ръкавици, дифракционна вратовръзка “Царацар”, ръчен часовник “Булгаро”…
– Достатъчно, АЕС! – прекъсна досадното изброяване на незначителни, но за сметка на това доста скъпи неща, изправи се на крака, стегна мускули, разкърши снага. – Следващият път започни от цвета на очите! Кажи на госта, че ще го приема! Да ме почака.
Инстинктът ти застана нащрек, вдигна уши като немска овчарка през заешка дупка, но не беше чак толкова притеснен, че да облечеш трико срещу куршуми и бойни лазери…
Погледна за миг чисто новия брониран гащеризон, който кротко си висеше на закачалка в гардероба, материята му, лъскава и гъвкава като змия, можеше да отблъсне дори игла-убиец*… Още нямаше да имаш нужда от такава защита.
Нахлузи върху пижамата си брокатен халат “Хедон”, отиде до входната врата и вътрешното й суспензионно поле* се включи автоматично, когато я отвори. Отсреща по лицето на непознатия заигра усмивка като слънчев лъч в мрачен ден.
– Добро утро, г-н Хорс* – поздрави те протоколно, дясната му вежда потрепна. – Казвам се Драг, ранг куриер, Драг Тихов.
– Значи Вие сте новият куриер на Съзвездието – рече. – Вярно ли е, че сте преминали специално обучение и можете да спите само по 15 минути на денонощие?
Физиономията му се издължи от изненада.
– Странно!… Спя по 8 часа, като всички останали. Е, почти като всички… А вярно ли е, че Вие не остарявате? – попита на свой ред и бръкна с дясната ръка дълбоко в пазвата си.
– Говори се, че съм изпреварил времето си и затова всички ме търсят след 10 сутринта.
– Ще го имам предвид следващия път – съобрази веднага. Очите му бяха волфрамово сини, през извивката на челюстта към ухото му лъкатушеше блед белег, който се губеше в русата коса. Приличаше на човек, който има навик да носи оръжие.
– Хайде да си говорим на ти – усмихна се, премести поглед от центъра на челото на върха на носа му и каза: – Приличаш на човек, който е свикнал да носи оръжие.
– Обикновено се справям с думи, друже – рече, докато вадеше юмрук от вътрешния джоб.
– Какво ли си ми донесъл?
– Българска кутийка…
– Българска?…
Той най-сетне отвори юмрук и на дланта му се появи кубче от черен азбест. Не ти го подаде, беше забелязал защитното поле да просветва призрачно в ъглите на вратата.
Ти го изключи, взе загадъчния предмет. Беше студена и тежка за размерите си кутийка с българския герб гравиран отгоре. Беше по-скоро невзрачна, отколкото интересна, но щеше да бъде достатъчна, за да те тласне към приключение през половината свят в търсене на една жена…
– Какво има вътре? – попита го направо.
– Само Главния знае! Ключалката е програмирана на отпечатъка на палеца ти – посочи с очи вдлъбнатина на капачето. – Налага се малка промяна в правилата.
При всяка дума от устата му излизаха облачета пара. И двамата бяхте поруменели от студа.
– За какво става въпрос? – Започваше да става интересно.
– Срокът е по-кратък от обичайния. Мишената трябва да се свали до края на март – заяви категорично, докосна възела на вратовръзката си и поясни: – Това е валидно само за тази операция. Главния иска да действаш бързо!
Забеляза микрокамера в брилянта на златната игла на вратовръзката му. Това те наведе на предположението, че всичко беше инсценировка, зад която прозираше нещо друго.
“Може би иска да види реакцията ми на тази промяна. Дали не ме тестват със скенер на емоционалността*? – помисли проницателно. – Какво толкова! Всеки е подлаган на изследвания от време на време.”
– Съмнявам се, че ще успея толкова скоро, Драг – каза, скри раздразнението си, може би някъде някой анализираше емоциите ти.
– Мишената е специален човек, г-н Хорс – натърти куриерът. – Понякога специалните хора са непредсказуеми… също като теб. Говори се, че ти е от полза?
– Зависи от гледната точка! Обикновено унищожавам първостепенни тирани, такава ми е работата – отвърна внимателно, втренчи очи в микрокамерата. – Миниатюризацията доста е напреднала напоследък.
– Така си е, друже – Драг откопча иглата на вратовръзката си и я пусна в джоба на сакото, кимна и те прикова с поглед. – Идеята не беше моя. И мен ме наблюдават, какво си мислиш? Иначе нямаше да те гъделичкам по егото, не ми е в стила… Да се върнем на въпроса. Ще успееш ли до месец да завършиш поръчката?
“Защо настоява? Закъде се е разбързал Главния този път? Дали още се съмнява, че някой може да се изплъзне от моята дарба?… Кой ли е обектът? Дали има опасност за мен или причината е съвсем друга? – хапеше устни от недоумение. Концентрира се в практичен стил на мислене, но вместо отговор в съзнанието ти се настани безпокойство. – Нещо не е, както трябва!”
– Струва ми се, че срещата ни приключи! – Въздъхна, изморен от толкова въпроси, смръщи вежди. – Ще видя какво мога да направя… Не настоявай повече. Това може да ме ядоса.
– Беше необходимо – наклони глава, обърна се и преди да се отдалечи те погледна през рамо. – Ще се срещнем отново, г-н Хорс.
– Доскоро тогава – каза и затвори вратата.
Върна се в хола, остави кутийката на шкафа, приближи прозорците, замисли се. Снегът се белееше, кръстосан от нанизи следи. Тук-там сред замръзналата земя сивееше някоя локва скована в лед, севернякът огъваше заледените треви, изгърбваше унилите храсти около празния шадраван, глозгаше скрежа по голите клони на гинковите дървета край оградата на градината. Зад стволовете им се виждаха мъгливи фрагменти от зимен градски пейзаж. Краешникът беше изчезнал от перваза, бяха останали само мокри трохи. Врабците бяха отлетели, безмълвни гугутки(2) прехвърчаха по двойки. Горе в далечината ята гарвани(3) се виеха по прищевките на вятъра като шепа сажди. Щеше да докажеш на всички птици, че си техен приятел, накрая щяха да те обикнат повече от всеки друг, но още беше рано за това, още бяхте в началото…
Навън нямаше друго за гледане. Вдигна от пода падналата цигара, повъртя я между пръстите, ей-така, за разнообразие.
Обикновено не пушеше на гладно, играеше си с цигарите по навик. Хвърли я към пепелника и тя изчезна с пукот в гърлото му. Анихилационната мембрана* в него я беше превърнала в спомен за част от секундата. Обърна се, приближи вграден в стената аквариум, проследи издигането на рибките към повърхността, даде им храна, почука по стъклото.
Барбусите бяха най-енергични, гупите, хелерите и рибките зебри ловко ловяха потъващите частици, а сомчетата тромаво се суетяха по дъното в очакване на остатъците. Цяла година не беше получавал поръчка за портрет. Денят беше неприветлив, но поне не беше напразен. Дали беше от онези дни? Взе българската кутийка, тежеше повече, отколкото се надяваше.
Засега щеше да почака.
Започна сутрешната си гимнастика с упражнения от книга за йога. Зае класическа поза за релаксация – Шавасана* и след няколко минути посветени на себеотпускане седна в Сукхасана* за изпълнение на пранаяма*, направи три серии по 12 дишания, премина в Лотос* за изпълнение на Калабхати* и Анулома-вилома*, после продължи по основната схема.
Преди финалния етап поръча на приближения ти клонинг Лайла “ТМ-18” да приготви закуска за шампиони – достатъчно храна за компания от хедонист, аскет и интелектуалец. Тя се развихри из кухнята, оттам долетя звън на позлатени прибори, почукване на китайски порцелан, бълбукане на кипяща вода. Три-четири яйца цопнаха в нея, съскането на кафе-машината взе превес, вратата на фризера се хлопна, тостерът изщрака.
Представи си как пшеничените филийки в него загарят до бежов нюанс и устата ти се напълни със слюнка. Завърши пълния комплекс упражнения с Триконасана*, изтегна се по гръб да нормализираш дишането и скоро пулсът ти го последва; стресът от последната среща се трансформира в покой, умът ти се проясни. Помоли мислите да изчезнат и светът спря; разумът ти се разля в кротко море, гмурна се в средата му, потъна дълбоко под ефирни слоеве кристална вода, докосна небитието, времето престана да съществува.
После съзнанието ти внезапно се завърна в тялото, пръстите ти потръпнаха от наслада, по мускулите премина приятна топла вълна. Пое дълбоко въздух и го задържа, отвори очи, погледна света освежен, почувства се тонизиран, усети всяка фибра на кожата ти да трепти като струна на китара.
Стрелките на часовника те озадачиха. Нима не беше там само за миг? Не! На практика беше изминал четвърт час. Дали беше заспал за няколко минути?
Настани се на любимото си кожено кресло, над което се издигаше двойно извита палма цикас*. Отпред стоеше махагоновата масичка в стил от времето на Балабановата къща. Съчетанието от коприна и естествена кожа, полиран мрамор и тежко дърво, създава естествен уют, а присъствието на някоя антична мебел, внася в интериора неподражаема атмосфера от “доброто старо време”. Ако някога попаднете на подобно място ще разберете, че луксът си струва парите, когато съдържа поне капка комфорт и пламъче топлина.
Лайла щеше да се появи на сцената всеки момент, затова побърза да натиснеш с палец вдлъбнатината на кутийката, електрониката услужливо бръмна, ключалката се отвори.
Повдигна с два пръста тайнственото капаче. Отдолу имаше друго – изработено от 24-каратово злато и украсено с барелеф на собствения ти фамилен герб. Отвори го без да се захласваш излишно по него. Естествено не знаеше какво ще намериш вътре. Повечето неща действително бяха интересни. Останалите се нуждаеха от сигурна защита в банков сейф.

(*) Вж. Речник на Бяла и Зелена Книга. Отнася се за всички думи в текста маркирани с астерикс (*) Обратно в текста.

(1) Домашно врабче (лат. Passer domesticus) – вид включен в списъка на защитените птици в България*. Обратно в текста

(2) Гугутка (лат. Streptopelia decaocto) – напълно защитен вид в България, забранена за отстрел птица. Обратно в текста

(3) Гарван гробар (лат. Corvus corax) – защитен вид на територията на България, без изключения. Обратно в текста