Людмила Паршчикова

превод: Тихомир Йорданов

***
Събуждам се във шест, заставам пред стъклото
и виждам птиците и вятъра отново.
Безбожница, но благославям аз живота
дори и за събуждане такова.
И за това, че болката в сърцето ми отмина,
че като дъжд и младостта се е изляла.
Душата ми прие последната причина
на разума и клетото ми тяло.

—————————–

***
Изстива печката. И подът - неизтрит.
Несготвена е супата. И неокъпано детето.
Вратата хлопва и любимият със вид
измъчен от бита отива там, където
във чужда някаква страна
на друго рамо той ще се изплаче.
Че щом във стихове погубва се жена,
животът й е сбъркан, значи.

—————————–

***
В един от тези грешни дни,
проклела идващата старост,
ще си налея водка - не нахалос
поезията в плен ме заплени.
Ще тъне в грижи мойта дъщеря,
синът в проблеми и в проекти - внуци.
Тогава с чистите слова и звуци
в беззвездна вечер ще се събера.
И на тъгата във вира дълбок,
поведена от своя орисия,
аз върху бялата хартия
ще се изповядам като пред Бог.

***
Проснувшись в шесть, окошко отворю,
увижу птиц и воздуха круженье.
Безбожница, я жизнь боготворю
хотя бы за возможность пробужденья.
За то, что боль от сердца отошла,
и молодость, как ливень, отшумела,
и так, как надо, приняла душа
всё, что досталось разуму и телу.

—————————–

***
Печь остыла. Не выскоблен пол.
Суп не сварен. Дитя не умыто.
Хлопнув дверью, любимый ушёл,
изнурённый отсутствием быта.
Отголоском каких же стихий
эта мелкая дрожь по Отчизне?
Если женщина впала в стихи,
значит, что-то нарушено в жизни.

—————————–

***
В один из суматошных дней,
кляня подкравшуюся старость,
я выпью водки. И останусь
с поэзией наедине.
Закружится в заботах дочь,
в проблемах - сын,в прожектах - внуки,
и только чистой речи звуки
со мной мою разделят ночь,
где серебром земная грусть
вдруг заиграет под луною.
И я с бумажной белизною,
как с Господом, наговорюсь.