СИГНАЛИ

Владимир Георгиев

Мобилният му телефон не бе звънял така често от много отдавна. Обаждаха му се буквално през пет минути - познати, приятели, далечни роднини, на които дори не помнеше по какъв повод и кога беше дал номера си. Обади се и Герасимов от партийната централа:

- Честито, Стоянов. Да си жив и здрав, Краси - нали може вече да се обръщам към теб с малкото ти име? Няма да е удобно иначе…

- Няма проблем, и аз така предпочитам - отговори Красимир Стоянов.

- Ще работим често, ще се чуваме почти всеки ден, така ще е по-лесно. А ти вече ме наричай Драго, ще ми бъде драго.

Драган си беше добро и завършено име и нямаше нужда от съкращение, но както и да е. Вероятно притежателят на това име предпочиташе кратка форма. Драган Герасимов беше заместник-шеф на  партията, която го бе подкрепила и благодарение на която вече беше директор на комбината.

Събранието протичаше вяло. Досегашният директор, Шаламски, вече знаеше съдбата си, просто чакаше да мине гласуването. Знаеше предварително и кой ще го замести - резултатите от последните избори сами пишеха имената на ръководителите. Със Стоянов бяха познати от много години, въпрос на време беше да се скарат или да станат приятели. Засега не се случваше нито едното, нито другото: два остри камъка във времена, когато няма какво да се мели. И двамата бяха завършили едно и също висше училище, по тяхно време не бяха много тези институти, които обучава текстилни инженери.

Градът не беше голям, но гладът беше, в областта нямаше много работещи предприятия като този комбинат. Затова час и нещо преди събранието Шаламски отиде при Красимир Стоянов, знаеше къде да го намери, в сладкарницата на жена му, на ъгъла срещу спортния център.

Валеше дъжд и къпеше улиците. Беше свежо - края на април. Стоянов пиеше кафе и пушеше мълчаливо на една маса отвън. Капчици от дъжда отскачаха нависоко от тротоара и се пукаха върху огледалната повърхност на масата. Пепелникът беше влажен и цигарата се мокреше при всяко тръсване на пепелта. Стоянов като че ли не обръщаше внимание на това, беше се отнесъл нанякъде. Затова се стресна, като чу:

- Добро утро, при тебе идвам.

Пое протегната му ръка. Какво очаква от него? Знае, че за тази длъжност трябва подкрепа от министерството - то е едноличен собственик на капитала на комбината, а оттам и на всичко в него, барабар с хората. А министерството си е партийно, няма как, значи и акционерът е партиен, в него е и сиренето, и ножа. Така че тук изобщо не може да се говори за емоции. Въпрос на интереси и кадрова партийна политика.

- Като навремето, а?

- Кое?

Стоянов уважаваше своя събеседник, на който му предстояха още няколко часа власт: след събранието щеше да е безработен. Знаеше, че е добър текстилец, от сой, още дядо му е бил в този бранш, специализирал е в Унгария, после в Германия и е оставил майсторлъка на сина си, а той на своя син. Шаламски, такава фамилия никой нямаше нито в града, нито дори в областта. Каквото и да означава и с какъвто и корен да се връзва, тази фамилия не даваше особено повод за гордост, но хората бяха свикнали да я ценят, защото повечето от тях, по някакъв начин все свързани с комбината, знаеха, че Шаламски си разбира от работата и ръководи предприятието добре. Единственото лошо нещо, което се говореше за него, бе, че е темерут. „Щом този борсук е дошъл при мене на крака толкова рано сутринта, няма да е за добро”, каза си Стоянов и повтори:

- Кое като навремето?

Шаламски се усмихна:

- Партията беше една, но кадровата й политика все се сменяше. Сега кадровата политика е все една, но партиите непрекъснато се сменят. Властта ражда хамелеони или обратното, все тая. А смени ли се властта - и ние, от бизнеса, се врътваме нагоре-надолу.

- Май си прав. - „Няма как да не се съглася. Така си е. Кофти работа.” - Светът е въртележка. Не си го слагай на сърцето, знаеш, че изборът не е мой, нека си останем добри познати, в един глад живеем.

„Искаш да кажеш в един град, но може и нарочно да сгреши - да видиш дали следя мисълта ти и дали ще те поправя; няма да те поправям, няма”, каза си Шаламски и на глас изрече:

- То, това е ясно. Трябва да си запазим отношенията. Аз затова идвам да поговорим.

Последната цигара на Стоянов съвсем се бе намокрила - той я беше забравил в пепелника. Отпи от кафето и се досети, че трябва да предложи нещо от учтивост.

- Ти какво ще пиеш? Едно кафе?

- Не, благодаря, вече пих сутринта. С това кръвно не бива да прекалявам.

- Май и цигарите си отказал - Стоянов му намигна. - Това е добре. Ще можеш да дочакаш как въртележката на виенското колело ще измине триста и шейсет градуса, ще ме приземи мен при следващите избори и ти ще се качиш във вагона… Палачинката се обръща винаги.

- Нашето колело май наистина е виенско, няма какво друго да е… толкова хора и неща отидоха натам, към Австрия. Прав си, обикновено е така: понякога рано, друг път късно, но все се обръща. Палачинката толкова често се обръща,  че накрая изгаря и от двете страни и не става за ядене. Виж, фурнаджийската лопата е друго нещо, издръжлива работа. Обаче ако ще си говорим така, ще забравя накрая защо дойдох.

Стоянов запали поредната цигара. Беше нервен. Знаеше, че Шаламски не му вярва, то нямаше и за какво: едва ли насила е приел длъжността. Не че не отговаряше на изискванията, вероятно качествата му не бяха по-лоши от тези на Шаламски, той бе само с няколко години по-млад от него, но все пак не е никак удобно да сядаш на стола на някого. Дори още преди да е изстинал. Стола, де.

- Сега ще те подложат на изкушения. Не си младо момче, знаеш какво да приемаш, кое да откажеш, как да постъпиш. Аз съвети не мога да ти давам.

„Слава богу”, каза си Стоянов. Ако имаше нещо, което не понася, това е бащинското отношение. Никога не беше анализирал напълно защо толкова го мразеше, но в крайна сметка вероятно няма никакво значение - просто не обичаше да го покровителстват.

- На професионалните изкушения, на съблазънта на парите и на властта не можеш да се опреш, няма как - продължи Шаламски, като гледаше пепелника така, сякаш дълбоко съжалява, че не пуши. - Но можеш да откажеш да топиш и да лъжесвидетелстваш. Това те моля. Затова съм тук.

- Какво имаш предвид?

- За първи път ти е. Ще се наложи да вземеш страна. Длъжността ти е професионална, не изисква партийна принадлежност, но няма как. Ако не си с твоите, те ще решат, че си против тях. Ще ти се наложи да им докажеш лоялността си. Ще те накарат да напишеш донос срещу мен.

- А ако не си прав?

- Дано да не съм прав. Моля те обаче, ако те накарат да го направиш, не го прави. Има начин да откажеш, този отказ няма да ти струва длъжността. Ще го преглътнат.

- Ами ако има за какво да напиша донос? Ако открия, че си правил щуротии в комбината и си крал или нещо такова? Тогава как да постъпя - Стоянов не обичаше да бъде покровителстван, но винаги успяваше сам да се докара в такова положение, че да бъде съветван. Търсеше си го и най-често постъпваше точно обратно на съвета.

- Ако откриеш или се натъкнеш на такова нещо, длъжен си да реагираш и да уведомиш властите. Но само тогава. Мисля, че ме разбра. Време е вече.

Беше време за събранието. Шаламски се сбогува, обърна се и тръгна към залата на комбината, там щеше да е общото събрание, на което ще го свалят от власт.

Събранието се състоеше от седем-осем човека. Най-важен беше представителят на министерството - той гласуваше с всички акции, неговата воля се протоколираше. Незнайно защо присъстваше и Драган Герасимов, но присъствието му не се вписваше в протокола. Той стоеше отстрани, подсмихваше се и говореше тихо по мобилния си телефон, като загръщаше устата си с лявата ръка, за да не разпознае никой какво точно говори.

Не го освободиха от отговорност, само от длъжност. Шаламски знаеше какво значи това - трябва да се моли или да изтъргува свободата си. Нямаше намерение да прави нито едното, нито другото. Оставяше предприятието в задоволително състояние - текущият финансов резултат беше положителен и нямаше как оперативната печалба да бъде стопена до края на годината. Комбинатът щеше да приключи годината с печалба.

- Каня те на обяд - каза Драган Герасимов на новия директор на комбината на излизане от залата. - Аз черпя, но за последно. От днес нататък ти ще черпиш, има за какво!

Красимир Стоянов се съгласи. Изобщо не беше гладен, стомахът му се беше свил, сам не знаеше от какво. Някак много бързо ставаха нещата, не се притесняваше за работата, а за нещо друго, което не можеше сега да формулира.

Виното му се отрази добре. Поуспокои се. Герасимов не спираше да говори - типичен партиен функционер. Винаги носеше поне три папки в ръцете си, от тях падаха бележки и кламери, той ги събираше, набързо ги пъхаше между кориците, те после пак падаха и това нямаше край.

- Ще ми осигуриш една стаичка близо до твоята, нали? Да има къде да свия крак, когато идвам на гости. Пък и да мога да провеждам срещи по партийна линия, нали се сещаш. Нищо няма да ти струва. Пи и виж ме - няма къде да оставя тия бумаги, все с мене ги нося.

Да, стаи имаше достатъчно. В административния корпус имаше поне десет празни кабинета, Герасимов се настани в най-големия. Поръча си нов компютър и лазерен принтер. Но продължи да носи папките - една-две в ръцете, една-две под мишниците. Зает човек.

- Драго, не бива да харчим излишно пари - каза Стоянов веднъж, когато човекът с папките му представи фактура за платен обяд в най-скъпия ресторант наблизо. Триста и двайсет и четири лева за един обяд!

- Че как иначе ще приключиш на загуба годината? Разходи ти трябват, колега, аз вече говорих с главната счетоводителка, тя ще врътне една пагубна задбалансова операция или нещо такова в края на декември, ще видиш, чак ум ще ти зайде. Загубата ни е в кърпа вързана! Тогава вече ще го спипаме оня шмекер, Шаламски, ще им натрием носа на тия разбойници и крадци!

Той вдигна юмрук и го разклати заплашително в някаква посока - вероятно в посоката на враждебната му партийна формация. Една папка падна на земята и хартиите в нея се разпиляха. Герасимов ги погледна злобно и с презрение.

Комбинатът работеше добре. Наложи му се да уволни почти всички качествени служители и да назначи хора, препоръчани от Герасимов. Нямаше как, даваше си сметка за смисъла на диалектическия материализъм. Хубавото бе, че тези хора нямаха никакво отношение към производствения процес и нямаше как да пречат много - секретарки, фитнес-инструктори, бивши масажистки, съпруги на хора и хора на съпруги, всякакви личности, които политическата пяна бе изтикала на повърхността; с повечето от тях дори не се срещаше - само препращаше молбите им на личен състав, да им оформят договорите. „Има време, докато палачинката се обърне. Дано не изгори така бързо, както говореше Шаламски. Голям темерут е тоя човек, няма майтап. Ако не го познавах, щях да си помисля, че ми се сърди нещо.” 

Шаламски повече не му се и обади след последното общо събрание, на което го отстраниха от длъжност. Когато изтече годината и отново не го освободиха от отговорност, задето заводът показал лоши резултати за предходната година, Шаламски разбра накъде вървят нещата. „Голямо усърдие е положено, за да докарат предприятието на загуба. Като в оня роман, „Параграф 22″ на Джоузеф Хелър, на такива хора трябва да им се плаща много, двойно и тройно, защото не е лесно да съсипеш здрав организъм; дано да е само счетоводна тая загуба, че иначе язък за завода.”

Никой по това време не знаеше, че Шаламски не бе намерил друг смисъл да изживее себе си, освен чрез своята работа. Може би това бе оправдание, а може би не. Сложна работа. А и няма как да разберем това със сигурност, защото той бе наистина голям темерут, с никого не споделяше. През повечето време прекарваше на вилата, зиме се отопляваше с камина, през лятото садеше домати и чушки; имаше една ябълка, една череша и една круша - те му стигаха да си прави компоти. Саможив и сух човек, изглежда нямаше и приятели, за семейство да не говорим. Но в мазето на вилата си пазеше нещо съкровено - снимки от всички цехове на комбината, от празненства, фотографии и купи от турнири, в които бе участвал заводския отбор, едно червено триъгълно знаме с надписи за поощрение и какво ли още не. Цял трофеен кът. Само дето не бе сложил свещ пред него.

Един ден Герасимов звънна по вътрешната линия на Красимир Стоянов:

- Красе, ела да те запозная с един важен човек.

На Стоянов вече беше започнало да му омръзва: Герасимов все по-често го викаше при себе си. Разбираше добре деликатността на положението, в което се намира: той дължеше длъжността си на партията и в частност на Герасимов, той го издигна, но чак пък толкова.

Всъщност, както и да е. Времето лекува, а и в крайна сметка навсякъде е така, няма как да обърнеш света, когато той тъй уютно е паднал по очи.

Почука и влезе, Герасимов стана и му представи с искрено подправена широка усмивка госта си:

- Това е окръжният прокурор, крайно време беше да ви запозная.

Красимир Стоянов познаваше този човек, но нямаха повод да общуват. Щом се налага, значи вече ще се познават. Интересно какво общо може да имат помежду си?

Поговориха си за времето, сякаш бяха на синоптична конференция за промяната на световния климат. Накрая прокурорът каза:

- Ще ви се обадя по телефона, да не пращам призовка. Работим вече няколко месеца по вашия сигнал, ще има скоро резултат и ще ви го съобщя.

Стоянов се опули, изобщо не схвана какво му говорят, но се овладя, изгледа Драган тъй продължително и тъпо, че му трябваше цяла минута, докато разбере, че гледа едновременно и Герасимов, и прокурора по начин, който разкриваше известна умствена изостаналост. Благодари („За какво благодаря, колко съм тъп”) и излезе.

Изчака да мине час, час и нещо - не може да говорят толкова дълго! - и се обади на мобилния на Драго Герасимов.

- Трябва непременно да се видим!

- Не виждаш ли кое време е бе, Краси?

- Кое е времето?

- Обедно време. Аз сега обядвам. Ако искаш ела, ще продължим разговора. Прокурорът е интересен човек, има какво да ни разкаже, пък и да говори умее.

„По дяволите! Демагог такъв.”

На другата сутрин стоеше като наказан в коридора и чакаше появяването на Герасимов.

- Какво ти е? Никак не изглеждаш добре - провикна се човекът с неизменните папки в ръце, когато се появи в началото на коридора.

- Не можах да спя. Искам да разбера какво представляваше вчерашната среща.

- Ти си публична личност, добре е да се познаваш с големците. Властта го налага. Мислех, че ти правя услуга.

- Питам те за този сигнал… За какъв сигнал говори прокурора?

Герасимов, в чиито папки се съхраняваше цялото знание за света и за областта в частност, отговори:

- Аз не знам нищо, приятелю. Дори се изненадах, че той проговори за това пред мен. Викам си - аз уж ги запознавам, а те си разменят сигнали, пращат си призовки. Малко неловко се почувствах.

Стоянов пожела да се изплюе върху лицето му, но устата му бе пресъхнала.

- Не ти вярвам!

Герасимов се усмихна:

- Това не е задължително за нашите отношения. Не забравяй, че ние сме по-близки от братя.

По сигнала на Красимир Стоянов, който той изобщо не бе виждал - може би просто защото такъв изобщо не съществуваше на хартия, беше образувана една дебела преписка. В нея се съдържаха протоколи от множество разпити, графологически експертизи, заключения на вещи лица, справки, аналитични ведомости и счетоводни извадки - толкова много, че можеха да послужат за чернова на „Война и мир” или нещо по-голямо дори. Нещата вървяха зле за Шаламски. Самият прокурор му го каза на последния разпит: „Облаците над теб се сгъстяват. Знаеш какво трябва да направиш.”

Шаламски не знаеше какво трябва да прави. Бе помолил Стоянов да не пуска доноси срещу него; той, оказва се, бе направил точно обратното. Единственото нещо, което можеше да направи, е да му се обади и да го моли. Да моли, но за какво? Кръвното му съвсем отиде по дяволите. Лицето му стана напълно червено - цветът на ада, защото и той, като кръвното, бе тръгнал вече по дяволите. „Красимир Стоянов просто не може да схване, че за мен заводът е всичко. Затова не исках доноси, това ме съсипва.”

- Той още не го разбира. Такава е играта. Трябва да имаме коз срещу Шаламски; ако утре се върне в комбината, ще разбере всичко само за седмица и ще тръгне срещу ни. Как ще му противостоим - говореха си прокурора и Герасимов по време на друг обяд. Оказа се, че и двамата обичат дългите обеди. - Краси Стоянов е свястно момче. Или ще възмъжее, или ще си остане момче. Момче за всичко.

Красимир Стоянов не обичаше да го покровителстват. Не бе смел, нито героичен, нито имаше връзки тук и там. Той бе текстилец. Нямаше как да разбере какво си говорят зад гърба му прокурора и този ценител на добрите нрави, Драго Герасимов. Но, общо взето, надуши нещата, въпреки че вятърът не бе попътен.

Той наистина написа сигнал. Срещу тези двамата обедни мислители, срещу тези мъдри познавачи на обективната действителност - такава, каквато те я създават. Много мразеше да му казват какво да прави.

Каквото и да стане, с жена му си имат сладкарница. Животът не може да е тъй горчив.