ЗА ТОЗИ, КОЙТО НЕ Е ВЕЧЕ МЕЖДУ НАС

Ари Калъчев

През 1929 год., след цял месец скитане из Родопите, където събирах материали за втората си изложба, през Кърджали слезнах в Хасково с намерение да не оставам в града и да замина из селата пак за същата цел.

Каква беше моята изненада, когато една вечер по главната улица някой ме побутна по рамото. Веднага изненадата ми се преобърна в радост, когато видях пред себе си благото усмихнато лице на „Томчика” (така го наричахме няколко приятели). Явно беше, че и той се радваше, тъй като още първите му думи бяха:

- Слава богу, най-после се откъснахте от височините на Олимпа, та да видите, че и в подножието му живеят хора. Чудна работа! Е, кажи, скъпи гостенино, какво те носи насам?

Разказах му целта на моето скитане, неудобствата, на които се натъквам през време на рисуването като не липсваха случаи, пълни с хумор, които Томчикът веднага допълняше и украсяваше.

Разправих му колко е трудно да се движиш из селата. Човек без препоръка навсякъде е гледан с недоверие. От сърце се смяхме, когато му разправих за сцената в една кръчма, където, след като казаха на един чичо в една гуляеща компания, че съм го рисувал (кадросвал), той стана и почна да ме преследва със стола, заканвайки се да ме убие, защото съм бил дяволско семе, тъй като само такива рожби могли да кадросват.

- Знам ги аз тия, казва селянинът, лани взеха сянката на Велината свинкя, закопаха я и след три месеца свинкята умря.

Говорихме още надълго за тия и други суеверия и се разделихме, като се уговорихме след завръщането ми от селата пак да се видим.

На другия ден, малко след като станах, в хотела дойде едно момче и ми предаде сгънат надве плик. Интересно и любопитно едновременно. Никакви познати нямах в този град, а ето че и писма почнах да получавам.

Когато отворих плика, в него намерих - какво мислите? предложени е за някаква поръчка, любовна среща от някоя позната? Не, съвсем не. В плика имаше препоръчително писмо от околийския управител до ония села, където смятах да отида по моята работа.

Нямаше никакво съмнение, че това писмо беше издадено по ходатайството на добрия и незаменим приятел Томчика, който, без да му говоря за това, само от приказките, които бяхме разменили вечерта, беше разбрал необходимостта от едно такова препоръчително писмо и беше се погрижил да ми го достави.

Това можеше да направи само той, Тома Измирлиев, човекът, чийто живот беше олицетворен пример на доброта и честност. Това беше Фома Фомич, вдъхновеният поет, който винаги, във всичко откриваше веселата страна и бързаше да я възпее със своя свеж и безобиден хумор.

Поетът и човекът Тома Измирлиев не е вече между нас, неговите приятели, но със своите дела той завеща името си на вековете.


в. „Литературен час”, г. 2, бр. 11, 27.11.1935 г.