НАДПИС ВЪРХУ КАМЪК

Слав Хр. Караславов

Тревите са прегорели, синьото безсмъртниче е изсъхнало, стеблото му е гълъбово и прашно с вкус на пелин. Лежа на стръмния бряг и имам чувството, че морето започва от мен. Някъде долу, в подножието на брега, където пясъкът и мидите са се смесили, приказват хората от моя разчет и само гласовете им чувам, дошли с лекото плискане на водата. Иначе не се виждат.

Представям си как са се опънали на пясъка и разговарят за последните войнишки дни, за последния летен лагер. Лежа по корем, очите ми спокойно обхождат гълъбовия гръб на хоризонта и имам чувството, че морето се катери по небето, без да оставя видима следа. Рибарски моторници като мухи в огромен леген с вода едва се мержелеят в далечината. При всеки слаб полъх на ненадейния ветрец долавям лек дъх на сяра. Басейнът е пълен с курортисти, пристрастени към серните извори.

Някога командуването на лагера бе решило да затвори топлите води в този груб и неугледен басейн, за да не текат безцелно, а сега той се е превърнал в примамка за цивилни. Красиви жени нарочно идват, за да дразнят войниците, но наред с тях дълго и старателно се плакнат хора с екземи, с плешиви темета, с болезнена бледнина, победила летния загар.

При зимното лагеруване тази топла вода е истинско богатство за нас. През зимата някои от войниците се изхитриха, затвориха я под купола на огромен найлонов балон и превърнаха басейна в чудесна импровизирана баня. Сред вихрите на морските зими тази естествена топлинка крие неподозирана привлекателност, особено в часовете след ученията.

Лежа върху сухата трева. Горчивият стрък от синьо безсмъртниче обхожда устните ми. Цигарата стои до мен незапалена и аз се самоизкушавам, опитвам се да тренирам волята си, а горчивият стрък ми дава чувството, че сега устата ми е заета и цигарата трябва да почака. Преглъщам горчивата си слюнка и гласовете на войниците идват някъде под мен уморено приглушени, пълни с тиха тъга, известна само на мен. Лежа върху топлата земя, погледът ми върви сред сухите стръкове на безсмъртничето и някак лениво дири момичето, седнало на ръба на неугледния басейн.

Банският на девойчето е с цвета на сухото безсмъртниче, знам, че и очите са със същия цвят, приличат на уморено лятно небе с уморена синева, притаила в себе си някаква тънка печал като ленива мараня. И го познавам, и не го познавам. Момиче, синьо момиче, край синьо море, като синя мечта! Знам, че чака някого.

Момчето ще изпълзи по стръмния бряг, ще го замери с шепа пясък и ще развали хубавото чувство на очакването. И ще тръгнат през прегорялата трева натам, където пътечката слиза към долчинката. Момичето ще се надигне на пръсти и ще докосне с устни момчето по брадичката. И това се повтаря вече много дни.

А аз си представям, че това момче съм аз. Затварям очите, дъвча горчивия стрък и когато ги отварям, момичето го няма. Всъщност там е, но пътечката вече ги води към долчината, а пък аз съм пропуснал оня миг, когато то се надига на пръсти и косите му закриват половината лице на момчето. Пропуснал съм най-важното. Плюя горчивия стрък от сухо безсмъртниче и вземам цигарата. Знам, че кибрита съм го оставил нарочно в помещението, но упорито опипвам джобовете.

Обръщам се да не гледам как пътечката отвежда синьото момиче и черното като африканче момче. Там, където попада погледът ми, тежките влекачи кротуват под прикритията, оръдейните дула приличат на нескопосно облечени ръце на инвалид, скрили юмруци в грубия брезент на калъфа. До вчера тези оръдия се тресяха в своя гняв и огнените им следи поразяваха далечните цели. Днес и те почиват, изпълнили своята задача, накарали един разчет да се чувства горд от постиженията си.

Иска ми се да ги приближа, да ги потупам като стари момчета от други набори. Добри приятели бяхме, но вече е последният ни летен лагер. Някъде през ранната есен ветровете на чувствата ще ни разпилеят като есенни листа от едно почерняло дърво. А синьото безсмъртниче, сухо и избеляло, гълъбово и уморено, ще остане да очаква лудите вихри на зимните лагери. И пак ще има момчета на този бряг, но синьото момиче няма да седи край басейна в своя син бански…

Прекрачвам телената ограда и заставам на стръмния бряг. Долу момчетата от разчета са навалили нещо и гласовете им дуднат. Като лениво псе морето пълзи в краката им и леко ближе босите им крака.
- Е, хееей!…
Вдигат глави и ми сочат нещо бяло в краката си.
- Слез!…

Вървя по пътечката - всъщност пълзя. Тя е стръмна, плитките стъпала, вдълбани в брега, са се изтрили от безбройните ходила. На най-стръмното сме закрепили желязна скоба, хващам се за нея и опипвам опасното стълбище. Лошо.

И изведнъж ми идва на ум за синьото момиче. Ето защо е чакало горе при басейна, не е смеело да се спусне по стръмнината. Как не се бяхме сетили преди, току-виж сме направили по-безопасно слизането… Но защо? Тогава момичето щеше да бъде с момчето, нямаше да ми се струва, че очаква мене, войника от втори взвод, трети разчет. Кракът намира стъпалото, опипвам го с леко отпускане на тялото и забравям за момичето.

- Сега гледай да случиш втората скоба… наляво… така… - Приятелите се забавляват. Всяко слизане е един малък подвиг и всеки от нас го знае. Нощно време едва ли някой би могъл да се изкатери по стръмнината. Един само се опита, бяха се хванали на бас за пет дини, и едва не се преби. Последен отскок и вече съм на пясъка.

Момчетата ми обръщат гръб и закриват с телата си предмета. Приближавам се и любопитството ми угасва. Чувствам се излъган. Представял съм си нещо повече, а в краката на приятелите ми лежи бял излъскан камък. Готов съм да се отдръпна, но Томето ми прави място.

- Гледай!

Върху камъка са изписани годината и датата на нашето последно лагеруване и отдолу „Сбогом на оръжията”.

Обръщам камъка и си представям как утре ще бъде метнат от тежката машина, времето ще го затрупа, както е затрупало толкова много неща. И ще стои камъкът дълбоко в земята, а там ще е изписано пожеланието на момчетата: „Сбогом на оръжията!”…

Сбогом!… Сбогом на какво? Сбогом на последното ни лагерно лято, на синьото море, сбогом на синьото момиче. Сбогом… на времето и на част от нашата младост!… А оръжията? Те ще бъдат още нужни… Техният тътнеж ще мери синята линия на хоризонта, а камъкът ще лежи дълбоко в земята, додето бъде намерен от далечни бъдещи археолози.

И дълго ще оглеждат надписа и ще се чудят на времето, когато е имало оръжия, без да знаят, че там, на стръмния бряг, до топлия басейн, е седяло едно синьо момиче и е очаквало да целуне живота на настоящето, за да се роди бъдещето.