ОТРАЖЕНИЕ
ОТРАЖЕНИЕ
Душата ми трепти в безкрайна нежност
като вода на езеро прозрачно,
накъдрено от вятъра прибрежен -
не си ли ти и твоят спомен в здрача
струи вълни и хвърля златни мрежи
в незнайните и тъмни глъбини?
И ето, раснеш ти като видение,
застинало над сребърната шир,
дошло с нощта от звездните селения
душата ми за миг да утеши
и своето трептящо отражение
да хване в огледалните вълни.
1921
БРЕГОВЕ
Годините пред мен разкриват
все нови, непознати брегове
и аз вървя и поглед впивам
през слънце, дъжд и ветрове.
Вървя, поемам във гърдите
праха на всяка кипнала вълна
и сбирам посред пясъка зарити
изхвърлените бисерни зърна.
И ето тези малки песни
сами избликнали, без цел,
като подарък някакъв чудесен,
подхвърлен от невидими ръце.
1922
МАЙ
Море - полето се люлей
и плиска класове зелени,
земята диша и се смей
от свойта красота пленена.
Като девойка млада тя
сега е свежа и уханна -
трепери младата й плът
по хълми, ниви и поляни.
Послушай как щурецът пей
до нейното сърце унесен,
спокойния му ритъм взел
и в песента си го понесъл.
Шумят зелените вълни,
синчец по синора наднича,
и маргаритките с листца
гадаят кой кого обича.
А слънцето като сърце,
в което любовта прелива,
над всяко стръкче и цветче
любов и светлина излива.
1927
КНИГИ
Седиш сред тези томове неизброими,
наведен, вечно задълбан във тях,
и мъртви са за тебе моят лик и име -
затрупани със пласт от книжен прах.
В такива дни как пожелавам страстно
да можех с силата на своите мечти
да се превърна в книга - мъртва и безгласна, -
в която вечно да четеш унесен ти!
1931
СЪКРОВИЩЕ
Очичките ти морно са притворени,
но малката ръчица,
как здраво стиска скъпото съкровище -
намереното малко камъче,
което всеки е подритвал
в градинската алея.
Спи, моя мъничка вълшебнице, която
превръщаш чудодейно камъните в злато
и всяко нещо с истинската стойност мериш!
Чрез теб не съм ли по-богата
от най-богатите милиардери?!
1932
МОРЕ
Тук няма път, следи, ни стъпки,
и времето не пише каменни скрижали
да се спаси от смърт и от забрава -
чертае миг след миг сребристи линии морето,
които вятърът безследно заличава.
И вековете спят спокойно в глъбините утаени,
замрежени от водораслите зелени…
А горе върху тях е вечно сменяща игра -
във огледалната повърхност отразени,
минават хиляди съдби, от бурите следени…
Рибари-труженици, здраво стиснали веслата,
със мрежи пълни с драгоценен лов;
ту двойки влюбени - забравили земята
в магията на своята любов -
като видения по лунната пътека;
ту тежки параходи отдалеко,
с товари многотонни, с пътници безбройни;
моряци, воини с ескадри бойни;
контрабандисти, бегълци, пирати,
поставили живота си на карта -
любов и смърт, надежди и крушения,
победи гръмки,
поражения -
браздят от векове подвижната вода,
но няма път, ни знак, нито следа…
Безграничната водна пустиня
е само синя, синя, синя…
1935
КРАЙ БРЕГА
Оттук не виждам ни пристанището, ни града.
Брегът е тъй пустинно див.
Шуми морето в пристъп непрестанен,
безсилно твърдата скала да победи.
Дали наоколо живее някой -
по пясъка тук никой не е стъпвал
и ничий глас не стряска вечерта.
И хоризонтът тъй е близко, близко,
че, струва ми се, тук морето
е само декор от театър, дето
едничкия съм зрител аз.
В отмерен такт вълните плискат
и аз очаквам всеки миг
да почне действие, да се явят артистите…
1935
У ДОМА
Отдалече изтръпвам, когато
я съзирам все там и все съща.
Ето, ето! - соча я с ръката:
родната ми, бащината къща!
Тъне в лятна тишина площада,
къщите редят се на редица.
Но защо днес никъде не пада
сянката на старата черница?
И защо ме никой не посреща,
майка ми дори ме не причаква?…
Аз опирам челото горещо
до зида и някой в мен заплаква.
В двора тишина. Не пее станът
под навеса. Няма и цветята.
Само мъртвото е тук останало -
гробница на спомените святи…
Една чужда ръка ми отваря…
… Ала някой в миг току зад нея
се изправя със коса прошарена,
с поглед, в който топла ласка грее.
Влиза с мен. Край огнището сяда…
Поизмръзнал е… Със сняг обсипан…
Зимна вечер над земята пада,
вятърът завива с глас пресипнал.
Вътре топло. Мама нещо сипва.
Млъкват всички - тишина настава.
“Във такава нощ, деца, на Шипка
посред буря мръзнал е баща ви.
Сняг. Куршуми. Ала кой ти гледа,
с оня пламък, който бе в сърцето?
Знаехме ний - смърт или победа!
И шинелът бе ми на решето…”
Лампата го меко озарява,
(чувам с ярост как фучи Балканът).
Брат ми в миг зад мене буйно става:
“Татко, като теб и аз ще стана!”…
… И пред мен се изстъпва, израства
един юноша шестнайсетгодишен:
във очите му грей чуден блясък,
на гърба му е куртка войнишка.
“Не плачи ти, майко, и спомни си,
че и татко е така отишъл,
с тоя спомен в къщи върни се
и смири с него тъжната мисъл!”
Аз вървя. Край стените ме водят
тъмните сенки… Някой се връща…
Но далеко е краят му роден,
чужд е стъпил във родната къща…
Спомени, тихо! Тихо люлейте
мойто сърце днес толкоз препълнено!
Виж - над родната къща се вее
старото знаме - широко разгърнато!
1941
РУСИЯ
По болката за теб разбрах коя си ти…
Вестта като куршум сърцето ми прониза
кога тевтонецът безумно възвести,
че в твоите земи войските му навлизат!
За всяка педя пръст, за всеки твой войник
сърцето ми във кръв се къпеше неволно,
със твоите деца умирах всеки миг,
живеех като вя сън и ходех като болна!
И хлябът бе горчив, без слънце бе светът
при мисълта, че ти загиваш повалена,
и все едно ми бе живот ли или смърт -
без смисъл бяха те и цялата вселена!
По болката тогаз разбрах, че ти си в мен,
в сърцето ми ведно със моята родина,
че като нея в мен е твоят лик внедрен -
незнаен образ скъп: на майка и светиня!
1941
Бленика. Отражения : Избрани стихотворения. - София : Бълг. писател, 1976.