ТЪРСИ СЕ ЧОВЕК
(стихотворения в проза за деца)
ТЪРСИ СЕ ЧОВЕК
Това е мъничко, но тъжно разказче. Тези, които са чувствителни, по-добре да не го четат. Но на останалите препоръчвам да го прочетат с по-голямо внимание.
На улицата веднъж се срещнали кученце и човек. От пръв поглед се харесали. По-скоро човекът харесал кученцето. А кученцето харесвало всеки човек, когото срещнело на улицата. То било едно малко черно кученце, с беличко на лявото краченце, с големи умни очи. Нямало майка и баща, нито приятели. По цял ден скитало из улиците, вглеждало се с умните си очи в очите на хората, а те отбягвали погледа му. И ето…
Човекът прегърнал кученцето, а кученцето не знаело ударите на кое сърце усеща - на своето или на човека.
Нека не ви разказвам как заживели заедно кученцето и човекът. В къщи, в парка, на гости - все заедно. Когато се случело за малко да се разделят, кучето излайвало „бау-бау” и човекът веднага изтичвал, вземал го на ръце и го гушел радостно. Почти всеки от вас си има куче приятел и знае как едно куче може да обича човек и как един човек може да обича едно куче.
Какво точно се случило по-нататък, не знам, но човекът като че ли започнал да скучае с кученцето. Или може си бил харесал друго кученце. Неусетно се изгубили един друг. Дали кученцето изгубило човека, дали човекът изгубил кученцето…
И сега кученцето отново скита само по улицата и търси своя приятел човека. Ходи, озърта се с големите си умни очи и не спира да лае „бау-бау”.
Кученцето даже пусна обявление във вестниците: „Търси се човек, който отговаря на „бау-бау”.
И ти, когато вървиш по улицата и чуеш „бау-бау”, спри се, обърни се - може би онова кученце търси изгубения си приятел. Помогни му.
——————————-
ВОЖДОВЕ
Слагам шарените пера на главата си. Връзвам на кръста колчана със стрелите и грабвам лъка. Поглеждам се в огледалото. О-о-о! Същински идианец.
Ако ида в Акапулко, веднага ще викнат: „Хайде бе, вожде! Откога те чакаме.”
Но тук на двора… Всички момчета от жилищния блок са се накичили като мене. На кого да станеш вожд?
О-о-о!
———————————-
ПОБЕДИТЕЛИТЕ НЕ ГИ СЪДЯТ
Татко обича да казва: „Победителите не ги съдят”. Но съм забелязал, че когато татко казва тези думи, мама се сърди…
За татковите думи се сетих сега, в края на мача…
Отдавна трябваше да си тръгна. Ама пусти равен резултат. Ха да вкараме гол, ха още малко. Най-после с ловък удар отпратих топката във вратата.
И тогава не издържах. Огромно мокро петно порасна по средата на панталоните ми и се спусна по крачолите.
В този момент се сетих за татковите думи. Победителите не ги съдят. Ама татко го няма в къщи. Само мама е. Пък тя…
————————————-
КОФА С БОКЛУК
Кой ще изнесе кофата с боклука? То се знае - пак Ваньо.
Друг не може. Всеки има работа. Остави, че има работа, ами и боклук прави.
Мама бели картофи. Половината от картофите - хоп в кофата за боклук.
Татко чертае нещо, ядосва се и смачква чертежа - хоп в кофата.
Батко и той - остри цветните си моливи. Така ги остри, че от тях хвърчат тресчици - хоп в кофата.
Ако е за боклук, и Ваньо може така. Утре като остане сам, ще обели цяла тенджера картофи - и хоп в кофата. Ще надраска нещо, ще се ядоса, ще смачка чертежа - и хоп… Ще остри цветните си моливи. Така ще ги остри, че ще ги надялка целите на тресчици - и хоп…
Ама да видим кой ще изнесе после кофата с боклука.
——————————–
ЧЕРНО ЧОВЕЧЕ
Лагерният двор опустя изведнъж. Никой не играе, никой не тича, никой не пее.
Останаха само няколко весели бели човечета, нарисувани с тебешир на асфалта.
И между тях едно черно - нарисувано с въглен от последния лагерен огън.
