ОТМЪЩЕНИЕТО НА ПРОФЕСОРА

Панчо Панчев

Обикновено хората, особено децата свързват понятието зъболекар с болка. При мен е обратното. По време на последното мое посещение при денталния ми терапевт (нали сега така ги прекръстиха), той сподели с мен такава история, че малко преправена в края, тя беше готов разказ. Редовете, които следват, са леко украсен почти документален запис на тази история и с тях изневерявам на практиката си обикновено да пиша чисти измислици.

Доктор Калинов - така се казва зъболекарят ми, е много добър специалист. Млад е, но всичко знае и може. Освен това се отнася изключително внимателно към пациентите и към болежките, с които те идват при него. Той би могъл добре да разказва истории (достоверни или съчинени) и без да е толкова ловък и учтив в професията си, но в случая имаме съчетание на двете.

Говореше без да измисля, или измисляше много сполучливо. Започна с това (каза го преодолявайки някакво неудобство), че по време на следването си бил отличник. В курса им имало само двама по-добри от него. Но вместо със завист (макар и в минало време) той говореше за тях с колегиален и човешки възторг.

За да не го прекъсвам не го попитах какво е станало после с тях, но ми мина през ума, че по някакво неписано правило не всички отличници успяват в професията си и изобщо в живота. Вальо (така, на малко име, го наричахме пациентите-приятели) говореше особено ласкаво за единия от своите състуденти отличници, който не само всичко знаел, а и го излагал по толкова увлекателен начин, на какъвто и професорите не са способни.

- Страшен беше по всички предмети! - с благородна завист разказваше моят зъболекар. - Единствено по анатомия не можеше да ми излезе насреща и това го ядосваше. Аз пък се радвах - не толкова на превъзходството си, колкото на ядосването му. На мен скучната за някои анатомия ми беше любим предмет и си правех гаргара (този стар израз направо го бях забравил) с многобройните кокалчета и мускулчета, от които е сглобен човешкият пъзел.

На всичко отгоре намирах и четях всевъзможни книги за тялото ни, без да пренебрегвам и духа (имам предвид общата култура).

Сякаш предугадил, че в тази история има хляб за писателя, аз слушах внимателно всяка негова дума и сега спокойно мога да продължа не от първо (негово) лице, а от свое име.

Не е нужно да си учил медицина, фармация или стоматология, за да знаеш, че най-мъчният изпит в тези специалности е анатомията. Но Вальо гледал на него с абсолютно спокойствие. А в това време повечето от колегите му зубрели кокалчетата и мускулчетата като побъркани и се чудели как да закърпят тройката.

И ето че дошъл денят на изпита. Пред вратата на професорския кабинет царяла атмосфера на панихида, нищо че се били събрали не бабички, а само млади хора.

Повечето от тях, дори много знаещите, предварително се чувствали обречени. И имало защо - половината излезли вече от вратата на Ада трябвало да се готвят за повторна среща с професор Тодоров, на есенната сесия. Той не само бил прекалено взискателен, но и начинът, по който често проявявал своята взискателност, правел съвсем неуместно обръщението „колега” между преподаватели и студенти.

Никой не оспорвал превъзходството му по знания, опит и пост, но той често го изтъквал без думи, само с поглед. Явяването при него било не изпит, а изпитание за младите хора и мнозина от тях пропускали реда си с надеждата да дочакат момент, когато повече от излизащите ще са озарени с усмивката на победители. Победители значи хванали тройката.

Валентин дошъл на изпита по-късно и за изненада на онези, които малко го познавали се възползвал от възможността да влезе веднага. Поздравил професора, подал му студентската си книжка, изтеглил билетче с въпросите и започнал спокойно и уверено да развива първия от тях. За негова изненада обаче забелязал, че професор Тодоров се разсейва с ровичкане в някакви книжа по писалището си и изобщо не го слуша.

Изпитваният проверил дали наистина е така (започнал да говори съвсем тихо), но това изобщо не било забелязано от професора. А по въпроса и по целия материал, тоест по хобито си, което се нарича анатомия, Вальо бил така зверски подготвен, че му се искало да бъде чут и оценен. Даже очаквал и да му се каже едно „Браво, колега!” Но вместо това бил принуден да се чуди как да реагира на явното пренебрежение, как да постъпи. Все пак продължил да развива въпроса си, въпреки че професорът продължил да не го слуша. След няколко думи обаче ядът му надвил, той млъкнал и станал. Едва сега професорът му обърнал внимание:

- Какво има, колега?
- Нищо. Ако обичате, дайте ми книжката!
- Как? Защо? - не посмял веднага да му отреже квитанцията обърканият професор.

А Валентин, без да показва вълнението си, приключил краткия им разговор:
- Вие не ме слушате, господин професоре. Ще дойда, когато имате желание истински да проверите знанията ми. Сега явно не сте в настроение. - Взел си книжката, казал „довиждане” и си тръгнал.

За щастие този инцидент не се отразил негативно на професорското поведение при по-нататъшното провеждане на изпита. Вальо обаче си тръгнал веднага и едва вечерта разбрал, че изобщо не е направил мръсно на колегите си. За щастие след неговото явяване студентското страшилище Тодоров продължил нормално да изпитва. Но докато научи това, отличникът ужасно се притеснил заради останалите след него.

Онези от тях, които били в кабинета по време на изпита му, разказали на другите си колеги какво се е случило и срещата им веднага най-различни коментари плъзнали не само между студентите, а и сред преподавателите. Едни от колегите му го разбирали, дори малко завиждали на смелостта му, подплатена с отлично владеене на материала, други го упреквали - също не без завист.

Гласно или безмълвно, но по различен начин реагирали и стоящите оттатък „бариерата” - професори, доценти, асистенти. Някои от тях упреквали студента, но почти никой не оневинявал изцяло и провеждащия изпита.

Така или иначе случаят не бил забравен чак до есента, до поправителната сесия.

Скъсаните на предишната отново треперели за насъщната тройка и правели комбинации как да се явят не при професор Тодоров, а при доцента, който също изпитвал. Без да има каквото и да било съмнение в знанията си, Вальо също предпочитал да не се срещне отново с човека, когото необмислено беше злепоставил пред целия факултет. Той съжалявал за постъпката си, но без да оневинява другата страна.

По злощастна повеля на съдбата обаче, въпреки опитите му за разминаване, трябвало отново да се яви пред професора. Явен победител от предишния им двубой, той съвсем естествено очаквал отмъщение или поне търсене на реабилитация. И въпреки непоклатимите си знания, усетил че се вълнува повече от колегите си, които знаят далече по-малко от него.

Когато му дошъл редът, все пак си наложил да бъде спокоен, влязъл в кабинета, но незнаен и неканен вятър духнал вратата зад него и за негов ужас тя се затворила с трясък. Вместо да използва това обаче и да му направи забележка, професор Тодоров любезно го поканил да седне:

- Заповядайте, колега!

- Благодаря! - плахо отговорил студентът, смирено седнал и се приготвил да покаже колко добре владее материала.

Но вместо очакваната покана да си изтегли билетче с въпроси, както е редно, професорът отново го стреснал с любезността си:
- Ако обичате, дайте си книжката!

Вальо протегнал към него вече приготвената книжка, професорът я поел, отгърнал я на страницата, която го интересува, нанесъл нещо там и я върнал на собственика й с думите:

- Благодаря ви, колега! Свободен сте.

- Как… - опитал се да изрече нещо сякаш попареният с вряла вода студент, после видял написаната му шестица, едва промълвил едно „Довиждане” и бързо се измъкнал от кабинета, опасявайки се да не направи някоя нова глупост. Излязъл вън и после дълго се чудел се как да си обясни всичко това и за какво на всичко отгоре професорът му каза „Благодаря”.

Завършвайки разказа си доктор Калинов сподели с мен, че и досега не е разбрал, с какво е заслужил това професорско „Благодаря”. Но е успял да разбере друго - че когато го е изпитвал първия път, професор Тодоров имал няколко и то събрани на куп причини, всяка от които може не само да отклони вниманието му, а и направо да го побърка. Една от тях била свързана с дъщеричката му и разкритата точно тогава слабост на нейната компания към лекарства, за които е необходима специална рецепта.

Валентин дори не си позволи да изрече истинското название на тези хапчета и инжекции. Наскоро и той беше станал татко на прекрасно момиченце. И още отсега с тревога мислеше за бъдещето му.