Андреас Пападимитриу

превод от гръцки: Мария Филипова-Хаджи

Стрелбата спря. Следваше операция: погребение на мъртви.
Преброихме убитите във войната. Двайсет са нашите, двайсет и двама – на врага. И врагът преброи своите: двайсет и двама са техните, двайсет – на врага им. Прибрахме си ние нашите, прибраха си и те техните.
Когато враговете погребваха мъртвите си, ние ги гледахме и се смеехме с гордост, защото ние ги бяхме убили.
Когато погребвахме нашите мъртви, враговете ни гледаха и се смееха с гордост, защото те ги бяха убили.
Почистихме мястото от убити и ранени и отново започнахме войната. Отново паднаха много убити и ранени – както от нашите, така и от техните.
Когато бойното поле стана непроходимо, та ние и враговете стъпвахме върху труповете на убитите, а това пречеше да воюваме, последва нова операция: погребване на мъртви и прибиране на ранени.
И пак същото: и ние и враговете погребахме и тези и продължихме войната.
Преднината в боя си поделяхме по равно: веднъж я вземахме ние, втори път – врага. До тогава, докато всичко наоколо се боядиса с кръв. От пръст и кръв се получи червена кал, в която потъвахме.
Край! Щом са убити други и други, много и премного, и от нашите, и от врага, край на войната!
Над бойното поле изведнъж падна мъртвешка тишина. Нито изстрел се чуваше, нито човек се мяркаше. Бяха всички убити – и от двете страни.
От нашите бях останал само аз. От враговете беше останал също един.
Аз, като видях, че съм останал сам, реших да пристъпя към врага и да се предам. Врагът, като видя, че е останал сам, реши да дойде при мен и да се предаде.
В тази трагична сцена ние пристъпвахме с вдигнати ръце един към друг, за да се предадем. Стигнахме на три метра разстояние и ние и автоматите ни. Изправихме се – двама противници, двама врагове един срещу друг и си свалихме ръцете. Затичахме се и се прегърнахме. Така прегърнати, се целувахме, целувахме, като се оглеждахме да не ни види някой. Да не ни видят мъртвите наоколо, та дори и погребаните от нас.

Беше приятелят ми Мустафа. Преди две години се запознахме във Виена. Бяхме там като представители на страните си в една европейска културна организация. Аз – от Гърция, а Мустафа – от Турция. Живяхме десет дни в една хотелска стая и се бяхме сприятелили.
Седнахме замислени, гледахме се в очите и клатехме глави. Оглеждахме се, да не би някой да ни е видял, най-вече мъртвите.
Да! Те ни видяха. Видяха ни мъртвите от войната! Видяхме ги и ние, как се вдигаха като сенки, как се прегръщаха, целуваха се и сядаха до нас мълчаливи, гледаха се в очите и клатеха глави. Господи, какъв ужас!
Мъртвите разговаряха и се питаха един друг: „Защо?” Попитах и аз приятелят си Мустафа: „Защо?” Отговор нямаше никой.
Това „защо” се разнесе по хълма и се отнесе от вятъра далече, по други страни и народи като отзвук от войната. Беше нещо като празник, малко позакъснял.
Мустафа ми обясни, че е дошъл в Босна да се сражава на страната на мюсюлманите. Аз пък – на страната на сърбите.
Станахме, стиснахме си ръцете и решихме да напишем тази случка, за да я чете цял свят, като призив за мир и братство между народите, за мирно съществуване, мирно решаване на проблемите, за приятелство и сътрудничество.
Пиша първо аз. Ще го изпратя на Мустафа и се надявам бързо да получа написаното от него.