ГРЯХ
Когато човек умирал с несподелена
тайна, отивал си с отворени очи.
Народно поверие
Седях на износения диван, ръгасан тук-там с кафяви дамги от разлято кафе и наблюдавах движенията на художника. В краката му бяха захвърлени смачкани четки и сплескани туби с боя. Той стоеше прав и запълваше с детайли опънатото на статива платно.
При всяко мръдване аз съзирах зад широките му рамене правоъгълното платно, по което бяха плъзнали рехави белоснежни облаци. Долу проблясваше сребърната лента на река, която се провираше между нависналите върби и извисени високо над тях три белокори тополи.
В леките цепнати на облаците, където се прокрадваше небесната синева, художникът нанасяше едва загатната руменина. Именно тази руменина ги правеше загадъчни - наглед безобидни, дори романтични, а ако се подсили тая руменина, мислех си, няма ли да се увеличи чувството ни за свирепост от тия облаци? Какво ли ще се изсипе тогава върху кротката, нищо неподозираща река и ширналото се в далечината зелено поле?
Споделих подозренията си с възрастния художник, на когото не само дългата коса и широката брада, а и веждите му белееха като мляко, а той, без да откъсва очи от платното и без да спре да нанася с четката загадъчната руменина, скъпернически процеди през стиснатите зъби:
- Изкуството не крие по-малко тайни отколкото човешкия живот. Това е величието и падението и на двете.
Трудно разгадавах понякога тези негови нехайно подхвърлени прозрения. Той като че ли се пренасяше в друг свят и уж отговаряше на мен, а всъщност говореше на себе си.
- Ето и онзи случай, който отдавна те моля да опишеш - продължи художникът. -
Вярно е, че всеки човек е неразгадана тайна, но е вярно и това, че има тайни, равни на грях. Има разлика, нали? Има, защото грехът е изпитание, страдание. Носиш го в душата си с вечния страх, че може да бъде разкрит…
- - - - - - - - -
На 5 октомври 1912 година, когато започва Балканската война срещу Турция, три български армии нахлуват в Одринска Тракия. Първа и Втора тръгват фронтално срещу Одрин.
Трета, през река Тунджа и през насечените от много рекички южни склонове на Странджа планина, развива действията си в направление Лозенград-Чаталджа-Цариград.
В състава на армията е и 16-ти Ловчански полк. Повече от ротите са формирани от запасни чинове. В четирите взвода на трета рота имало само по един придаден войник от редовния набор. Тези войници били използвани като свръзки на ротния командир.
В първи взвод попаднали земляците от моето село Цоло Г. Радев и Йордан Д. Митов. Цоло бил вече бай Цоло, защото имал зад гърба си четирийсет години. Висок и слаб, сякаш изпит от коварна болест, челото и врата издълбани от бръчки, той бил кротък и притеснителен човек.
Макар че цял живот работил на полето и с трудолюбивата си жена отгледали вече две деца - момичка на седемнайсет и момче на дванайсет години, - за войската бай Цоло се оказал съвсем неподготвен. Бил бавен и тромав, а на война реакциите трябва да са изострени, светкавични.
Куршумите не спират да почиват по път, а налитат като разлютени оси. Много войници си отишли още в първите боеве. Бай Цоло бил постоянно нащрек, но това не го направило нито по-пъргав, нито по-сигурен. При внезапно нападение, докато изберял място да залегне, докато подгънел пешовете на шинела, другите вече били заровили главите си в някое трапче и стреляли по противника.
Бай Цоло не се зарадвал, когато видял във взвода земляка си Йордан Д. Митов. В село нямал работа с него, защото бил къде-къде по-голям на години, но всички го смятали за развалено момче, за хаймана. Така му и казвали - Данчо Хайманата. Лъже, краде, прави скандали.
Чувал, че често го затваряли в общинското мазе. Майка му и баща му, бедни хорица, се трудели по чуждите ниви, но момчето не похващало работа. Шляело се по реката, бракониерствало и продавало риба срещу пиене.
А наглед било хубаво момче - стройно тяло, което пращяло от здраве, черна чуплива коса и очи решителни и малко злички. По празници, на хорото, не минавало без да си сбие с други ергени. Ако мома, при която се хванел, се откъсне от хорото, Данчо й разпорвал престилката или сукмана с камата, която висяла неизменно на кръста му.
И ето го Данчо Хайманата най-важният човек във взвода - свръзка на ротния, а това ще рече най-приближеният му. Данчо веднага почнал да се разпорежда като същински командир. Не бръснел взводния подофицер за нищо. Правел, каквото си поиска.
Но правел и добрини. Често спасявал войниците от глад. Кухнята, изостанала назад, идвала понякога след два-три дни. Данчо се промъквал нощем в селцата и донасял пълна раница с хляб и сухоежбина. Една нощ домъкнал на гръб жива овца. Заклали я, пекли мръвките на жарава. Данчо бил пръв, когато пращали доброволци на разузнаване.
Веднъж заловил и докарал вързани трима турски войници. Ротният командир го хвалел и тачел. Взводният подофицер се съобразявал с всичко, което кажел Данчо. Въпреки че се възхищавали от смелостта и находчивостта му, всички във взвода се страхували от него. Сковавали ги чупнатите вежди на момъка и пронизващите като въглени очи. Бай Цоло чувал понякога как войниците тайнствено си шушукали: „С тоя си нямай работа. Ще те очисти без да му мигне окото!”
Свивал се бай Цоло, притайвал се и го избягвал, а Данчо наопаки, на ляво и на дясно, на лягане и на ставане, бай Цоло, та бай Цоло! А бай Цоло хем го знаел какъв е, хем го било страх, но пък друг по-близък няма. С кого да сподели приказка за село? На кого да се похвали, че е получил писмо от жена си, от Янка? То се знае - на Данчо!
Но ето че се случило това, което никой от взвода и ротата не очаквал. Първите седмици все настъпвали и това като че ли нямало да има край. Турците се опитали на две-три места да ги спрат, но никъде не успели. Едва когато наближили Лозенградската крепост, турската артилерия ги приковала на място.
Снаряди се пукали на всеки метър и 16 полк минал в отбрана. Трета рота се заровила в земята. Не щеш ли, почнали и ноемврийските дъждове. Дъжд, дъжд, продънило се небето. Преди три дни минали някаква плитка рекичка и се разгърнали пред нея. Сега тя бучала зад гърба им страховито. Мътната вода биела от бряг до бряг, влачела дървета и покъщнина, свличала от Странджа всичко, което се изпречи на пътя и.
Отпред пукат снаряди. Отгоре дъжд се излива. Отзад - реве реката. И вижте само какво име - мислел бай Цоло - Кара Су! Какво ли ще рече това Кара Су? Един от запасняците, учител, превел: Черна вода! Бре, мамка и, тюхкал се бай Цоло. Тая черна вода може да ни почерни живота!
Един следобед, така, както се натискали в окопите, защото над главите им от сутринта се пукали снаряди, се предало по веригата:
- Сложи ножовете!
Бай Цоло трепнал и обърнал глава към Данчо, чието окопче било на десетина метра от неговото. Попитал го с очи: какво означава това?
Данчо рипнал, погледнал на изток и високо извикал:
- Хвърляй раницата и бягай към реката!
- Как ще хвърлям, нали фелдфебела…
- Бягай ти казвам!
- Не знам да плувам.
- Скачай във водата, тя ще те изхвърли.
Като пружина Данчо се устремил към реката.
- Чакай! - стреснал го умолителният вик на бай му Цоло. - На, вземи портфейла. Има двайсет лева и снимка на децата. И писмо има.
Данчо се върнал две-три крачки, грабнал портфейла и приведен се стрелнал към реката. Притичвали и други войници. Някои се обръщали и стреляли. Бай Цоло хвърлил раницата, стиснал пушката и тръгнал, но тичането не му споряло.
До реката имало двеста-триста крачки, а зад него другарите му вече се счепкали с налитащите турци.
Преди да се хвърли в буйните води, Данчо още веднъж извил глава и потърсил с поглед бай си Цоло. Сякаш му се мярнал някъде. Дори му се сторило, че е вдигнал пушката над главата си. Ясно - помислил - турците са пуснали кавалерия. Виковете, стрелбата, цвиленето на коне и задъханото им пръхтене из подгизналите ниви, всичко се смесило пред погледа на Данчо и той, изгубил вяра, че бай му Цоло ще стигне реката, като риба се метнал в мътните талази. Повлякла го лудата вода. Той биел с едната ръка по талазите, с другата стискал пушката. Влачила го, премятала го водата, най-после опрял ръце в отсрещния бряг.
Първата му работа била да погледне отвъд реката, дано зърне някъде бай си Цоло.
Очите сълзели от студената вода, зъбите тракали. Всичко му било в мъгла. Отвъди се чували стонове, викове, коне без ездачи се въртели в кръг и тъжно цвилели, куршуми съскали чак при него. „Страшно клане става” - помислил Данчо и се притулил зад дебела върба.. от водата дрехите му тежали. Тежали му навущата, а цървулите гвачели.
Тревожно било и в душата му. Ще оцелее ли бай Цоло и другите от взвода? Ритнал с гняв някакво дърво, изхвърлено от водата и прецедил през зъби:
- Мамка ти и проклета да си, Кара Су!
После тръгнал да дири оцелели войници от неговия взвод…
- - - - - - - -
На 6 май 1921 година, в ранния предиобед, в родното ми село станало освещаване на паметника на загиналите във войната. Освещаването водел Ловчанския владика Иларион заедно със седем свещеници от околните села. Войнишкият паметник приличал на всички паметници от онова време.
Върху двуметров каменен пиедестал бил монтиран излят от бронз войник с развят от настъпателния устрем шинел, шапка с кокарда и къса козирка, пушка с натъкнат нож и разтворена уста, от която ехти страшното „Напред на нож!”
На трите стени - встрани и отпред - били изписани имената на 67 загинали наши земляци. Черната колона на лицевата страна водел православният македонски войвода фелдфебел Христо Чернопеев - убит при Криволак. Срещу името на Цоло Г. Радев било отбелязано - загинал при Лозенград, а срещу името на следващия го Йордан Д. Митов - безследно изчезнал.
Тържеството свършило малко преди обед и хората се пръснали по къщите да вадят от пещите агнетата и да си правят Гергьовден. Само пред кръчмата останали десетина млади мъже, които обсъждали нещо доста шумно. Точно по това време пред паметника спрял странен пътник.
Странен, защото в селото освен младото попче, което имало къса, къдравичка брада, друг нямало с брада. А на странника брадата стигала до гърдите. Освен брадата странни били и веждите на тоя човек - черни и рунтави, които скривали очите му.
Макар че бил на двайсетина метра от кръчмата, на местните мъже направила впечатление кафявата мека шапка с широка периферия, както и сивият костюм, с който бил облечен странникът. Туристическите обувки, рядкост тогава за село, отдалече личало че са прашни и напукани - изглежда отдавна не били виждали боя. На земята, до краката си, странникът оставил мукавено куфарче, олющено тук-там и с излъскана от носене кожена дръжка. Едва след това той се завзирал в надписите по паметника и като че ли произнасял на глас имената, поне така се сторило на мъжете пред кръчмата.
Нека ги прочете, помислили те и зачакали да приближи към тях. Чужденец човек, къде ще се отбие да попита за тукашен жител, или за пътя към съседното село, ако не в кръчмата.
Но странникът не тръгнал към кръчмата и скупчените там мъже. Вдигнал от земята мукавеното куфарче и бавно поел по главната улица към горния край на селото.
От вечерта се разнесла новината: след девет години отсъствие в село се завърнал Йордан Д. Митов или както повече от възрастните хора го знаеха Данчо Хайманата.
Съседите му разказвали един през друг как видели, че пред вратницата на Димитър и Цона спрял човек. Той се опитал да отвори, но вратницата била подпряна отвътре с дърво и оплетена в страничния дирек с бодлив тел. Човекът почнал да оглежда откъде да се прехвърли през кирпичения дувар. Приближила го баба Дона - съседката:
- Кого дириш, човеко?
- Тука, стопаните…
- Аа, нема ги, нема ги. Заминаха си. И Димитър, и Цона си заминаха още лани.
- Как си заминаха?
- Така. Заминаха си. Стопиха се сиротите от мъка. Едно момче имаха, потъна във войните. И те… Хайде и те.
Данчо трепнал, направил крачка към нея:
- А ти, бабо Доне, не ме ли помниш?
Заникнала го в очите бабичката, ударила се с двете ръце в главата, викнала с уплашен глас:
- Ей, хора, тичайте да видите чудо! Момчето на Димитър и Цона си дошло. Боже, божке, ама как така!
Съседите зарязали трапезите с агнетата, струпали се. Мъжете протягали ръце да се здрависат, жените се кръстели и не вярвали на очите си. Един през друг го канели да се отбие на трапезата им, да хапне, да почине.
Никъде не отишел. Мъже му помогнали да отвърже тела на вратницата. Влезли с него в двора, а той буренясал, тревясал. На вратата на къщата висял катинар. Дотука стигнали силите на Данчо. Подгънал колене и седнал на прага. Приседнал и не станал чак до залез слънце. Свит на топка, снишил глава в раменете, така го заварила нощта…
- - - - - - -
Тази първа нощ на външния праг на запустялата бащина къща той ще помни дорде влезе в гроба. Къде ли не го носила болната му душа! Мислите се лутали като луди през тези девет черни години. Срещали го със смъртта. Разкъсвали сърцето му от жал по изгубени другари. Превръщали го в звяр в кървавите битки с противниковите войници. Обезсилвали го като дете, когато заравял в набързо изкопаните гробове тези, с които споделял войнишкото тегло….
След внезапната атака на турската конница при Кара Су остатъците от ротата били изведени в тила за попълване. Данчо се оказал сред нови хора. От стария взвод нямало нито един. Нима всички били погинали? Без да разбере как, в душата му се загнездила тъга. Каквото и да правел, с когото и да се срещал, от главата му не излизала оная зловеща картина на сечта при Кара Су.
Виковете на ранените, цвиленето на конете, писъка на куршумите. И неизменно, при всяко бръкване в джоба на куртката и докосване портфейла на бай си Цоло, спазми притискали гърлото му. Не се мярнало никъде и бледото лице на ротния командир, който толкова много го тачел. Но освен с болка, сърцето на Данчо се пълнело и с мъст. Ръцете му по-здраво стискали пушката, а в устата му напирала люта закана към „ония”. Ще им види той сметката, само да тръгнат напред.
И те тръгнали. Лозенград паднал още преди да натрупа сняг. Изправили се пред още по-здравите крепости на Чаталджа. От другите фронтове достигали новини, че Одрин е в клещи. Дори се говорило, че тяхната армия, понеже е навлязла дълбоко в тила на турците, ще удари Одрин от изток. Но Чаталджа не падала. В заснежените окопи посрещнали Нова година. А после, чак през март, когато Одрин се предал, като порой се спуснали дружините на изток и на юг. Някои казвали, че скоро ще се изправят пред стените на Цариград.
Но вместо към Цариград, в началото на лятото с бръз марш се върнали да спират нахлулите в Северна България румънски войски. Данчо кипял от ярост. Сигурно са минали румънците и през неговото село. Знае той какво е да мине чужда войска през едно село - всичко опустошава, всичко задига. Как ли са преживели майка му и татко му? Канел се да пише писмо и на кака си Янка. Длъжен се чувствал да и разкаже за трагедията на бай си Цоло.
Така си останал с каненето. Може би като си отиде в отпуск или като изгонят румънците, всичко ще и разкаже. Портфейла със снимката на децата пазел в джоба си като най-свято нещо. Откъде се родило това чувство за святост в душата му и той не знаел. А може би го е борила съвестта за вина, че не е хванал за ръка бай си Цоло и с него да се хвърли в мътните води на Кара Су?
А месеците и годините се търкаляли. Снежни зими се редували с жежки лета. Ледени вихрушки и жареща пепел от междуселските пътища загръщали войнишките редици. Данчо се бил като звяр при Тутракан. Мил лицето си на Дунав. После го отвял дългът в Македония в 57-ми плевенски полк. Колко време - вече не помни - прекарал в окопите-тунели при Дойранското езеро.
Какви ли не срещал там: черни африканци и жълти индийци, надменни сърби и коварни гърци. Патроните, дето изгърмял с пушката си, не могли да се поберат в една каруца. И глад, и студ, и радост, че е оживял след всяка атака на англо-френците, и мъжки сълзи за всеки убит от ротата.
Биел се със злоба и ярост. Заслужил подофицерски нашивки и похвала лично от генерал Вазов. Но и бедите не го отминавали. Не на фронта. Там за седем години не получил нито една драскотина от вражи куршум. Нямал обяснение. Така и казвал на другарите си след всеки бой: „Мене пак ме отмина куршумът!”
До онази страшна утрин, когато започнал пробивът на англо-френците. Засипали ги със снаряди. По три, по четири часа непрекъснато биела артилерията им - глава не можели да вдигнат. Тогава долетял и неговият снаряд. Снарядът предназначен за Данчо, за подофицер Йордан Д. Митов, не само го оглушил и отхвърлил на пет метра заедно с пръстта, а отнел и паметта му.
Когато дошъл в съзнание, се намерил между трупове. Щом се размърдал, веднага го грабнали двама негри и го понесли нанякъде. Ужасил се, защото разбрал къде е попаднал. Напрегнал всички сили, искал да ритне негрите и да скочи да бяга, но не можел дори да се помръдне. После се мярнали милосърдни сестри, размирисало се на камфор и лекарства. Налегнала го дрямка и той отново се преселил в нереалното…
След като ги прехвърляли няколко месеца по пустите гръцки острови - гладни, голи, боси - най-после натоварили пленниците на параход. Били в трюма и не знаели кога е ден и кога нощ. Колко време пътували - не разбрали.
Някои казвали седмица, други - две. Най-после ги стоварили на някакво оживено пристанище. От разговорите на хората разбрали, че са на френска земя, а пристанището се казва Ла Рошел и е на брега на Атлантическия океан. Ето защо пътували толкова дълго.
Строили ги по петима в редица, преброили ги /за кой ли път/ и ги повели по крайните улици на града. Настанили ги в лагер, ограден с бодлив тел, в пусто поле. Чак сега им раздали хляб и във войнишки канчета - чорба. Живнали. Разщъкали се. Подочула се тук-там реч, дори смях. Вечерта пак ги нахранили.
След седмица, като придобили по нормален вид, ги върнали в някаква казарма близо до града. Било вече края на ноември. От океана духал леден вятър и бученето на вълните достигало до тях. Тук им позволили да използват умивалниците на охраняващите ги войници - да се измият и обръснат. Дори сапун им раздали.
А в неделния ден дворът на казармата се изпълнил с добре облечени господа. Те се събирали пред централното помещение, където зад дълга маса седели трима офицери. Започнали да ги извикват по списък. Офицерите отброявали на всеки цивилен по трима пленници и ги карали да се разписват на някаква ведомост. Какво става? - питали се с очи и мимики пленниците. Как какво? Продават ни на бройка, като добитък! - отговаряли по-начетени.
Данчо се паднал с двама възрастни. Единият бил нисък, с прошарена коса, но добре сложен - яките му плещи издували протритата войнишка куртка. Казвал се Ячо и бил от плевенските села. Другият бил висок и слаб, напомнял бай му Цоло. И името му било близко до бай Цоловото. Казвал се Цоко, някъде от Троянско. Той все си мълчал и постоянно се озъртал. От какво се страхувал - един господ знае.
Новият им господар - възрастен човек с мека черна шапка и дълъг черен балтон - ги завел до каруца с два коня и с ръка им посочил да се качват. На капрата седяло дванайсет-тринайсет годишно момче - или чираче или внук на възрастният мъж. Той не тръгнал с тях. Дал знак на момчето да потеглят, а той се насочил отново към масата, където седели офицерите.
Двата коня били яки, но мястото където ги откарвало момчето изглежда било далеко, защото пътували цял ден и пристигнали чак късно вечерта. Мъж, в ръка със запален фенер, ги посрещнал и ги въвел в просторен обор. Че било обор за добитък, пленниците усетили от миризмата на тор и животинска пот. Мъжът с фенера им посочил разхвърляната слама по пода и си тръгнал. След малко чули, че катинарът на вратата щракнал.
Почти две години изкарал Данчо в чифлика на господин Поатие, някъде в прочутата по цял свят Бискайска низина на петдесетина километра от пристанището Ла Рошел. Господарят се оказал добър човек. Хранел новите си ратаи, обличал ги, отнасял се към тях както към останалите местни работници.
Той постоянно им внушавал да не се считат за пленници, а да се чувстват като свободни хора, докато се уредят отношенията между държавите. Франция е люлка на демокрацията и всички са равни пред закона. Да усвояват занаята при отглеждането на картофи, грозде и пшеница, защото това било най-вечният занаят и хората винаги ще имат нужда от хляб и чаша вино. Освен това, ако им хареса, могат да прекарат живота си в чифлика…
Покрай другите, българите само след два-три месеца понаучили думи за общуване и вече се разбирали с местните хора. А след още два-три месеца господин Поатие започнал да им възлага самостоятелни задачи. Той често ги изпращал сами да закарат картофи и грозде в магазините на близки градчета. Вечер те отчитали получените пари, а той не забравял да отдели възнаграждение и за тях.
- Събирайте пари - назидавал ги той. - Ако е рекъл Господ един ден да се приберете при семействата си, да ги зарадвате…
А на Данчо, като разбрал че няма семейство, направо му предложил да поогледа момичетата в чифлика, особено оная, красавицата Бланш. Я виж само какви игриви очи има! Реши ли да се задоми, зестра ще му даде да живее като господар.
А Данчо денонощно мислел за родното си селце, за рекичката Вит, при която бе отраснал. Душата му не можела да се помири, че е пленник. Това било най-грозното унижение, което го преследвало постоянно. Той, българският подофицер Йордан Д. Митов - пленник! О, по-добре да беше умрял, но да не е дочаквал този срам!
Започнала да зрее в него мисълта за бягство. Споделил с бай си Ячо, но оня направо го нарекъл луд. Опитал да каже и на Цоко, но той, както винаги си замълчал. Данчо си пуснал брада и се заклел пред себе си, че ще я обръсне когато стъпи в бащиния си двор.
За бягство пред Ячо и пред Цоко не отворил вече дума, но все подпитвал другите работници и особено онова момиче Бланш, дето господин Поатие му подхвърлил, че „си го бива”. Далеко ли е Париж. Ами Берлин и Виена? Никой от работниците не бил ходил до столицата, но всички били единодушни, че е на оня край на държавата. А
Данчо често се събуждал нощем и дълго изчислявал на ум колко време ще му отнеме до България ако тръгне пеша. Месец, два, година? И накъде да поеме - на юг към Средиземно море и оттам да случи някой параход я до Гърция, я до Турция, или да бяга през Германия. Там не може да няма железници - казвал си той. От влак на влак - все ще стигне донякъде.
Правел сметки нощем Данчо, но на полето денем бил пръв. По цели седмици не свалял пръскачката от гърба си - ръсел със син камък и безкрайните лозя на господин Поатие, и десетките декари с картофи. Господарят се радвал на сръчността на младия българин, хвалел го навред и щедро го възнаграждавал всеки месец. Той почти повярвал, че Данчо ще свие семейно гнездо с Бланш и ще е на негово разположение дълги-дълги години.
Излъгал се господин Поатие.
В навечерието на Коледа, когато всички се готвели да срещнат Рождество Христово, Данчо изчезнал от чифлика. Търсили го тук и там, питали в съседни чифлици и села, от него нямало и следа…
- - - - - - - -
Зазоряването го заварило в бащината къща. Високо, високо в бездънното пролетно небе трепкали познатите от детските години звезди. Вечерницата, прекосила небосвода, вече побелявала от настъпващия изгрев.
Колата с процепа била паднала ниско на изток. Квачката с пиленцата още ги къткала точно над него и скоро щяла да ги приюти под крилото на слънцето - да спят цял ден, да се наспят и довечера с бодри писукания отново да се юрнат по необятния небесен двор.
Първата работа на Данчо била да отвори къщата. Един удар с камък и катинарът отхвръкнал в краката му. Вратата - тежка врата от издялани на ръка дъбови дъски - зейнала и късото коридорче го посрещнало с метлата и лопатата, изправени в ъгъла.
В дъното на коридорчето, на дървени куки в стената висели двата бакърени котли, от които пиели вода. От дългото стоене в единия имало два пръста ръждива вода.
Две врати една срещу друга. Коя да отвори?
В лявата, с прозорче на запад, го посрещнала готварска печка с два гьоза, единият пукнат по средата. По обгорелите кюнци висели паяжини. Тухлата, на която баща му си топлел краката като се върнел през зимата от къра, била покрита с един пръст пепел.
Върху нея стояло котлето, в което майка му забърквала каша за прасето. Погледнал леглото и спазми напълнили гърлото му. Двете тъкани възглавници, издути от изсъхналото сено, били изправени до стената. Върху едната, на баща му, още личала вдлъбнатинката от главата му.
Сигурно на нея е лежал, когато е издъхнал. Чергата, с която било застлано леглото, той помнел: две успоредни червени ивици, от едната страна с черни ресни, които почти докосвали измазания пръстен под.
В другата стая, неговата, се страхувал да надникне. Какво ли ще види там след девет години?
Пролетното слънце заслепило очите му. То нахлувало през малкото, правоъгълно прозорче, пречупвало лъчите си през клоните на джанката отвън, играело на пода безгрижно като палаво коте.
Заковал се на вратата, Данчо стоял безмълвен. Сън ли е или действителност? Нима е истина, че е стъпил в бащината си къща? Леглото под прозореца грижливо било застлано с познатото от ония години вълнено одеало.
Възглавницата - облегната на високата табла. Върху таблата тишлерът бе извезал цвете с панделка. И изведнъж погледът му паднал на стената. Оттам го гледала с кротките си очи светата Дева Мария, а пред иконата висяло кандилце с клюмнала недогоряла свещица. Това никога не го е имало в неговата стая. Майка му, в дългото си чакане, изглежда е решила да потърси помощта на светицата. Данчо отново усетил, че в гърлото му припарват сълзи. „Чула те е, мале - прошепнал. - Запази ме!”
Тръснал глава, окончателно да се разбуди, и излязъл навън.
След час съседите видели Данчо с баба Дона. Тя носела завити с бял пешкир свещи, той - стъклено шише с вино. Тръгнали по пътя за гробището.
Когато стигнали, бабичката открехнала скърцащата дървена портичка и го повела между дървени и каменни кръстове, между пресни и тревясали купчини. Наоколо било злокобно тихо. Ни вятър, ни птичка се обажда. Тишина, която лумка в ушите и суши гърлото. Спряла прегърбената бабичка до два пропаднали гроба.
- Ей ги тука, един до друг. Така си и отидоха, сиротите, един след друг. Нема и седмица откакто заровихме Димитър и угасна и Цона. Като свещица угасна. Ни ох, ни олеле. Легна вечерта и заранта не стана. Повика си я той, да са си двамката…
Данчо гледал остатъка от дървен кръст, оплетен от изсъхнал лански треволяк и нищо не можел да прочете на него. На кого е? На майка му или на баща му?
- Ха, поприказвай си с тях, аз да видя моите хора.
Бабичката се изгубила между кръстовете, а Данчо се свлякъл между двата запуснати гроба и застинал като камък. Повече от час стоял неподвижен. Мислел и премислял целия си живот, а от устата му не слизал горестният вопъл: „Аз си дойдох. Мамо, тате, аз си дойдох!”
С този вопъл той искал сякаш себе си да увери, че е жив, че наистина си е в бащиния дом. А можело и да не бъде. И мислите отново го повлекли по пътищата на пленничеството…
- - - - - - - - -
Цял живот ще бъде благодарен на тия обикновени мъже и жени, които му помогнали в бягството по чуждата земя. Той дори не скривал, че е беглец. Отбивал се обикновено привечер в крайни къщи и молел за парче хляб и глътка вода.
Жените го окайвали, че ето на, мръква се, снежец прехвърча, а той горкият къде ще се подслони. Малцина си позволявали да не му отварят пътната врата. Мъжете обикновено го гледали проучващо - дали няма през нощта да ги обере? Тези, които го прибирали, най-често му постилали зад печката и той там притварял клепки за сън.
Сутрин се събуждал още по тъмно, питал за най-прекия път за Средиземно море и решително тръгвал по засипаните със снежец пътища. Те били пусти и глухи, каквито са навсякъде пътищата зимно време. Населените места застинали и ако не се виел тук-там пушек от комините, човек би помислил, че оттук е минал мор.
Така само изглеждало, но не било. Привечер похлопа ли на порта - отваряли му. Приютявали го, а сутрин някои си позволявали и съвет да му дадат. Повечето го уверявали, че Средиземно море е много далече и цял месец няма да му стигне да се добере до него.
Да почака пролетта, лятото, тогава пътищата са пълни с хора и превоз - по-лесно ще се придвижи. Сега да свие към Бордо, а после на юг към Тулуза. По река Арона и по канала, който я свързва с река Рона ще стигне чак до морето. А там параходи - за навсякъде.
Пътувал пеш повече от месец. И дрехи се окъсали, и обувки се пробили. Февруари, както и у нас - снеговит и студен. Близо до градчето Ажен друг скитник го насочил към винарската изба - търсели работници. Изкарал близо месец. Водели го за сърбин. Бил благодарен и на скитника, и на собственика на избата - имал легло и храна, припечелил и малко пари.
Работата не го плашела. Миел огромните цистерни, прекарвал кюмюр с количката до казаните, където от джибрите варели ракия. Макар в младите години да слугувал на пиенето, тук не вкусил ни от виното, ни от ракията. Мисълта му била изострена и винаги нащрек.
Знаел, пиян човек винаги може да изпусне излишна дума. А той, Йордан Д. Митов, не забравял, че е подофицер от Българската армия. Че е пленник и беглец. Усети ли го полицията, с белезници ще го достави на господин Поатие, а може и затвора да опита. Затова - си казал - никакъв алкохол и никаква излишна приказка.
След град Ажен, от някаква безлюдна ж. п. гаричка успял да се повози дори на влак. Влакът бил товарен. Вагоните пращели от дървен материал. Възрастен железничар го приютил в кабинка два на два. Изглежда и той скучаел сам и на молбата му да го повози до следващата гара, го поканил при себе си. Возил го почти до град Тулуза. Дори храната си споделял с него.
Не минало и без приключения. По канала на река Гарона и Рона пътувал с малко параходче. Взели го да помага на огняря. А огнярят бил възрастен и болнав човек. Кашлял лошо, задавял се до посиняване.
Данчо хвърлял в пещта миризливите въглища, моторът боботел и денем и нощем. Най-после пред тях се лъснало бялото сребро на морето. Нетърпеливо, прибързано се сбогувал с възрастния човек и слязъл на кея. Дори не потърсил капитана да си получи седмичното възнаграждение.
Било вече края на март. Слънцето извирало от водата, окъпано и засмяно тръгвало по синьото небе да радва хората. Всички кръчми покрай пристанището обходил с надежда да чуе позната реч. Напразно. Само французи подвиквали тук и там. А от тях той бягал.
Добрал се след три месеца до спасителното Средиземно море, той за нищо на света не искал френските полицаи да вържат ръцете му и да го подкарат обратно за Бискайската долина. Той се чувствал като на родна земя. По някакъв необясним признак усещал дъха на България. Ех, веднъж да се качи на параход за Солун ли, за Цариград ли - оттам за седмица ще стигне до родното село. Само да случи такъв параход. Но параходи за там все нямало и нямало. Две седмици изминали, а той се въртял по пристанището и се озъртал като крадец.
Най-после, един късен следобед, в една шумна пивница дочул:
- Георгиус, кога отлепваме?
Разбутал навалицата пред себе си, хванал ръката на този Георгиос и паднал на колене:
- Капитане, бог да те поживи, вземи ме!
- А! Ти откъде цъфна? Македонец?
- Нещо такова. Всякаква работа мога.
- И капитан на кораб?
- Е, чак капитан…
- Багаж имаш ли? И закъде ще пътуваш?
- Където и да е. Оттук само да се махна.
- Ооо, добре! Младо, силно момче. Трябва ми такъв. Ходил ли си в Одеса?
- В Русия?
- На връщане спираме във Варна и чак тогава в Солун. А от Солун до Македония е път за два дена. Тръгваш сутринта рано и вечерта си в Битоля…
Прихлупил глава между длани, отнесен от спомена по пътищата, които изминал, Данчо не чул меките стъпки на баба Дона, а просто усетил присъствието й и тежко се изправил.
- Айде, момче, да си одиме. И цял ден да стоиме на колене, няма да се обадят сиротите. Кой знае къде им скитат душите!
„Душите, душите” - безгласно повтарял Данчо и влачел натежали крака между гробовете и кръстовете. Пред него, цялата в черно, като призрак се мяркала превитата фигура на добрата старица. Тя го водела към изхода на гробищата. Тя го връщала при хората…
Още в първия месец след завръщането си в село, Данчо отишъл до град Орхание /сегашен Ботевград/ да търси 16-ти Ловченски полк. Казали му, че по силата на Ньойския договор полкът е разформиран.
А той се надявал да остане на свръхсрочна служба. Върнал се на село и без много колебания решил да се занимава с производство на зеленчуци, работа, която вършил близо две години в чифлика на французина господин Поатие. Имал бащина нива от два декара близо до село. Купил кон, изорал я, разкроил я на парцели. Сам се заел да копае геран. Вода излязла на два метра и половина.
С приятел-тишлер измайсторили водно колело за поливане. Годината се оказала добра. Макар че позакъснял с разсаждането на пипера и доматите, на картофите и зелето, благодарение на редовното поливане, станали чушки и домати за чудо и приказ. На пазара в Тетевен, където карал стоката си с каруцата и сивия кон, гражданите разграбвали всичко за часове.
Единствено картофите продавал в село. Неговите земляци нямали навика да отглеждат картофи. Чакали да им докарат от Балкана и те да си купят срещу пшеница и царевица.
Като попривършила кърската работа, Данчо се отдал на друг занаят, който усвоил пак там, във Франция, в чифлика на господин Поатие. Оказало се, че той има дарба да открива вода под земята. С две клечици, понякога с две кибритени клечици, той определял безпогрешно къде под земята тече вода: откъде идва, какъв е дебитът, на каква дълбочина е.
Славата му бързо се разнесла из село. По-заможните селяни го потърсили да им изкопае геран в двора. Не им се ходело на двете общоселски чешми и за себе си да пренасят и за добитъка. Данчо не само копаел гераните. Той си правел и зидарията.
Най-тежко било когато хващал основите. Работел почти слепешката. Потънал до кръста в ледената вода той подреждал предварително оформените камъни. Когато зидът се показвал над водата, правел дървено скеле и така стигал до повърхността на земята.
Изливал и бетонените еднометрови пръстени и чак тогава канел дърводелците да измайсторят покрива. Под покрива поставяли въртящ се с манивела чекрък, на който висял синджир с цинкова кофа. Прочул се Данчо с тия герани. Почнали да го търсят и от съседни села. Всеки питал за Данчо Водара и никой вече не споменавал за Данчо Хайманата.
Търсели го хората за работа, но и тя, колкото и приятна да е, омръзва. Само с работа и пари, а той понатрупал доста суха пара, не се живеело. И други мисли го терзаели. Времето минавало, той не бил вече млад, къщата празна. Като кукувица се прибирал вечер, приспивал и сутрин пак тръгвал хорските работи да оправя. А неговите връстници отдавна са свили дом, деца са отгледали. Попитал Данчо в село тук и там - ни мома тръгнала с него, ни вдовица. Славата му на Хаймана май още не била забравена.
Подсказал му приятел за някаква мома от едно балканско село. Далече било - през девет села в десето. Впрегнал каруцата той, отишел в това село. Деликатно подпитал, отвсякъде чул добри думи за момата. Позастаряла вярно, накуцвала от дете, но е почтено момиче. От добър род. Баща й, Минко Желязков, е предприемач и заможен човек. Търгува със сливи. Държи в няколко села казани за ракия.
Върнал се Данчо и няколко седмици минали в размисли. Колебаел се. От толкова далече? Куцичка? Опитал пак на няколко места в село - навсякъде му отказали. Така ли! Ще им покаже той кой е Йордан Д. Митов!
Впрегнал пак сивото конче в каруцата, качили се със съседа му Петър - младо и шетърно момче - и препуснали към далечното балканско селце. Пристигнали вечерта и почукали на портата на Минко Желязков. Изненадани били и стопанинът, и жена му Мария, и най-много дъщеря им Милка. Поканили ги. Двамата млади мъже казали направо защо са дошли. Данчо си разказал живота от игла до конец. Не спестил нищо.
Минко Желязков все пак попитал:
- Не се ли намери жена в селото ви, ами спря чак в балкана?
- Лоша слава трудно се забравя - признал Данчо и свел глава.
Тези откровени думи спечелили изглежда и родителите, и самата Милка. След месец вдигнали сватба. В старата къща на Йордан Д. Митов защъкала жена…
- - - - - - - -
Оказа се, че с момчето на Данчо Водара сме родени в една година и в първо отделение учителят Пейков ни сложи на един чин. Сдружихме се. Днес той у нас, утре аз у тях.
Леля Милка ни срещаше и се радваше и на мен като на собственото си момче. Чичо Данчо рядко го заварвах в къщи. Той все бе на работа. Името му знаеше цялото село.
От други села го търсеха. Водара, та водара! Собственото му име сякаш бе забравено. Не само парите на богатия дядо на Митко по майчина линия, а и трудолюбието на баща му замогнаха това семейство.
Събориха едно лято старата къща и дигнаха нова. По време на строежа мама помагаше на леля Милка в готвенето и в прислужването на майсторите-строители. Тате помогна с нашата каруца при прекарването на камъни за основите и гора за греди и мартеци. Ние с Митко пренасяхме с кофите кал на майсторите за да върви по спорно зидането.
Щом сложиха покрива, тъстът на Данчо, Минко Желязков, поръча тишлерията - полирани врати и широки прозорци - при най-известния майстор в Тетевен. На новата къща приличаше и нова ограда. Бутна Данчо плета откъм улицата и го замени с висока кирпичена ограда.
Същата есен Водара накупи ниви в най-плодородната част на селската ялия. В двора защъкаха кокошки, заблеяха овце, прасе загрухтя в кочината. От новия обор ситно процвилваше сивият кон, с който Данчо започна зеленчукопроизводството и търговията.
Макар и позастарял, той бе на разположение на стопанина денонощно. Повикат ли го от съседното село, накачи в каруцата дървените подлени с въжетата, кирките и лопатите, чуковете и мистрията и потегляше - нов герен някъде щеше да се появи, вода от майката земя щеше да бликне - живот за хора и добитък.
Растяхме ние с Митко, в прогимназия тръгнахме, после в гимназия в близкото градче. И все двамата - в една паралелка, в една квартира. Чичо Данчо всяка седмица ни докарваше храна. Ще ни нагледа, ще ни сгълчи, ще ни похвали.
Дигнахме се на ръст спроти бащите ни. Бяхме млади, бяхме стройни, бяхме хубави.
Войници изслужихме, учихме, върнахме се на село - той агроном, аз учител - и изведнъж усетихме колко много са остарели нашите бащи. Свели вече рамена, не така сръчни в работата, както преди години. Какво бе станало с тях? А с майките ни?
Често чувах мама да се кахъри пред тате:
- Какво му стана на Йордан, много се приличи. Казват, че бил някога буен и непокорен, а сега все омърлушен, сякаш болест някаква го мъчи.
- И ти да киснеш във водата в тия герани, и ти ще се умърлушиш. Човек да не е от камък?
- Надали е само от ледената вода. Душата сякаш страда на тоя човек.
- Страда, страда ама джобовете му пълни с пари. Що се не откаже от тия герани?
- Айде и ти! Ми хората без вода ли да живеят?
Слушах тези разговори вкъщи, а като отидех у Миткови и чичо Йордан се прибереше от работа, аз се опитвах по лицето му да разбера нещо за неговата болест. Вярно, лицето, най-често с набола, побеляваща брада, беше изпито и жълто-сиво. Приказката му беше пестелива и сдържана.
Рядко се засмиваше, а и усмивката му тъжна, тъжна. От какво ли страда тоя човек - често се питах, но отговор нямах. С Митко разговаряше винаги тихо, смирено и все го съветваше да не прави това и това, че било греховно. Тая дума за първи път чух от него.
Било греховно да лъжеш. Било греховно да мързелуваш. Леля Милка и тя. Грях било Митко да не изпълни заръка на татко си. Грях било да чуе лоша дума от хората за него.
- Нали с баща ти на тебе разчитаме - често му казваше тя. - Учен човек си. Децата и възрастните можеш да спечелиш само с честност.
Слушахме ние с Митко тези думи, но не можехме да си представим като какво е това греховност. Като всички млади хора, макар че минавахме в селото за добри младежи, и на нас морето ни беше до колене.
А какво е било в душата на чичо Йордан?
О, това аз започнах да осмислям много късно, чак когато него вече го нямаше на белия божи свят. И когато цялото село говореше за греха, който носел в душата си до последния си дъх.
От копането на герани беше се отрекъл внезапно и веднъж завинаги. Това станало след такъв случай. С неговите клечици предрекъл на един другоселец, че вода в двора му ще излезе на седем метра. Копал седем метра, но вода не бликнала. Изкопал още седем. Пак не бликнала.
Смутен, разстроен, дори уплашен, в това той виждал някакво лошо знамение. „Къде бе сбъркал? В какво усетът бе му изневерил? Наказание ли е това или предупреждение да не си втълпява, че е всесилен? Или наказание за извършен грях? Освен лудориите в младите години, на никого не бе правил лошо.
Не си спомняше и за греховете, с изключение на един, който близо четирийсет години терзае душата му и го събужда нощем. А той все не намираше сили да го признае пред близките на бай си Цоло, когото изостави при придошлата река Кара Су и турските кавалеристи го съсякоха.
Коженото портмоне с писмото до кака му Янка и снимките на двете му деца - Бянка и Радьо - са заключени толкова години вече в мукавеното куфарче донесено чак от Франция. Никога той не се докосна до тези тайни. Страх ли беше това? От какво? Защо? Бе решил преди години да предаде тези вещи на кака си Янка. После се разколеба и не го направи.
А жената взе че се помина. Така и не узна последните заръки на мъжа си. Децата - Бянка и Радьо - и досега не са прочели съкровените тревоги на баща си за тяхното бъдеще…
Вода от този, последния геран, бликнала чак на седемнайсетия метър. Бликнала при обстоятелства, които едва не се оказали фатални за Данчо Водара. Да се измъква с макара дървения подлен от седемнайсет дълбочина, пълен с едър сух чакъл, било и трудно и рисковано.
Но Данчо упорствал. Приведен одве, с часове чоплел с кирката камънака и все се надявал да стигне до водата. Тя толкова ясно клатела клечиците преди да почне да копае. Къде избяга? Къде изчезна?
И един късен следобед чудото станало. Опрян до едната стена да отдъхне, докато изтеглял пълния подлен и го върнал празен, чул страхотен тропот над главата си. По инстинкт се прилепил още по-плътно до стената. В краката му с трясък се стоварил изпуснатия дървен подлен. Забил се като стрела.
Изведнъж бликнала и го обляла силна ледена струя. Тя го биела в лицето, той крещял за помощ. Когато най-после отгоре пуснали въже, водата вече стигала до гърдите му. Извлекли го ни жив, ни умрял. Зъбите му тракали. Ръцете му сини и ледени. Закарали го вкъщи. Два дни и две нощи бълнувал като в сън и говорел несвързано. Чак на третия ден отворил очи, огледал зачудено Милка и Митко, насядалите по кревата съседски жени и с тих глас поискал вода.
Всички си отдъхнали. Данчо Водара се връщал към живота. Минали още два-три дни. Задрямвал за минути, трепвал и се събуждал. И все едно и също нещо човъркало паметта му. Защо стана така? Къде бе сбъркал?
Една нощ в краткия му сън се появил бай му Цоло - редникът от 16-ти ловчански полк. Сух, с изпечено лице и, о, Боже, усмихнат! А бай му Цоло никога не бил се усмихвал. Все притеснен, все уплашен. И го попитал бай Цоло не друго, а уплашил ли се е от падащия подлен. Тупнал го по рамото и шепнешком му доверил: аз те спасих, аз те дръпнах до стената. Иначе подленът щеше да те забие в земята. Хайде, успокой се. Всичко се размина. Нали затова сме едноселци, да си помагаме в трудни минути. И не забравяй да кажеш на кака си Янка да ми пише с какво е засяла нивата в Батовец…
Сепнал се Данчо. Седнал в леглото. Било нощ, но Милка също рипнала:
- Какво? Къде ще вървиш?
- Лежи си.
Отишъл в другата стая, щракнал ключа и електрическата крушка заляла със светлина белите стени. Отключил майчиния си сандък. Извадил френското куфарче.
Катинарчето било ръждясало, ключът трудно превъртял. С треперещи ръце разтворил кожения протрит портфейл на бай си Цоло. От снимката го гледали Бянка и Радьо. Бянка - с плитки на раменете. Радьо - остриган нула номер, с клепнали уши, с очи широко отворени и малко уплашени, като очите на баща му, които той помнел от последния миг, когато му подал портфейла.
Зашушнал и листът от тетрадка с квадратчета за числа - прегънат на четири, по ръбовете пожълтял и прояден от годините. Буквите изхабени, някъде съвсем изчезнали.
„Янке и ти Бяно и Радьо,
Добър ви ден от оня край на България. С турците скоро ще свършим. Те бягат. Стигнем ли ги, вдигат ръце. Дано скоро вземем Истамбул и се върнем по къщите си. Докато не е дошел снега, засейте нивата в Ливадето с жито. Изорете в Батовец за кукуруз напролет. Янке, отсечете за дърва двата цера в ливадата. Клена оставете за сятка. Повикай брат ми Гето, ако не са го взели във войската. Ако е взет, повикай Решко циганина. Гледай да нагодиш за зимата какво доде, па като си дойда ще мислим за по-нататък.
Варди децата да не настинат.
Радьо да оди на училище и да слуша даскалите.
Цоло”
За останалото Митко ми разказа. Повикал го сутринта баща му и му поръчал да иде и да доведе бай Цоловата щерка Бянка. Живяла наблизо. Била омъжена, имала две момчета. Дошла с едното, по-малкото, седем-осем годишно. Другото било на училище.
Баща му, както си лежал в кревата, завит до гуша с вълнено одеало, като видял Бянка, надигнал се на лакът, извадил кожения портфейл на баща й под възглавницата, разтворил го.
Преди четирийсет години - рекъл - служих с баща ти в един взвод. Така се случи, че турците ни притиснаха до една придошла река. Бай Цоло ми даде портфейла си. Бях млад и преплувах, а него турските кавалеристи го съсякоха. Това остана от него. И един грях в душата ми, че не можах да му помогна. Знам, че за такива грехове прошка няма. На оня свят, ако го има, ще го изкупувам с мъки.
Подал кожения портфейл на Бянка, килнал се на възглавницата, хлъцнал и очите му останали вперени в тавана…
- - - - - - - - -
Записването на тази история, както споменах в началото, стана по настояване на стария художник. Съжалявам, че не го сторих, докато беше още жив. Сега е късно да го зарадвам. Той се пресели в отвъдното. Гризе ме съвестта. Все пак, той ме имаше за приятел и донякъде вярваше в природните ми дадености.
За изкупление на греха, посвещавам разказа „Грях” нему.
