АВТОПОРТРЕТЪТ

Станко Нацев

В 10 часа Фея-Клара Мусева отключи вратата на галерията. В 10 и 2 минути се намуси като видя размазаната физиономия на художника Сахатчиев. Някой беше направил на бербат красивия му автопортрет и той беше заприличал на разкривените муцуни по останалите картини. Дясното му ухо се плезеше от устата като език на слънчасало куче, а лявото око се блещеше зад възела на вратовръзката му.

В 10 и 5 се сети, че вчера беше оставила Сахатчиев сам да реди картините си в галерията и беше тръгнала да кандърдисва журналисти и кабелни телевизии да отразят събитието срещу заплащане. Когато се върна, вече беше станало тъмно и тя побърза да заключи галерията. Сахатчиев беше изчезнал някъде.

В момента, когато се пресегна да щракне ключа на осветлението, се спъна в чантата със сандвичи, сладкиши и бутилки с вина и ракии, които той беше донесъл за почерпка след откриването на изложбата. Политна, удари си главата в стената, изруга и от яд фрасна с юмрук автопортрета.

В 10 и 15 в галерията нахълта самият Сахатчиев - подстриган, изгладен, обръснат и напарфюмиран, последван от тайфа бръмчащи мухи. Като видя автопортрета си, той изкрещя:
- Това копеле ще ме довърши!
- Кое копеле? - стреснато попита галеристката и погледна дали след мухите не влиза още някой друг.
- Онова копеле, което се намърдваше след мен в кревата при жена ми. Ей го там - изрисувах го под номер 13.

Мусева завъртя очи и се вторачи в картина № 13. Един гол мъж с голяма уста, в която можеха да се поберат два слона и едно канарче, се беше загледал самодоволно в магарешката опашка, която се проточваше между краката му. Беше толкова дълга, че излизаше от рамката и влизаше в картина № 14. Там пък една жена, обута в офицерски брич, я беше здраво сграбчила и страстно я притискаше към големите си гърди. Върху брадичката на лицето й беше цъфнал гноен цирей, който всеки момент можеше да се пръсне.

„Господи, - помисли си Фея-Клара, - докато съм търсила журналисти и кабелни телевизии, този Сахатчиев е закачил по стените какви ли не идиотщини!”

После отстъпи крачка назад и възкликна с едно театрално „Ау!”. Това „Ау!” беше между триковете, с които галеристката впечатляваше художниците много по-силно отколкото хвалебствен отзив в централен вестник.

- Няма ау, няма бау, - рече Сахатчиев. - Това е жена ми. Заряза ме заради оня боклук Бучи. Не знам от колко време я е забучвал. Никой не се намери да ми подметне, че са ми поникнали рога. Целият завод е знаел, само аз, директорът - не. И кой знае още колко време щеше да продължи тая сексигричка, ако случайно не станах свидетел на един техен разговор. Звъннах на жена ми от уличен телефон, за да й кажа, че ще трябва да заведа на вечеря в ресторант изпратените ми на проверка инспектори от Министреството и че няма да мога да взема сина ни от детската градина. И я чувам да говори с Бучи. Смее се като компаньонка и му разправя, че в леглото съм бил пълна нула, че дори плъховете били с по-големи размери от мене. Щяла да го чака в неделя, обута в офицерски брич, който взела от склада на театралния състав при читалището, и щом я видел, ципът на дънките му сам щял да се отвори. А когато аз съм се върнел от язовира с глупавите като мен шарани, щяла да ми заяви, че ще се развежда. Зави ми се свят и едва се добрах до завода. През целия ден в устата ми скърцаха стружки - като ония, дето некадърният Бучи произвеждаше с килограми. Когато се прибрах вечерта й казах: „Знам всичко за теб и Бучи. Знам, че си луднала по него и мислиш да се развеждаш. Разбрах, че съм ти непотребен като съпруг, но ти предлагам да не се разделяме - заради сина ни и заради моята служебна кариера. Посрещай твоя Бучи по бричове, в шалвари или по боксьорски гащи, но нека продължим да живеем както до сега. Тя презрително присви очи и кресна: „Всеки мъж на твое място щеше да ме просне на земята с един шамар, а ти хленчиш като мухльо! Повече не искам да те виждам! Още утре ще подам заявление за развод!” Докато се точеше бракоразводното дело, аз непрекъснато мислех как да си го върна на стругаря Бучи. Намалих му заплатата заради завишен брак, търсех начини да го направя за смях, препрочитах Кодекса на труда и се чудех по кой параграф да го изхвърля. Накрая успях - след сватбата на брат си беше закъснял за работа половин час. Изритах го за пет минути. Бучи побесня и се развика, че някой ден ще ми размаже физиономията. Ето, накрая го постигна. След два месеца окончателно се разделихме с жена ми. От обида и от унижение мислите в главата ми съвсем се объркаха и започнах да правя грешка след грешка. Станах непотребен и като директор на завода. От Министерството ме уволниха и заминах да се спасявам в София.

- А тя, мръсницата, веднага се омъжи за Бучи, нали? - полюбопитства галеристката.

- Ами, - поклати глава Сахатчиев. - Оня тарикат бързо й се наситил и я зарязал. Оженил се за манекенка и с нея тръгнал да се развява по модни дефилета. Жена ми се почувствала измамена и подиграна. Скъсала се от реване. Звънна ми да ме моли да се съберем. Аз я пратих по дяволите, защото в столицата бях започнал любов с една изоставена лекарка с 3-годишна дъщеричка. Заживях в нейната квартира. Не беше красива - имаше нос като бургия, гърдите й бяха по-малки от праскови и пушеше повече от комина на ТЕЦ. Изкарах с нея около петнайсетина години.

- И се разделихте?

- Да. Това стана на абитуриентската вечер на дъщеря й. Тогава докторката каза на събралите се роднини и приятели: „За това мое прекрасно момиче съм благодарна на двама мъже - на биологичния й баща, който я създаде толкова умна и красива, (и тя посочи напусналия я преди години съпруг), и на този човек, който я възпита и отгледа”. И посочи мен. Всички взеха да ръкопляскат. След като чашите се изпразниха, се надигна биологичният господин и започна да приказва. От всичко, което избърбори, запомних само думите: „Искам отново да се събера с жена ми и дъщеря ми. Искам с тях да дочакам старините си. На моята разкошна абитуриентка подарявам обзаведен тристаен апартамент в центъра на града, а на жена ми предоставям да мебелира по свой вкус крайградската къща, която наскоро купих.” После извади два ключа - единия го даде на дъщеря си, а другия - на докторката. Целуна ги и си тръгна, като се извини, че го чакали неотложни бизнес дела.

- Сигурно пренебрегваната с години лекарка е хвърлила с презрение ключа подир него? - попита Фея-Клара Мусева.

- Не хвърли ключа, а изхвърли мен от квартирата и хукна да купува вносни тапети и кожени фотьойли за крайградската къща. Аз отново се оказах непотребен. За да докажа, че не съм пълен неудачник, започнах да рисувам. Аз още в техникума правех най-хубавите чертежи и скици. Оказа се, че съм един нов Пикасо. Вижте картината под номер 20. Изобразил съм абитуриентското тържество. Жената с метла вместо коса е лекарката. Пръстите на ръцете й са димящи цигари. Господинът с надута като балон глава е бащата на абитуриентката. Той всеки миг ще излети и ще се пръсне в облаците, ако не са претъпканите му с пари джобове. Сигурно ще попитате къде съм аз?

- Да, щях да попитам - потвърди галеристката.

- До дамата с метла вместо коса се вижда една празна нула. Това съм аз. Но след тази изложба ще бъда нов човек, какъвто бях на автопортрета, преди Бучи да го съсипе. Направих го по една голяма моя фотография при назначаването ми за директор - просто я оцветих с маслени бои.

Сахатчиев млъкна, защото вече нямаше какво повече да каже, пък и наближаваше 11 ч. - време за откриване на изложбата.

Фея-Клара се захвана да подрежда върху една масичка алкохола и сандвичите от чантата. Започнаха да идват журналисти, фотографи, екипи от кабелни телевизии. Не липсваха и обичайните квартални пияници и келепирджии, които бяха готови веднага след словото на Фея-Клара Мусева да се нахвърлят на ракията, виното, сандвичите и сладкишите.

Що се отнася до словото, то много приличаше на онова, с което галеристката беше открила и предишната изложба. Беше сменила само името на автора и беше подсилила хвалбите и сравненията с Пикасо.

Когато Мусева обяви експозицията за най-голямото културно събитие на годината и пожела по-нататъшни успехи на автора й, всички започнаха гръмко да ръкопляскат. Стреснати от аплодисментите, мухите изхвърчаха от масичката за почерпка и се залепиха върху осветените картини, вземайки ги за отворени прозорци.

Поради това платната заприличаха на простреляни с автомат калашников мръсни пешкири. Сахатчиев се олюля и приседна на един стол, за да не припадне.

- Ето, - изпъшка той. - Отново се оказах непотребен. Този път и като художник.

Изглеждаше по-жалък от размазания си автопортрет. Фея-Клара го съжали, наведе се над него и прошепна в ухото му:

- Може да сте непотребен като художник, но сте ми потребен като съпруг. - И го целуна.

Чак сега Сахатчиев забеляза, че под косата на челото й се синее голяма подутина.