(За Серафим Северняк )

Никола Инджов

Някой трябва да разкаже за смъртта на Серафим Северняк, около която през месец май 1988 година имаше много и всякакви слухове. Истина е, че дори и нелепите предположения бяха предизвикани от всеобщата симпатия към него на хиляди хора, които намираха в статиите му, в беседите му по телевизията отговори, честни и прями отговори на тревожни и важни въпроси.
През втората половина на своя живот Серафим Северняк се бе изградил като емблематичен български писател публицист. Подчертавам това определение, защото в атмосферата на безличната колективистична журналистика малцина се изявяваха със свое гледище. Например за най-важни публикации в печатните медии минаваха т.н. уводни статии – анонимни винаги и в повечето случаи колективни, сверявани на коректура текстуално и по смисъл с директивни документи. Тези статии представляваха някакъв жанр мутант между партийни резолюции и държавни постановления. В гилдията се знаеха майсторите на жанра, като майсторлъка им се изразяваше в написване без подписване. Имаше високопоставени журналисти, които почти не виждаха имената си под някакъв текст, макар да бяха съчинили десетки и дори стотици такива “материали”. А Серафим Северняк нахлу в журналистиката с името си. Той се подписваше! Под статии, поставени на уводно място, и под антрефилета, под язвителни бележки и под апотеозни размисли за живота “между розата и лъва”. Всъщност, той се подписваше “над”! Над филипики за деградацията на власт и властници, за деформацията на идеалите, за дискредитирането на социализма като обществена система и общочовешки идеал. Това бе голямата тема на неговата журналистика, той залагаше името си в своята гражданска позиция, което означаваше, че залага всичко – чест, достойнство, талант, а в нашенски вариант – длъжност, заплата, придобивки и привилегии. Но той бе (може би заедно с Веселин Йосифов) предвестник на всичко, което тогава наричахме преустройство и обновление, а днес – демокрация или “преход”. Още в зачатъка на новото мислене той се осмеляваше да споменава истини, известни на мнозина, но благоразумно премълчавани от всички. Почти три десетилетия той проследяваше, анализираше или откриваше от неочаквана гледна точка както съзидателните прояви на българина, така и някои особености на масовата психология, възникващи в сблъсъка на материалното и духовното битие. Това е най-обща констатация.
Серафим Северняк бе трибун на освободения обществен разум, поради което неговата публицистика срещаше спонтанна и организирана съпротива от страна на “главните специалисти”. Тук е наложително едно пояснение. Серафим Северняк си бе намерил свое ключово понятие, нарицателно за некадърничеството, службогонството, високоплатеното чиновничество. Прав или неправ, бе избрал като такова понятие известната във всяка ведомствена структура длъжност “главен специалист”. Той с яростен присмех преразказваше своите сражения с “главните специалисти”, чиято отличителна черта по неговия израз била “нахалният мързел”. Нашите знатни родословни дървета, твърдеше Серафим Северняк, ще се изпочупят от “главни специалисти”, на всеки клон висят по няколко, тази длъжност я измислиха, когато трябваше да се устройват съпруги и братовчеди, та хем повечко да получават, хем по-мъничко да работят…
Имаше, изглежда, много основания да разсъждава така, какви ли не хора познаваше, понякога удивляваше околните с главоломни “знакомства” – пак негов израз. Познаваше например оня профсъюзен деятел, който пръв дотича в списание “Отечество” да протестира против публикацията за смъртоносните изригвания на циментовия завод в Златна Панега. Тогава поетът Георги Богданов бе разказал за злощастната орисия на своето родно село, засипано от унищожаващ живота прах. Въпросният “главен специалист” от профсъюзите вдигна кръвното на Серафим Северняк с опита си да защити ведомството, а не хората. Това негово кръвно налягане така и не спадна никога вече, защото буквално на всяка крачка срещу му се възправяха “главни специалисти”. Например в списание “Отечество”, което той създаде и разви, една финансова ревизия следваше друга – все по внушение на блюстители на реда. Такива проверки, извършвани с особена садистична пунктуалност, в края на краищата констатираха само подозрения към човек, който имаше доста слабости, ала не бе користен и сребролюбив. Иначе бе доста самоуверен и поради това с известна изненада чух в един от последните ни разговори нещо самокритично: “Не, аз не сбърках с публикацията на статията за доходите (написана от Асен Мичковски, б.а.), а сбърках, че съкратих пасажа, където конкретно се посочваше как едикойси си купил по държавни цени няколко коли от панаира, пък после ги продал на свободния пазар десетина пъти по-скъпо. Ако бях оставил този пасаж, никой нищо не можеше да ми каже. Такава професионална грешка правя за пръв път…”
Може би чувството за грешка бе последната горчивина, с която той си отиде. В края на живота си Серафим Северняк бе поразен от несправедливи оценки на редакторското му дело, от зли приказки по адрес на личността му. Когато от Хавана се получи първото съобщение, че здравословното му състояние рязко се е влошило, приятелите му не се учудиха. Здравословното му състояние през последните години бе крайно лошо, той прекарваше повече време в санаториум или болница, отколкото в редакцията и дома си. Имаше чувството за обреченост и смяташе за безсмислени всякакви хранителни диети, всякакъв профилактичен режим. В този смисъл мога да кажа, че той умираше пред очите на всички. Рухваше физически, но неговата дума продължаваше да просветва в приятелския разговор. Като радиация от него се излъчваше мъдрост, упование, вяра в нещо добро, което непременно ще се случи… Вероятно в такова състояние на духа той написа в болнична обстановка последната си книга – за Васил Левски.
Но той беше всеки ден в нашето полезрение и ние не забелязвахме постепенните промени в него, настъпващи от многобройните му болести. Заради това е интересно наблюдението на Теодор Димитров, директор на библиотеката на ООН в Женева, който ми каза, когато му съобщих, че Серафим Северняк е починал. “Преди няколко дни го посрещнах на летището в Цюрих, бе на път за Хавана. Още като слизаше от самолета аз разбрах, че това е един тежко болен човек. Къде беше тръгнал?”
Той беше тръгнал към Хавана, града, който особено обичаше. Празнуваше се юбилей на популярното списание “Боемия” и за тържествата бе поканен да присъства представител на списание “Отечество”. Съпругата чу Милка твърди, че Серафим не е искал да пътува, страхувал се е от дългия път. В края на краищата му било наредено да представлява списание “Отечество” на най-високо ниво…
Изпитвам известно съмнение по казаното, защото знам колко много го привличаше Куба и въобще колко той обичаше да пътува. Така или иначе, аз исках поне за себе си да разбера какво му се е случило. Свързан съм с Хавана, много години от живота ми преминаха там, именно по моя покана той през 1971 година посети този град за пръв път. През февруари 1989 година отново бях там, т.е. десет месеца след смъртта на Серафим Северняк, и поразпитах на място за подробности около последните му дни.
Ето какво ми разказаха писателите Педро де Ораа и Хосе Мартинес Матос, наши общи приятели от много време.
Той пристигнал късно вечерта на 5 май, а на следващия ден те отишли привечер при него в хотел “Хавана ривиера”, с тях бил и художникът Рене Авила. Като слязъл във фоайето, Серафим им казал, че прекарал цял ден в стаята си, защото май бил настинал от климатичната инсталация, не се чувства добре, та дори и не участвал в програмата, приготвена за гостите на “Боемия”. Не обядвал, с неохота изпил една бира. Решили тогава да вечерят в ресторант “1830″, който е на около километър от хотела, и тръгнали пешком по крайбрежния булевард “Малекон”. По пътя фотографът на списание “Отечество”, който пътувал със Серафим Северняк, им направил няколко снимки на фона на океана и един младежки клуб с вигвами и канали. На същия булевард има стара испанска брегова крепост, превърната в нещо като бар. Казва се “Ел месон”, Серафим не бил влизал там и решили да надзърнат. Стълбите са каменни и стръмни. Изкачили се и тогава усетили, че той е доста изморен. В “Ел месон” сервират леки коктейли, поръчват си по един “Ронколи” – петдесет грама ром, много сода, лимон и лед, това наистина е леко питие, главно разхладително. Той не могъл обаче да понесе и този лек коктейл, отишъл до тоалетната и там доста се забавил. Педро де Ораа тръгнал да види какво става и – се върнал пребледнял. Серафим повръщал кръв. Кубинците имат една поговорка, според която животът си отива чрез повръщане. В “Ел месон” няма телефон и те се разтичали навънка да спират такси. Но там крайбрежният булевард минава под тунела на река Алмендарес и точно там колите влизат и излизат на голяма скорост. Все пак след около четиридесет минути успяват да го закарат в хотела. В стаята той полегнал, но продължавал да повръща кръв. Свързват се със съветника в българското посолство Методи Динков, който веднага организира идването на доктор Флорес от дипломатическата болница и дотичва сам. На въпросите на доктор Флорес за заболяването Серафим отговаря, че има хронически хепатит. Докторът установява силно увреден и втвърден черен дроб. Извикват бърза помощ и към 21.30 часа го откарват в болницата “Братя Алмехейрос”.
Болницата “Братя Алмехейрос” е най-съвършеното медицинско учреждение, което съм виждал. Строена дълги години на мястото, където се сливат булевард “Малекон” и централната хаванска улица Двадесет и трета, за тази болница е давано мило и драго. Тя е снабдена с най-модерна апаратура, разполага практически с всички лекарствени препарати на света, в нея се прилагат най-съвременни методики. Към това трябва да се прибави персоналът – талантливи и висококвалифицирани лекари, сестри, санитари. Плюс електронна система за контрол и контакт с пациента. Наистина в здравеопазването на населението кубинската революция постигна най-внушителна победа, сега искам да кажа, че именно с тази болница бяха свързани моите надежди за оздравяването на Серафим Северняк. Там бяха направени вече няколко трансплантации на сърце, на сърце и черен дроб едновременно, на сърце и бъбреци едновременно…
Посланикът Никола Ненов и съветникът Методи Динков били в непрекъсната връзка с Болницата и с България, откъдето със съдействието на заместник външния министър Мария Захариева получили епикризата на Серафим, сведения за неговите реакции спрямо лекарствата, данни за поведението му в кризисни състояния. Функционирал е без съмнение един безукорен канал между кубинските и българските лекари за обмяна на информация и опит в лекуването именно на този пациент.
Но било късно…
От 6 май до часа на смъртта си Серафим Северняк е бил всъщност в агония. Почти непрекъснато е в кома. Два пъти идва в съзнание – колкото да покаже, че предусеща края си. Тогава именно записва нещо в своето тефтерче. Кои са последните негови мисли и слова? Това тефтерче се загуби, както се загуби и чантата му, която той мъкнеше между дома си и редакцията. Какво имаше в нея?
Серафим Северняк почина в Хавана на 23 май 1988 година. Оттук нататък започва друга скръбна и тежка история – тялото му е изпратено със самолет за София през Москва, на хаванското летище объркват товарителницата и за погребението в Орландовци се получава трупа на друг човек. За тази грешка кубинските власти се извиниха официално на нашето посолство в Хавана. Погребението било отложено с два дни – този факт предизвика какви ли не тълкувания, ето защо аз настоявам някой да разкаже за смъртта на Серафим Северняк.
Аз не бях на тая дата в България, бях в Базел на неотложни срещи с български емигранти.
Този послеслов е непълен и недовършен. Той бе писан за книга с белетристични творби на един забележителен публицист. Художествената проза на Серафим Северняк бе в сянката на публицистиката му, но вече е време да се възвърне цялостната представа за него като за един значителен български писател, който бе летописец на своето време.
Неговият живот е в неговите книги. Но смъртта му вълнува много хора, защото останаха и няколко въпроса от юридическо и морално естество. Например трябваше ли именно той да пътува за Хавана? И дали това пътуване ускори края му? Къде са предсмъртните му записки? И така нататък…

1990 – 2000 г.