„ДНЕВНИК ЗА ПРЕД ГОСПОД” OT ЕЛЕНА ВЪЛКОВА

Татяна Любенова

Най-новата книга на Елена Вълкова, която излезе през 2014 година, поетесата е назовала “Дневник за пред Господ”. Под основното заглавие е записано - Книга на равносметката. Тя е посветена на 80-та годишнина на напусналият земния живот съпруг на Елена - Страхил и на децата им. Но книгата е повече от посвещение. Тя е дълбоко осмисляне на житейските пътища, по които е вървяла поетесата, осъзнаване на житейските сполуки и несполуки, издигане на човешката личност на едно друго ниво, където откриваме смисъла не само на физическото си съществуване, но и на своето духовно усъвършенстване.

Елена Вълкова не остава само до личностното. Тя го вписва в една по-мащабна панорама, в която сме вписани всички ние, дошли тук, на великолепната Земя, за да извървим пътищата си, да надмогнем страданията си и да открием Истината и Любовта. И ускорявайки духовния си растеж, да ускорим и този на цялото Човечество. Така определя идеята на книгата си Елена Вълкова. Като един много точно мислещ човек, тя е защитила името на поетичната сбирка, която е не просто сбор от стихотворения, а изведена отначало докрай идея, мисъл и житейско прозрение, че: “Светът има Една Душа и идва момент, в който тя се проявява във ВСИЧКО И ВЪВ ВСИЧКИ - ЕДНОВРЕМЕННО!” - както казва Пауло Коелю.

В книгата са намерили своето място повече от 90 стихотворения, но Елена не ги е разделила на цикли. Не случайно. Всяко от тях е частичка от цялото, малкото петънце, поставено от художника, което допълва колорита на творбата и без което тя не би била завършена. Така всяко стихотворение има точно място в тази картина, която ни предлага поетесата в “Дневник за пред Господ”.

Когато човек тръгва към големите истини, той винаги изхожда от личните си неща, от преживяното, от перипетиите в живота, които го научават постепенно да открива същността и мястото си сред човешката общност. Така се случва и в книгата на Елена. За да стигне тя до своите прозрения: че “не веднъж сърцата ни са слепи за най-безценните щастливи мигове”, които са само на един миг растояние от нас - в подкрепата на най-близките хора; че пред “Диригента на Вселената” - нашият Господ, човек се явява с душата си на дете, без тежките товари на земното ни всекидневие - и Достойно ест, когато тази душа е чиста и светла; че със зимното тежко палто отхвърляме и товара на застоя и тъмнината, за да светне отново слънцето, дошло си на крилете на щъркелите; че в кълбото от добро и зло все пак трябва да намериш своя отговор на: “Какво щеше да бъде без “вредните чувства” Изкуството”; че “понякога една беда пристига,/ за да ни заслони от по-голяма,/ защото някой някъде е сплел/ ръцете си от светлина в молитва/ за прошка”; че е риск да бъдеш хубава жена, защото може и да не избегнеш - като пеперудата - топлийката в сърцето; че трябва да опознаеш себе си, изпълнявайки обета “Служи - или страдай!”; че същността на поета е многолика, но само истинският наистина сваля ризата от гърба си, за да я даде на ближния; че е момиче още Душата на поетесата, преживяла възходи и падения, в които преоткрива любимия човек и своите дългове: “И затова, додето е във тяло,/ на свещи ще си готви нов чеиз/ с неръкотворни момини сълзи - / за срещата с отлитналия АНГЕЛ”…

Елена Вълкова е от поетите, които винаги са се чувствали част от голямото общо цяло. Тя намира своите проекции в съдбовните събития, които се случват на родината ни, тя не е безразличният човек, свил рамене: какво ме интересуват бедите на другите, тя има своите виждания, открития, прозрения за общата ни българска съдба и тук наистина можем да кажем - Достойно ест! За поетесата общата ни съдба се определя от нашите дела, но тя има и своята божествена благословия. И тя дълго търси съдбоносните години на България, за да открие, че те са били винаги Години на Змията. Елена е от поколението, израснало между Петолъчката и Кръста, “между два огъня”, изисквали от нея “сляпа вяра” и тя задава съдбовния въпрос: “Къде е мястото ми, след като/ разделяха най-близките ми хора…”, въпрос който не е личен, той е на цялото това поколение, преживяло стресовете на промените, надеждите и разочарованията, болката от безсмислието “с кръв да поливаш лозето на ВЯРАТА”. “Писано ни е да порастем - бавно. Вътрешно. Като кристалите”. Горчиви са прозренията на поетесата: толкова желаната свобода в един миг бе превърната от бесъвестни и нагли хора в слободия, хора - непукисти, които не се срамуват от деянията си, те са пяната, изплувала над ентусиазма и чистите пориви за демократични промени, “пяната”, която е готова да “яхне” всяка нова революция или вяра, да ги употреби за своя полза, стъпвайки на принципа - “целта оправдава средствата”. И Природата ще полудее от този контраст. Докъде може да стигне Егото на човека? Природата ли го определя? Врабците чукат по перваза с дъжда, все едно че кълват съвестта ни - ако я има, пише поетесата. “И горе - и долу - студена война си готвят и Изток - и Запад. И само децата приемат снега, както се взема Причастие.” И следва едно невероятно стихотворение, което звучи като отговор на поетесата-посестрима Весела Димова и нейният стих: “Как да помириш доброто и злото в душата си?” “Да бъдем като Слънцето. Огрява / липата - и змията. И събужда от зимен сън / Лечителя. / И в двете!” - е отговорът на Елена Вълкова. Когато помирим себе си с природата, с нещата в живота си - и добрите, и лошите, той придобива други стойности и други висоти. Може би такива са “божиите хора” около нас. Техният живот е един всекидневен подвиг, но те са обикновени, никога не придават на всичко това излишна фалшива възвишеност - защото са частица от цялото, чувстват се такава неразделима част от него, никога не казват “Пак ли аз?”, а просто се раздават и: “Все нямат време за църква / и за елейни слова. / Но - и без да се кълнат в Господ, / Той ни обича - чрез тях.

Изкачила стъпала си до това толкова простичко и толкова невероятно прозрение, Елена Вълкова ни потопява чрез поезията си в света на духовното, света на музиката, изкуството, във философията на живота, в неговата друга същност. Знаем, че това не е случайно. В семейството на Елена има музиканти - съпруг, син, дъщеря, внучка, както и поети. В поезията и най-вече в музиката, Елена Вълкова намира истинската същина на Бог: “Тъй многогласно ни говори Бог, а музиката го хармонизира, че трябва само, само да мълчиш. И да го слушаш, да го слушаш, да го слушаш!” и още: “Искам да пиша, както/ топи ледовете слънцето. / Изправя всяка тревица, / зелена светлинка и дава: да могат Дърво и Птица / да се трудят над ПРЕ-СЪЗДАВАНЕТО си!” И не само природата се труди над своето пресъздаване, Човекът - също. Той изминава земните си пътища, той учи тук уроците си, надгражда личността си и върви към усъвършенстването си, понякога дори без да съзнава този процес. Защото важен е не шумът и не успехът, а самоотдаването. Поетите го постигат по този начин, усещайки зад себе си великите души на отлетелите в Отвъдното поети, които ги подкрепят. Тяхната “помощ” - Словото - е като Божие благословение: “Защото То е със огромна мощ, и, ако овреме - разтърси спящите, светът - след век - ще стане Златен век.” И Словото на поетесата ни отвежда в други дълбини: “Дъб и трева”, “Дърветата са ангелски създания…”, “Здравей, Слънчице!”, внушаващи ни естествеността и единението на човека и природата, за да ни изведе на финала на този безподобен “Дневник за пред Господ” до нейното Верую за Вярата: когато Божият Син възкресне в самите души на хората, тогава те наистина ще бъдат подобие на Господ! А това възкръсване и единение означава, Духът на човека да постигне в своята дълбочина Истината, че
Бог е Любов, че всичко трябва да сътворяваме с Любов, че трябва да общуваме между себе си с Любов, че нашият земен свят ще стане божествен, когато е зареден с Любов.

Такъв е Дневникът на Елена Вълкова - за пред Господ! Изповед, равносметка и Дух, който чрез силата на Словото прави и всички нас по-възвишени и по-близки до божествената ни същност.