БАТАК
БАТАК
По тъмния поток на времето,
през дулото на черешово топче
към мен се сцежда болката
на разцъфтяващите по гърдите рози,
на пръстите, останали без нокти,
след порива безумен от земята
да изтръгнат капка влага.
Недоизречени във черепите светли,
жужат все още мислите-пчели.
В очите на старици натежават сълзите
и ги прегъват като въпросителни
над калдъръм от камъни залязващи…
Във гърлото ми житен клас се вдига.
УТРО
Слънцето върху стобора
весело лъчи размаха
и загубило опора
по наклонената стряха,
се търкулна като пита,
скочи тихо през стъклото
върху чергата протрита
и приседна на леглото.
ЗАВРЪЩАНЕ
Пак същите къщурки ме посрещат.
Полита мама като бяла птица
във синкавата млечност на неона
и името ми с пръстите си срича
в косите, по лицето и очите.
А после като бавна, тиха песен
надолу улицата ни потича
и топлите цветя на селски длани
пред всяка портичка докосвам.
***
Мое тъжно
врабче от перваза,
мое малко,
страхливо,
настръхнало,
сиво врабче,
мисъл отминала -
несподелена,
миг на прозрение
неуловим,
не отлитай!…
***
Търсих те
зад всеки ъгъл,
зад всеки прозорец,
във въпросителните
на телефонните слушалки,
във всички походки,
във всички ръце,
във всички очи
много дълго.
Затворих очи
и те видях.
ГРАД
Безкрайни етажи.
Ръмжащи гаражи
и хора
с умора
по улици шумни.
Гримаси безумни
в трамвайни консерви.
Опънати нерви.
Убити надежди
под свъсени вежди
и толкова мъка
отвсякъде пъка,
че нищо не искаш,
освен да устискаш.
***
Вали.
На тежки капки
небето пада
във краката ми
и аз вървя по него,
за да стигна
някога до тишината
на земята.
***
Думата, думата -
лист неотронен
на есенно, мокро дърво -
в мене трепти
и се кани да падне
върху белия лист
неначенат…
Вятърът само да дойде.
***
Всяка сутрин
асансьорът -
клетка невзрачна -
ме сваля
на деня
към началото
и целия ден
се опитвам
своите сънища
да достигна.
СТАРОТО ГРОБИЩЕ
Старото гробище с кръстове криви
и избуяла трева
сред камънаци тихи и сиви
се вижда едва,
а през оградата - паднала ничком
върху един розов храст -
малко момченце страхливо наднича -
стръкче райграс.
***
Болка от неразбиране.
Болка от разминаване.
Болка от недокосване.
Болка….
Изпих лекарството си
против главоболие.
***
Отварям вратата,
затварям я.
Заключвам моето Аз
първо с единия ключ,
после с другия
и тръгвам без себе си
по улици непознати.
***
Бих искал аз да бъда глина,
да ме изваят в нужен съд…
Н. Заболоцки
Все нещо трябва да остане
след теб, след твоя край -
от силните ти длани
един извит кравай.
Изписани два листа
със целия живот -
една пътека чиста,
поръсена със пот.
Едни очи със сълзи,
залязващи в тъга,
и нежни пръсти бързи -
приятелска ръка.
Любов несподелена
със себе си дори,
а всичко друго тленно
след теб ще изгори.
***
Щом вън силен вятър
дървета привежда
и те като в театър
се кланят с надежда,
че пак ще са живи
и след тази зима,
мисли си за нива -
зелена и дива,
за риза мисли си
със къси ръкави,
за полет на птица -
зареян и бавен.
Мисли си за вяра,
за идващо лято,
за плаж жълт и жарък…
щом вън вее вятър.
***
Трудно е само началото.
Камък от преизподнята,
по билото на планината
към светлината понесен.
Огромна светулка - слънцето -
срещу теб се търкаля
и влиза в очите ти.
Отдолу реката преде
тънки нишки от хлад
и те кани назад да поемеш,
а върхът - пръст забил
в облак коремест - те чака…
Всяко начало е трудно.
И всеки край е начало.
***
В нас остарява само обвивката,
а всичко друго така си остава -
както на детството в дните ни -
и тъй като друга не се продава,
щом си тръгнем, излиза душата ни
на воля да тича и да играе -
тайно от всички разплакани,
дошли да ни се поклонят накрая.
***
Как се ражда и отглежда истина?
Очите ти трябва да са пречистени
от пошлотията на всекидневието
и от безсрамието на безвремието.
Трябва да са измити ръцете ти
от ръкостискането на враговете.
В сърцето ти да се върне детството
със своята неосредственост.
Да си спомниш всички приятели,
които отвъд сте изпратили.
Да извикаш на помощ мечтите си
от младостта - невъзпитана.
Само тогава в душата разлистена
можеш да родиш и отгледаш истина.
***
Изплуват в нощите ни мислите
от дълбините си потайни
и правят дните ни безсмислени,
а часовете на нощта - безкрайни.
РАВНОСМЕТКА
Денят така ще си отмине
със студ и много самота.
Ще се прецежда като вино
във мен изстинала кръвта.
И няма да остане нищо
от този миг неповторим,
а само в тънка, сива нишка
той ще изчезне като дим.
НАДВЕЧЕР
Отива си денят ми летен
и всичките лъчи събира
над хълмовете залез светъл.
И времето ми сякаш спира.
Гората в сянка зеленее
и с тъмно бавно се налива.
Дърветата във синьо тлеят…
Денят от залеза отпива.
Миг тишина… и е вълшебен…
Отива си от нас, умира.
В душата ми трепти молебен
и думи чакани намира.
***
Погребах мама.
Беше страшно.
Остана само
пръст ужасна
върху ковчега й,
избран набързо.
Цветята - пъстра черга -
я завиха да не мръзне.
***
Няма да тръгна към своята противоположност.
Болят ме ръцете от влажните длани на предатели.
В гънките мрачни на нечий джоб спят трийсет гроша.
Ръката ми сигурно ще изгорят, ако ги взема.
***
Родино,
безумно те обичам
със цялото ти несъвършенство
на твоята внезапна същност.
Боли ме - не отричам -
за кухото блаженство,
с което бавно те поглъщат
от дух лишени гниди.
За тях си ти тепсия
със вкусни и изящни хапки.
Поръсват със обиди
нещастната ти орисия
и бавно, вкусно те похапват.
БЪЛГАРИЯ - 2011
„Разсипаха пред нашите очи
страната като трус от седма степен…”
Таньо Клисуров
Съсипаха я с двеста земетръса
безжалостни, безкрайни, постоянни
и майките забрадките си късат
от бърсане на сълзите смълчани.
А ние влачим се - говеда слепи -
и вярваме на тези със лъжите.
Във дните си и нощите нелепи
очакваме за мъката да питат.
И вечно някой в нещо ни спасява,
а ние във мизерията тънем.
Какво ли, Господи, сега остава,
освен да чакаме поне да съмне.
Отгоре безпардонни и нахални
ни гледат като жалки, малки твари,
дори не крият сделките си кални
и трупат в банки тайни авоари.
В изгнание поемат всички млади
и мародери пъплят в пусти къщи…
В България - преддверие на ада -
заминалите вече не се връщат.
***
Самотата
не е понятие,
а състояние
на духа.
Тя е дърво
с клони приведени,
крехка тревичка
на ръба на пропаст.
Смях истеричен
в тихата нощ,
остър трион
на щурец,
вятър в листа
и недопита чаша
на бяла покривка…
Самотата
е вик на човек,
който знае,
че няма
кой да го чуе.
***
Нощта
има толкова лица
и ръце,
и очи,
колкото можеш
да повикаш
в часовете й тъмни.
Нощта
е пълна
с плач
и усмивки,
забравени
в дните ни,
отлетели
във онзи
изплетен
от теб лабиринт.
Нощта…
***
Изпепеляват вътре в мене
неказаните днеска думи
и малкото човече стене
като улучено с куршуми.
Сега са вече светла пепел -
ефирно, безполезно нищо,
ненужни като смачкан репей,
като пуловер стар, разнищен.
***
Остарявам и бавно
се вглеждам в света,
забравен отдавна,
като трън във пета.
Всяко утро е трудно,
всеки ден е борба,
а нощта все е будна -
на съня на ръба.
ДЪЖД
Дъждът с хладни пръсти
лицето ми гали безкрай.
Дърво с клон се кръсти
и с вятъра лудо играй.
Тревата блести във зелено
и лъха вред мирис на пръст,
а орехът тихо простенва,
издигнал над къщата ръст.
***
Във кратките слова
през дългите пространства
се крие все това,
което вечно странства
сред хората в света,
но трудно се открива,
защото Обичта,
щом скрием я, е жива.
***
Тихо.
Едно листенце
гали слънцето…
Ръцете ми
те сънуват.
***
Изпохапа ми нещо
ръцете, краката,
ама много зловещо
за миг в тъмнината.
И злостно се чеша,
и сам, сам не зная
таз твар буболешка
аз как да ругая.
Комар или паяк -
проклета гадина.
Сега пак си трае
отдолу под скрина.
***
Небето притъмнява, притъмнява.
И блоковете стават много бели.
Луната е като рога на крава,
а облаците мръсни са - къдели
от неизпрана, жълто-черна вълна.
Нощта ще ги пере със сълзи,
додето вънка се разсъмне
и литнат бели, леки, бързи.