СЪРЦЕ

Петър Китински

Тези работи стават така, изведнъж. Седял си до вчера в кафенето, където всички те познават, пил си с наборите неизменното турско кафе, надлъгвали сте се за това-онова и никой не е предполагал, че утре тебе няма да те има там.
Утре някой от приятелите ще седне тежко в ъгъла и ще рече: „А бе, чухте ли какво е станало с Попето, с нашия Попов?” И ще хвърли бомбата на масата. Другите ще го послушат, лицата им ще се удължават, пръстите им ситно-ситно ще потръпват, а в главите им ще се върти страшната мисъл: „Божичко, та ние с него сме набори!”
Попов си представяше как до един ще се откажат от традиционните сто грама и ще се разотидат, преди да са започнали новините по телевизията. Представяше си всичко това и му ставаше мъчно. За себе си му ставаше мъчно, за жената, за синовете…
Болката, тъпа и вледеняваща, отново се обаждаше вътре в него, пропълзяваше към гърдите, задушаваше го. Той вече се потапяше в нейната безвъзвратност, когато в болничната тишина на коридора чу провлечени стъпки. „Маринчо е” - реши и с бърз жест изтри търкулналата се по бузата му сълза.
Сутринта, когато сестрата го водеше на рентген, пред него изникна дребничката суха фигура на непознат човек. Стори му се, че някъде е виждал тези големи черни очи и чипия нос, напрегна се, та да си спомни, но онзи го изпревари:
- Подпоручик Попов! Не ме ли позна? Маринчо съм аз, Маринчо. Ординарец ти бех…
… Маринчо! Марин Лазов от Босилково! Неговият ординарец! Ех, Маринчо, Маринчо… Сестрата го подканваше да вървят, а той, бившият взводен командир, гледаше потъналия в зеления болничен халат Маринчо и не знаеше какво да продума. Очите на фронтовия му помощник щастливо святкаха и кой знае защо Попов изрече същото, което му бе казал, когато немският куршум го парна в слабините:
- Беда, Маринчо, беда!
…Маринчо влезе безшумно като сянка, приседна на табуретката край главата му и рече:
- Е, взводен, ето ни пак заедно! Като едно време…
- Тук ли трябваше да се срещнем, Маринчо - с мъка преглътна Попов. - Тук ли!
- Па кое му е лошото? - театрално разпери ръце бившият ординарец. - Болница като болница. Ще ни поддържат, ще ни поддържат и ще ни пуснат… откакто съм в това отделение, сума народ се извървя. И всички като нови двайсетачки се изписаха… Ти немай грижа, взводен, немай грижа! Нали аз съм с тебе…
Попов понечи да се усмихне на наивността му, но болката пак го сряза и той едва прошепна:
- За теб не знам, Лазов, но аз от тук май няма да излизам.
И извърна глава към стената. В това време на вратата се показа старшата сестра.
- Лазов - извика тя. - Защо не сте в леглото?
Маринчо се изправи, дребничкото му тяло се омота в огромния халат, острата му брадичка трепна:
- Работа имам аз тук, важна работа…
Още някое време Попов чуваше припрените им гласове зад вратата.
- Вие добре знаете своето състояние - натъртено говореше тя. - Разбере ли доктор Колев, не знам какво ще ме направи.
- Сестричке, миличка - отвръщаше й разпалено Маринчо. - Как да ти обясня, душице? Тоя човек едно време ми беше взводен. На фронта в Унгария. Само да знаеш какъв човек! А аз съм му некогашният ординарец. Ясно ли ти е сега? Ор-ди-на-рец!
Старшата сестра не мирясваше:
- Тук всички сте еднакво болни. Пък и това, за което ми говорите, е било едно време… На фронта. Във войната.
- Едно време ли? - наежено шепнеше Маринчо. - Едно време ли? А сега да не е по-различно? В тая ваша болница!? В това раково отделение?…
Токчетата на старшата се отдалечаваха нататък по коридора, а треперещият глас на Маринчо ги догонваше:
- И сега с взводния сме на война! На война сме, сестричке!
Къде ходи, с кого разговаря Маринчо, но повече никой не му направи бележка, че по цели дни и нощи прекарва при някогашния си командир. От време на време Попов изплуваше от нищото и щом очите му свикваха със светлината, виждаше надвесеното над себе си лице на Маринчо. Това загрижено, разорано от дълбоки бръчки лице изведнъж светваше, разтягаше се в усмивка.
- Видиш ли, видиш ли, взводен, олекна ти - ласкаво казваше бившият ординарец. После поднасяше към устата му чаша лимонов сок и високо добавяше: - А бе, познавам си го аз подпоручик Попов! Яка семка е той. Нема лесно да се предаде на една никаква болест.
Попов затваряше очи и в паметта му изникваше олющеният таван на фронтовия лазарет. И младото мургаво лице на неговия ординарец: „Дръж се, взводен! Дръж се! Яка семка си ти, нашенска! Нема да се предадеш на един пиклив куршум, я!”
Искаше му се на Попов да попита: „Защо така си се смалил бе, Маринчо, защо така си хлътнал в халата? Нали там, някога, беше як като хала?”… Искаше му се, но нямаше сили да попита - черното нищо отново го грабваше в лапите си, отнасяше го…
Сутринта преди операцията Маринчо донесе прибори за бръснене, нави ръкави и рече:
- Помниш ли, взводен, какво ни казваше преди всека атака? Българският войник, викаше, трябва да влиза в бой бръснат. И не как да е, ами с контра… Прост човек съм, селянин, та не знам ще ме разбереш ли?
- Войната отдавна свърши, Маринчо, други са сега времената - прошепна Попов.
- Море, други! - започна да го сапунисва бившият му ординарец. - Като се върнахме от Алпите и се заловихме в село да уреждаме нашата си власт, истинска война си беше с контрата. Ами после, при кооперирането? Ти си градски човек, може и да не знаеш всичко. И то война си беше.
Той прехапа лекичко език, започна да го бръсне. Бръсне го и размишлява:
- Годинките се навъртеха, остарехме и ето ти ги болестите, взводен. Една от друга по-люти, по-лакоми. И пак война значи, пак битка за животеца…
…Грейна голямото слънце на прожектора над главата му, задрънкаха безбройните ножове на хирурзите, но той, Попов, вече не беше тук. На фронта е той, боен командир е, ранен. И ординарецът му Марин Лазов от Босилково го влачи по изровената земя. Назад, към тила. Много кръв е изгубил Попов, сили няма вече. А Маринчо мълчи и влачи ли, влачи. И той е без капка сили, и него сигурно го е ударил някъде куршумът… „Остави ме, Лазов, аз съм дотук - стене Попов. - Остави ме, няма смисъл. Сърцето ти ще се пръсне.”
…Когато светлият квадрат на прозореца изпълни съзнанието му, Попов чу гласове, които идваха от дъното на стаята.
- Шести ден, шести ден, Лазов! Вече на себе си не приличате. И аз като ваш лекуващ лекар ви заповядвам да легнете. Сърцето ви няма да издържи.
- Ех, докторе! Не знаеш ти колко яко е сърцето на Марин Лазов. Сърце на балканджия е то, тренирано на всекакъв зор… А виж, неговото… Неговото, доктор Колев, още тогава си беше раздрънкано. От затворите, значи, от теглото в шумата. За него требва да мислим сега, за него. Щото знаеш ли какво беше за нас на фронта подпоручик Попов? Ех, откъде ще знаеш, млад си ти, млад. Барут не си мирисал и дано никога не помиришеш…
Настъпи пауза. След малко гласът на доктора бързо зашушна:
- От професионална гледна точка шансовете му са нищожни… Чудо ще бъде, ако прескочи бариерата…
- Плюя аз на такава гледна точка! - рязко го прекъсна Маринчо. - Хъката-мъката! Това е човек бе, докторе, жив човек. А на човек не твоята гледна точка му трябва, ами човеци. Така знам аз.
Какво си казаха по-нататък двамата, Попов не разбра - светлото в прозореца изведнъж угасна.
И се заредиха дни и нощи като сива пелена. Нито сън, нито яве. Бореше се Попов с някакви настървени чудовища. Мачкаха го те, душаха го, пиеха силите му. А оставеха ли го за минутка, изместваха ги хлътналите, кръвясали от безсънието очи на бившия му ординарец. Тия очи свирепо святкаха, плашеха с решимостта си. Сякаш дребничкият Маринчо беше се вкопчил в някакъв великан и се напъваше да го обърне по гръб. Бившият му командир го чуваше как вика с хрипливия си глас по докторите, как се кара на сестрите и санитарките. А в един от мимолетните проблясъци видя как по почернялото брадясало лице на Маринчо се стичат едри, мъжки сълзи…
Дойде и онзи час, в който Попов усети - ето го краят. Нямаше вече накъде да отстъпва, беше притиснат до стената. Погледна той някогашния си ординарец и с тоя поглед каза всичко.
- Ааа, не! Да не си посмял, взводен! - хвърли се към него Маринчо. - Да не си посмял! Какво? Искаш да ме предадеш ли? Мене? Ония, ония, дето останаха да лежат в Пустата? Това ли искаш? Нема да го бъде, взводен, нема!
Той силно стисна потните му пръсти и заговори трескаво:
- Ти помниш оная долчинка, нема начин да не я помниш… Когато немецът ни заклещи…
Попов мълчеше, а Маринчо продължи като в унес:
- Страшно беше! Отпред - смърт, отзад - същото! Само ти знаеше - тръгнем ли напред, имаме шанс все некой да оцелее… А ние вече се дърпахме назад, паниката вече беше пролазила в краката ни. Помниш ли какво направи тогава, взводен? Не може да си забравил. Изправи се и извика: „Слушай моята заповед!” И тръгна срещу куршумите… Ако не беше търгнал, взводен, сега немаше да ги има нито моите деца, нито коренът ми. Немаше нищо да има…
Преглътна Маринчо, изправи се, халатът му се разгърна, та откри изсъхналото кокалесто тяло. Сбърчи вежди и вика:
- Сега разреши ми, командире, аз да ти дам една заповед! Нищо че съм прост ординарец! Дръж се, подпоручик Попов, стискай зъби, взводен! Заради нас, заради фронтоваците!…
Завъртя се лудо бялата стая, потъна вдън земя. И се намери Попов в оная долчинка. Отпред - смърт, отзад - същото. Сякаш всичко е като тогава, но нещо се е променило. Не той взводният, тича нагоре по стръмното - Маринчо го води. Пищят куршумите, разпукват се снарядите, а ординарецът му не спира. Пъхти, задъхва се след него Попов, иска му се да легне, да се откаже, но Маринчовият глас не го оставя: „Още малко, още малко, взводен и ще прескочим…”
…После всичко се заниза като на кинолента. Тясна стана изведнъж болничната стая. Завървиха се хора в бели престилки, струпваха се над него, взираха се в купчината снимки, говореха един през друг. Сестрите тичаха насам-натам, всяка сутрин сменяха цветята във вазата, а доктор Колев почти не се прибираше у дома си. И всички повтаряха едно и също: „Невероятно! Чудо!…”
Само Маринчо, безмълвен и съвсем потънал в огромния халат, седеше в своя ъгъл и трудно можеше да се разбере буден ли е, или е в унес. А когато една вечер останаха сами и погледите им се срещнаха, Попов продума:
- Ще се живее, Маринчо! Ще се живее!…
„Ще се живее, взводен” - отвърнаха кротко очите на бившия му ординарец и Попов видя, че те са съвсем- съвсем изстинали…
…След два дни в стая номер две на раковото отделение неочаквано и тихо почина Марин Лазов от Босилково. Маринчо, ординарецът. От сърце…