Павел Спасов

                   На Сирак Скитник

КОПРИВЩЕНСКА УЛИЦА

Погледнете тоя град. Старинен град
със вехти къщи и широки стрехи,
под които може би единственият весел смях е
чуруликането на врабци и лястовици,
свили там гнезда.

Сега под стрехите е глухо.
Снегът е скрил разкривения и неравен калдъръм.
И ако през деня поне веднъж премине някой,
изхвръкнал от една страна, за да се скрие в друга,
не ще се чуе весел звук от тракащи налъми,
а само тъжно, болно ще скрипти снегът.

Забравени са всички стари къщи.
Забравени са улиците. Забравен е градът.
Умират в красотата на стари времена.
И ако този някой, преминаващ улицата,
е някоя спохождаща съседките жена,
то тя ще е в ярък ален шал забулена.
Това ще е единственото радостно петно
в града, убит от времето, убит от скука.
И колко то е чудно за зимната печал,
целунала студено, мъртво и къщите, и стрехите
със своето безжизнено и вледеняващо око!

Напразно в тоя град ще чакате да дойде пролетта.
Вратите са затворени, прозорците с хартия облепени.
И вие бавно ще отметнете очи, смутени
от толкова печалното и скръбно примирение,
с което са обвити и улици, и къщи от снега.

ПЕЙЗАЖ

Тия урви и сипеи, издържани във охра,
и надвисналите над тях сковани небеса -
те се врязват в паметта студено и остро
и от тяхната пустинност навява тъга,
която завладява всичките ви мисли…
Вие се дръпвате озадачен от тая суровост,
но погледът ви бързо връща се назад
и мисълта ви броди по тия шарки изписани
към прародина, към далечно време, строго,
за което спомен нямате сега.

После идва сепването: това са урви и сипеи.
Добре е издържано в охра. Тоновете чисти.

Виновно се усмихвате на своите познати
и отминавате критично по-нататък.

в. „Огнище”, бр. 22., октомври 1939 г.