Боряна Желева

Ранно зимно утро, стъпалата на подлеза срещу Комбината са заледени. Внимавам да не се хлъзна, минавам под „Цариградско”, следва стълба нагоре и ето ме - пред БТА.
От входа ме лъхва характерен мирис - на печатница и още нещо, което и след години не успявам да определя изцяло. То залепва във вътрешността на ноздрите и го усещам дори насън.

Януари, началото на 80-те. На партера, на стената срещу витото стълбище, има табло с фотографии от последния бетеански бал. Весели и толкова артистични са снимките, че вътрешното ми чувство подсвирва с изненада: ето ти хубаво място, със сигурност.

Имам късмет и продължава да е така - не е парадокс, че съм била в най-казионната от всички казионни навремето български медии, а това все още ми отваря доста врати.

И така, нова съм - назначена за репортер. Чудя се къде ще ме вземат - я в „Международна информация”, я във „Вътрешна”, може и в „Информация за чужбина”. Оказва се, че ме искат… в „Справочна” редакция. Разпределена съм там - в архива, в документацията, към която освен всичко се числи и библиотека. В редакцията за “онези, които са по-втора ръка”, както октровено изтърва един като мен новопостъпил колега. Може би в опит да ме утеши.

Нямам нужда от утешения - от първия ден започват да ме обучават - щедрата усмивка на Данчето (Йорданка Ненова, репортер в „Справочна”) почти веднага сложи нещата на мястото им. “Дават те първо на мен, имам дарба да обяснявам, може би защото съм спокоен човек”, започва тя. Данчето е роден учител. Казвам го с обич и благодарност.

Тук се налага да отворя скоба, за който не е достатъчно запознат: „Справочна” е важно звено - “склад” на входяща и изходяща информация, база данни, без които агенцията не може. Чудесна школа за новак в професията. По мое време във Факултета по журналистика на Софийския университет нямаше дисциплина “Агенционна журналистика”, за разлика от някои чужбински университети. Оценявам шанса си по достойнство.

Вече съм изпитала на гърба си как минусите на нашия занаят често тежат повече от плюсовете, но в БТА - моето второ назначение, се чувствам в равновесие. Тук атмосферата е различна - заобиколена съм от ерудирани, а и добронамерени хора - нещо, което не се среща под път и над път в родните медии. Съвпадение или не - с много от колегите сме на сходна възраст. Младостта е спонтанна, ражда приятелства, които са ценност без еквивалент. Простете ми баналното определение. Как да го кажа по друг начин?

Майско утро, 86-а. Четирима сме, отскочили за „по кафе” в бюфета. Лафим си. Тримата имат деца, току-що заведени на детска градина. Не искаме да мислим за Чернобил, но темата като като бумеранг се връща към нас. Наясно сме, че агенцията избирателно препредава всичко „чернобилско” към другите медии. Едно е казано, за другото човек се досеща. Чуждите медии бълват, а нашата трае. Чака инструкции свисше. Съобщено е междувременно, че радиоактивният облак, щастливо отнесен, се движи над Швеция…

Един от нас, роднина на лекар, преглъща утайката на кафето с думите: „Стронций вече ми скърца в зъбите…” Засмиваме се притеснено. Съзаклятнически дни наред си подхвърляме тази фраза, колкото пъти се видим из коридорите. За жалост от това няма как да се роди анекдот.

Иначе по принцип сме майтапчии. Важи за повечето колеги, изключенията не са кой знае колко. Но така и така сме под един покрив. Осъзнаваме ли, че животът ни преминава между Великата китайска и Берлинската стена? Не долавяме и грам индикация, че втората може един ден да бъде съборена. “Да, ама не!” - чувам в ума си, но с доста по-късна дата, емблематичната фраза на един бетеанец и мъдър човек - Петко Бочаров.

Годините се търкалят, в БТА ще въвеждат система за атестации. Така ще определят заплатите ни, а и ще ни държат още по-изкъсо. Длъжностните характеристики и изискванията, вложени в тях, може и да се окажат не толкова важни. Свикват се редколегии и събрания - в тесни и разширени кръгове. Принципно всички зависят от Негово Величество Атестиращия, но вземе ли някой да ни оценява по-персонално, какво би настъпило? Гластност и/или перестройка… Не че се вълнуваме особено - научени сме да свикваме с каквото се случва, но човек винаги реагира. Особено в нашата весела възраст.

Ето как на един от традиционните пролетни балове в БТА шепа ентусиасти от МИНФ и „Справочна” решават да оспорят славата на… маестро Верди. Представят миниопера - „Атестация край Нил”. Фанфари. Завесата се разтваря. Радамес се вихри на сцената, предвидена и за киносалон - почти истински, с подиум - доста издигнат, широк, развит в дълбочина и опиращ до срещуположната страна на входа на сегашната зала за пресконференции. Второ действие предвещава триумф. Заложницата Аида не само е спасена от тъмница и робство, от коварния замисъл на жрицата Амнерис, но и получава заслужената атестация! Финал - обратен на действителното оперно либрето… Бурни аплаузи и много смях.

Номер втори в програмата е сръбска кръчмарска песен. Колега пее, но със свой текст. Акомпанира си на акордеон. Вживява се, натъртва сричките: „Я съм я: ре-пор-тер! И-му-вам се Х. С.” Помня само началото на куплета, който стана пословичен. За журналистите от други медии бетеанските репортери си остават анонимни.

Материалите в емисиите на агенцията се подписват най-често с инициали. Х.С. възпява именно този факт. Пълни със съпричастие М. Н., К. Ч., М. М., А. В. и мн. др., и още мн. др., в т.ч. моя милост - Б. Ж., сме наострили уши. Аплодираме. С як разтегнат звук, следван от грухтящ акорд, акордеонът забива финала. Разпален, Х. С. още не се е изтръгнал от ритъма. Продължава да си тактува с крак.

Годините отново се търкалят. С не много предизвестен, но добре режисиран шум вече сме в края на 89-а, после и на 90-а. Веднъж влизам в агенцията заедно с колежка, с която открай време сме в един екип. „Само като поема този въздух, идва ми никога повече да не влизам…”, казва. Жената е откровена. Тежък, сгорещен, тъй познат, вечният мирис се носи откъм печатницата. Лятно време е, въздухът тук, на „Цариградско”, а и наоколо не на всекиго понася. Би следвало да духна към морето, но сега не ми е до качеството на въздуха.

Имам предложение за работа - другаде. Уведомявам главната редакторка. „Защо ще напускаш? Не правиш ли грешка? Къде отиваш?” - главната е колкото загрижена, толкова и любопитна. Отговарям й най-общо. Долавям също, че е повече огорчена, отколкото нещо друго, но не го показва. Както винаги - овладяна и дисциплинирана.

Напускам една институция с име. В очите на някои това си е вид предателство. Нещо трябва да ми е замътило главата, имам незрели, че и болни амбиции, определени комплекси - предполагам, така мислят. Чувствам се като таралеж в гащи - в нечии чужди, не в моите, разбира се. Интересно как разсъждава дълбоко в себе си моята сдържана и действително компетентна висшестояща, към която до ден днешен храня голямо уважение. Не дава вид, но е нещо разтревожена. Светът е тръгнал да се раздвижва. С донякъде неочаквана, опасна и непредвидима скорост… Накъде - не е много ясно. Не се вижда и вожд, чиято ръка величествено да указва правилната посока.

Ние - наивници на около Христовата възраст, спорим разпалено. В очакване на Бъдеще Време По-Различно си позволяваме да мечтаем - кой за каквото. Но, както е казано, няма нищо ново под слънцето.

И все пак, ново има - започвам работа в почти новосъздаден вестник. Хаос, емоции, бачкане, писане. Не е в стила на агенцията, но вмененият ми бетеански рефлекс ме спира да пиша глупости. Получава се. Донякъде.

През въпросното и за жалост несъществуващо днес издание минават доста бетеанци. Едни остават по-дълго, други - не толкова, но те внасят дух на малко по-строг професионализъм. Най-често се разбираме от половин дума, а когато това не става, диалогът е прям, често и остър, въпреки установената субординация - като във всяка редакция. Някъде далеч - в периферията, остават приказките, че хората от нашата професия винаги ги използват. Важи за онези, които се поддават, естествено. Бетеанците се оказваме трудно податливи, с по някоя и друга идея повече в главата.

През един декемврийски ден на 91-а шефът, забързан както винаги, връхлита в отдела, в който работя, с въпрос: „Има ли тук човек с испански?” Има. И човеци има, че и двама с този език.

Защото испанска медия обявила стипендия за журналистически стаж. Така попадам в „АВС” - втори тогава по тираж испански всекидневник. По-късно научавам, че сред другите кандидати в моя полза е натежал и фактът, че съм работила в БТА.

На 13 май 1991 г. в „АВС” планират първата си „емисия”. Казват емисия, защото редакцията вади до 16 часа всеки ден 4 нови броя с по 120 страници, в един по-нестандартен формат - малко по-широк от таблоидния. Хабене на хартия? Не, казват ми, въпрос на конкуренция. Всеки час нещата са в движение. (Сега изданието е в онлайн версия, „само” с едно книжно тяло дневно).

На 13-ти светът отбелязва невесела 10-годишнина: на същата дата през 1981 г. Али Агджа стреля срещу папа Йоан Павел Втори на площад „Свети Петър” в Рим. В католическа страна като Испания темата е предмет на по-особено внимание. Ройтерс информира за изявление на българския президент Желю Желев. В резюме: ние, като народ, не сме съпричастни към атентата. В бекграунда на информацията става дума за т. нар. българска следа. Колегите ми са любопитни и започват да задават въпроси. Отговарям, те питат, пак отговарям… и накрая въпросът им е искам ли да пиша по темата. Така излиза първата ми тамошна публикация. Приема се повече от добре - човек има сетива кога колегите са искрени.

Година по-късно съм командирована на Световното изложение Експо-92 в Севиля. Представени са над 100 държави. Според регламента всяка има свой национален ден на форума. Нашият - логично, е на 24 май. Знам, че президентът д-р Желев се чака за 24- ти. На 25-ти в Мадрид ще се среща с краля - Н. В. Хуан Карлос, и с премиера Фелипе Гонсалес. Колега, натоварен да отразява президентското посещение, се обажда от София, че е възпрепятстван да пътува. И тъй като аз вече съм на място, трябва да поема нещата.

Нямам акредитация - получавам я бързо по съответния ред. Минава наситеният със събития 24-ти и на 25-ти сутринта отивам в хотела, където са настанени журалистите, придружаващи д-р Желев още от София. Вече съм част от групата. Чака ни микробус, за да стигнем до летище „Сан Пабло”. Ще се качваме. Някой услужливо слага сака ми в купето. Шофьорът е нервак, приканва колегите да бързат. Те се набутват вътре, плъзгащата врата хлопва пред лицето ми. Микробусът моментално потегля.

Хващам такси. Казвам на мъжа зад волана да кара след микробуса - задницата му се вижда пред нас, непогълната още от уличното движение. С тази професия човекът трябва да е свикнал на екшъни. Този път жена в зряла възраст, въоръжена единствено с портмоне, го вкарва в преследване. Щом споменавам летището, той рязко свива в първата пряка. Недоумявам. Той иска да избегне евентуално задръстване. След минути сме на магистралата, увенчана с табела „Сан Пабло”. Пристигам на аерогарата и чакам колегите.

Добре, че по навик всичко важно - документи, бележник, писалки, държа по джобовете.

Ето и микробусът, шофиран от Фитипалди. Иде ми да го питам какво толкова го бе пришпорило. Няма смисъл.

Седим с колегите в чакалнята около два часа преди предстоящия полет. Подарена почивка - как да не й се зарадва човек! Пия кола и изобщо не предполагам, че моят сак ще продължи митарствата си.

От летището в Мадрид ни поема нов Фитипалди, който стоварва нещата ни в сградата на българското посолство. Ние пък веднага тръгваме с президентския кортеж. Програмата е разчетена до минути, предаваме кореспонденциите си. Вечерта има прием в посолството. Вълнуваща вечер, наистина.

После - тук багаж, там багаж… Отново липсва. Сакът няма крака да избяга. Най-накрая бива открит - хепи енд! Заспивам спокойно в хотела, без да предполагам какви още случки ме чакат на следващия ден, на по-следващия, през годините.

Често казвам, че пътуването е едно от най-хубавите неща на този свят. В последно време е и значително по-лесно - Берлинската стена отдавна я няма, рухна на 9 ноември 1989 г. През април 90-а, близо до “Фридрихщрасе”, докоснах с ръка грапавата бетонна плоскост на един преграден панел - имаше из града тук-там останки от страховитото заграждение. И за да не страдам от носталгия по стенни конструкции, започвам да си мисля за Великата китайската стена. Ползата от нея днес е очевидна - ще взема някой ден да я посетя.