МОЯТА ПЕСЕН

Атанас Манчев

МОЯТА ПЕСЕН

Води ме, моя стройна песен,
води ме, мой възторжен стих!…
След тебе, в тая мрачна есен,
ще тръгна пламенен и лих…

Литни над родните полета,
запей над скръбните села,
разсей вековната несрета
и тези ниски небеса!…

Ще срещнеш в пътя си метежен,
о, моя песен, тъмнини,
ще чуеш вопъл безнадежден
и смъртен хлад ще те рани…

Не спирай ти обезверена,
крила недей отпуща ти;
стани в разгрома възродена
и пак към слънцето литни…

Води ме, моя волна песен,
води ме, мой възторжен стих!
След този хлад и мрачна есен
те следвам пламенен и лих.

31 януари 1938


ПРЕДЕСЕННО УТРО

Над земята влачи мрежи
бяла утринна мъгла,
тихо млечен път бележи,
откъде да мине тя.
Пристига есента…

Звън от стъпки, чуй, се къпе
в утринната самота,
някой тихичко пристъпи
по окапали листа.
Пристъпя есента…

Във предчувствие гората
дреме в тъжна красота.
Позлатени са листата,
вехнат горските цветя.
Ей, иде есента…

Колко тъжно, колко глухо,
колко мрачно е сега.
Вдъхва всяко клонче сухо
в теб безименна тъга.
Пристига есента…


ЗАВРЪЩАНЕ

Ех, пробудени родни полета и пролетни тучни нивя,
пак вашия дъх ме опива и милва ме с топла ръка…

и те ми изпращат привети, и шъпнат тъй, както преди…
Пак виждам онез потъмнели като черната орис бразди.

И вие, смълчани простори, в тия утринни ранни зари
ми носите лъх на горите, от родните цветни гори…

А бавната стенеща песен на овчарския меден кавал
напомня ми пак за оназ неотменна и тъмна печал,

която виси като призрак над нашия тъй тягостен път,
в която израснах и аз, и днес моите братя растат…

В гърдите ми днеска лудува искряща и млада кръвта,
която дедите са лели по родните бранни поля…

Нейните удари звънки будят земята със топлата плът,
тя се плиска, бушува и пее в земната дишаща гръд…

Тя ме люлее сред възторзи и ме носи на мощни крила…
аз ида… аз ида, о, мои забравени бедни села…

Аз ида във пролетна утрин… руменее далечния балкан…
О, родна земя, погали ме със твоята пламнала длан…


ИЗ „ВЪЗТОРГ”

Със порив мощен пламенее
кръвта в задъхани гърди
и вярата в гласа ми пее,
тъй както никога преди…

Че редом с бедните ми братя
днес расна дързък и суров,
ведно със тях горя в борбата
и нося тяхната любов.

Че в тия пролетни разгари,
ранили в ранина на път,
ще тръгнем с моите другари
за оня светъл кръстопът,

където, от нощта позвани,
престъпни пълчища ще спрат
и с нашите редици бранни
в жесток двубой ще връхлетят…

И там… със варварските орди
ще връхлети над нас смъртта;
но ний без страх ще мреме горди
за правда, мир и красота.

Ако ли паднем - светла диря
не ще се нивга заличи;
от пламъка на кръв размирна
там ален мак ще разцъфти.

А живи свърнем ли назаде,
с победно дигнати чела -
пред нас като във първа младост
ще грейне цялата земя.

1939


ПИСМО

     На моя учител Злати Захариев

Навън е нощ. а в тъмнините,
подпрял с ръцете си глава,
дочувам - там назад - из дните
към мен изречени слова:

„Ти виж зареяните хижи
и тез посърнали поля,
народът сам се дави в грижи,
смъртта мете като метла.

Иди сред него! Любовта ти
ще бъде пламнал сноп лъчи
и мрака от мъгли бухлати
с кръвта си ярко освети.

От болките на рани люти
ти мощни си стих плети
и нека бъде зов за битки
чарът на твоите мечти!”

Аз помня този миг, когато
пред мене се разкри света -
видях оплюта светлината
и в диво тържество нощта.

Аз помня тези думи ясно
и твоя поглед вдъхновен,
взрян в нещо светло и прекрасно,
кога ги промълви пред мен.

Сега, учителю мой скъпи,
макар че вън е късен мрак,
макар градът, студен и тръпен,
край мен да се възправи пак,

разсичам с поглед тъмнината
и гледам изтока далеч,
където мрака и зората
на смърт преплитат меч о меч…

и тръгвам, тръгвам аз свободен,
пръв да приветствам утринта,
макар, учителю народен,
да знам, че крие смърт нощта…

1940


МЛАДОСТ

Шумете, разлюшнати ниви,
ликувай, безбрежно поле;
сред вашата шир златогрива
разтворих аз млади криле!

Знам - първата жертва ще падна
сред вас, мои родни поля!
Но сепнати в тежка отрада,
ще трепнат далечни села.

След мене редици ще минат -
безкраен и светъл керван -
за повече слънце ще гинат
в неравна и кървава бран…

Сега младостта ми прелива,
размахва високо криле.
Шумете, разлюшнати ниви,
ликувай, безбрежно поле!

1941


ПРОЛЕТТА 1942 ГОДИНА

Къде е хубостта ти, пословична красавице,
възпявана от толкова възторжни имена?
Къде ти е зефира, надъхал се на здравец и
препуснал през лъките на зелената шейна?

Къде са ти тревите, цветенцата и феите
край ручеи пенливи, разсипани в нестрой?
Ти чужда си ни, пролет, и лишни са славеите
сред тези гнойни язви и този взривен вой.

Напразно ни залъгваш: под външната натруфеност
се мъдрят грозни бръчки и старческа немощ;
зад мнимата лазурност - най-черната покрусеност,
ратление и мухъл - студена мъртва нощ.

Ти можеш ли да върнеш, принудено усмихната,
на майка безутешна единствения син -
тъй както ще възвърнеш короната на вишната,
тъй както ще изправиш прегазения крин?

А писне ли детето и татко си потърси ли,
сред изблика на щедрост какво ще му дадеш?
Пред сълзите момински, земята ти поръсили,
ще можеш ли да дигнеш любимия младеж?

Откройват се далече грохотещи светкавици,
повалят се под брадва човешки лесове.
Нагиздена си пусто, увехнала красавице!
Истериката грачи през твойте смехове.


ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Предателят с кръвта ти се угойвал,
кога си на бесилката висял,
а в зимната фъртуна се откройвал
плачът на цял народ осиротял.
Плачът на милиони твои братя:
че нямат край ни робство, ни тегло,
а ти си ги оставил всред борбата…
Но истината бе ли то?
А кой тогаз след две, след три години
на смъртен бой поведе мирен роб?
И мост на свободата, за да мине -
построил бе черешовия топ?
Мина се време и бащите наши
издигнаха ти паметник напет.
Във дни тържествени безчет търгаши
се пъчеха със своя уж завет.
А масите ревяха ядно -
пак гладни и гнетени бяха те
и жалеха, че ти отдавна падна…
Но истината то ли бе?
А кой тогаз с безумен героизъм
отпред заста и пръв се повали,
от паметта ни и до днес не слиза.
Не беше ли, не беше ли там ти?
Когато днеска е светът разтресен
издъно, млатен от суров пестник,
и са на крак и честен, и нечестен,
и всеки тука или там войник?
Ний пак държим онези бурни струни
на твойто дело мощно и свето
и помним, че те няма помежду ни.
Но истината е ли то?
А кой, а кой в борбата ни окриля,
а кой безстрашен мре и все е жив?
А кой народната насочва сила
към друг живот - безстрашен и щастлив?

1943


ЧЕТНИЧЕСКИ МАРШ

Все тъй твърд в бунтовните завети
буден бди хайдушкият Балкан;
днес в недрата му народни чети
водят тежка героична бран…

От горите вятър щом полъхне
вред по тая българска земя,
цял народ с надежди си отдъхне
и настръхнал слуша песента:

„Придошли от всичките посоки
на измъчената ни страна,
на тираните й зли, жестоки,
обявяваме до смърт война…

Нам целта е: труд и хляб за всеки!
Любовта ни: нашият народ!
В името на тях по тез пътеки
ще оставим своя млад живот.

Хей, другари и сестри, и братя,
в този век на робство и лъжа,
нас напътства Ботев във борбата,
нас предвожда Стефан Караджа!”…

… Все тъй нощем пеят ветровете
вред по тая българска земя…
Цял народ приветства свойте чети
и настръхнал слуша песента…

1944


ПЕСЕН НА ПАРТИЗАНИТЕ

От балканските раздоли
като пролетни води
слизат четници соколи
с петолъчести звезди.

Равнините ги приемат
като родни синове.
Името им се подема
по села и градове.

Те са пътят, те са вожда
към великия метеж -
тях ги времето провожда
и народния копнеж.

Треперете вий, тирани,
трепери, престъпна власт!
Там от гордите балкани
бие сетния ви час!

Там сред гордите балкани
знаме с сърп и чук се вей.
Хей, здравейте, партизани,
вам народът песни пей.

Вас народът с вяра следва
към сияйни брегове,
вашто име е легенда
по села и градове.

1944


ПАРОДИЯ

Нигде в света няма
по-свободен край:
бичът и въжето
всекиму са пай.

Гдето и да свърнеш,
все те среща той -
синият джандарин,
царският копой…

Той е наша слава,
наша бъднина,
с пушка той раздава
ред и правдина.

Нигде в света няма
по-чаровен кът:
за фашаги - яма,
а за Ганю - прът.