ИЗ „КОРАБ СРЕЩУ КОРАБ”

Димитър Добревски

II

НА ДРУГИЯ ДЕН

На разсъмване крайцерът поднови обстрелването на брега. Командирът му, очевидно смел човек, го доведе близо до плитчината и по позицията на моряците и на двете съседни опълченски роти се изсипа жестока стоманена градушка.
Утрото беше необикновено хубаво. Морето блестеше като полирано, порозовяло от изгрева. Снежната покривка на земята трептеше, като че ли нощес бомбардировката беше натрошила над нея огромно огледало и хилядите късчета блестяха всяко със своята красота. По бистрото небе плуваха топчести бели облаци и сенките им опипваха хълмовете, доловете, потапяха ги макар и за малко в синьо-зелено.
Снарядните попадения по брега избухваха, сякаш да допълнят цветната красота с червеникавите припламвания на взрива и кафявия дим.
Над позицията лежеше мъчително безпокойство и безпомощност. Залп след залп турците опитваха прицела си. Снарядите ровеха земята и оставяха кръгли ями с опушени стени - белези от рани върху ослепителната белота на снега. Българските батареи изстреляха най-далечните си прицелни снаряди; като безсилна закана водата плисна на километър-два от броненосеца.
От първи моряшки взвод изнесоха двама ранени. Единият, млад момък, лежеше на хълбок в носилката и из врата му се стичаше тънка струйка кръв. Другият хъркаше с разкъсан корем и гърдите му потреперваха. В очите му се четеше ужас и безпомощност.
Из окопите повдигаха глави, озъртаха се. Имаше заповед да чакат турска атака, а секундите минаваха непоносимо бавно в паузата между два залпа.
- Е-е-е-й, втори взвод, имате ли ударени?
Залп. Вляво, до купчината затрупани в снега храсти, някой застена глухо и притихна. По окопа пробягаха санитари:
- Де го, бе? Де е, бе?
Залп. Брустверът изсипа върху безкозирките корави късета ледена земя. Снегът се стичаше по окопа и едва доловимо шушнеше в настаналата след детонацията тежка, звънка тишина.
- Стоим… Кочове пред касапница…
- Де е „Надежда”… - Бушприта яростно плю и удари юмрук в коряното си.
- И да е… „Надежда” не може се опря на това чудо.
- А „Дръзки”? Иди питай „Хамидието” - зъбеше се Бушприта.
- „Дръзки” ти не гледай…
В крайния окоп до прибоя избухна нервен, сърдит разговор. Хората се бяха струпали на групички въпреки заповедта. Опасността по-лесно се преживява, когато до рамото се чувства другарят.
Окопът беше наводнен. Нощес беше замръзнало, но тънката ледена корица се пукаше и студената вода с цвъртене струеше и мокреше прогизналите обувки и ботуши.
Бушприта седеше върху празен патронен сандък и духаше в шепите си. Срещу него дядо Страхил обвиваше в сухи партенки посинелите си крака. Той минаваше петдесетте години. Лицето му беше съсухрено, покрито с мрежа от бръчки. Брадата покриваше с бяла плесен гънките на кожата и го състаряваше още повече. Сред моряците, сам в моряшка униформа, той беше едно от тези недоразумения на Балканската война, които й даваха романтичен колорит и внасяха в нея нещо много народно. Дядо Страхил отиде доброволец, след като изпрати трима от синовете си на фронта.
Той завърза обувките си и доволен потупа кожата им. Измъкна синя тютюнева кесия, извезана от коприна и ситни мъниста, и бавно, за да успокои треперещите си ръце, започна да свива цигара.
- Тука ще ни смелят, няма накъде… - гласно мислеше той. - Не е Тунджа, до пояс да нагазиш и с камъни да ги избиеш…
До стареца, приклекнал с прибрани пешове на шинела, стоеше моряк от Дунавската флотилия. Вратът му се губеше в яката и тежката му глава, обрасла в гъста къдрава коса, стоеше направо на мощните рамене. Примижал с едното си око, с едри космати ръце, той приличаше на голяма опитомена мечка.
- Турска работа, дядо Страхиле. Половин час - половин залп. Пък който е с късмет… който си отиде, ще си иде… и параходчето ще се прибере в Цариград. Да успокоява ханъмите на везира.
- Иска му се на Йордана - възрази Бушприта.
- Чалмите знаят вече, че нямаме крепостни батареи и сега коритото ще брадяса, оттук няма да мръдне.
- Нека стои - изръмжа Йордан. - У тях „месудиета” като у циганин въшки. Пък у нас хитри хора - на път и под път. Все ще се намери някой умен да хвърли хапче на гаджалина.
- Хамалска глава! - Бушприта плю в краката си и изкриви глава. - Хапче… Да не би да пуснат през Босфора „Надежда”, а? Или австрийските лели на царя ще измолят един миноносец да мине от Триест през Дарданелите?
- Защо? - Тилков внимателно сгъна парцалчетата и ги сложи в паласката си. - Една по-бърза гемия може да види сметката и на тоя звяр.
Екна залп. Този път попадението беше тъй близко, че дъхът на барута удари моряците в лицата. Те замълчаха. Тилков повдигна баретата и прекара пръсти през косите си. Погледът му блуждаеше по късчето небе, което се виждаше над главите им.
- Все нещо ще се измисли - продължи той, като че ли не беше прекъсвал мисълта си, - ако иначе не ни смелят, нервите ни ще накъсат.
Той се закашли. Закашлиха се и другите. Барутният дим лазеше в окопа, а в това време Йордан Хамалина гледаше от бруствера маневрите на броненосеца.
- Пална! - извика той и тромаво се свлече долу.
Около обед броненосецът приближи плътно до брега и стрелбата му зачести. По окопите се посипаха попадения от малокалибрената артилерия. Турските батареи, разположени зад хълмовете, откриха барабанен огън. Нашите батареи отговориха. Завърза се тежък артилерийски двубой.
Слънцето се закри зад облак. Когто сянката му полази от турска земя към морето, предните постове забелязаха първите вериги на низамските полкове.
Една, две… осем… дванадесет… шестнадесет вериги.
Между сивите шинели на низамите пъстрееше разноцветното облекло на радифските роти. Турците атакуваха със силите на три полка участък четири-петстотин метра ширина, защищавана от моряшката рота, втората и третата опълченска дружина и части от общия резерв на полка.
На снега ясно се очертаваха приведените напред турци и гъвкавата сянка зад тях показваше, че те бързат. Веригите дисциплинирано се задържаха и стреляха почти в залп, макар че бяха още много далеч от първия ред окопи на моряците.

***

Шаркьой оставаше на около шестдесет-седемдесет километра на север от фронта при Ексемил, а единствената железопътна линия, която пресичаше Тракия, отстоеше на стотина километра от Галиполския полуостов. Тъй че българите трудно можеха да прекарат далекобойна артилерия до Шаркьойския залив. Пък и новата опасност, от която турците се страхуваха всъщност без основание - самолетите, - не можеха да прелетят от Одрин до Шаркьой. Нямаше как да ги пренесат по черните пътища.
Затова „Месудие” яростно обсипваше българите с ураганен огън от всичките си оръдия. Турските батареи се опитваха да стрелят в „огневи валяк”, както командирите им бяха научили от българите. Експлозиите бавно приближаваха телените мрежи.
Мичман Игнатов се намираше в окопа при Бушприта. Той избра този участък за команден пункт на взвода, макар че с нищо не се различаваше от предишния. Тилков седеше и чистеше зъбите си с клечка. До него дядо Страхил търкаше калните петна на шинела си и се ослушваше къде падат снарядите на „Месудие”.
Бушприта лежеше по корем на бруствера и спокоен и усмихнат следеше настъпващите. Куршумите ровеха снега около него, прелитаха над главата му. Веригите на настъпващите се губеха от погледа му в дима на бомбардировката…
Бушприта скочи и сграби другаря си за раменете.
- Ами сега?
Тилков се олюля в ръцете му и главата му се килна на калните гърди.
- Ами сега? - Бушприта се огледа и изпсува.
- Тилка! Адаш! Бате Коста! Ей… Тилка!
С трескави нечувстващи пръсти и премрежен поглед, в който всичко се сливаше в мъгла, Бушприта разкъса шинела му. Опипа шията, сърдечната област, корема.
- Тилка! Къде, братче?…
Опипа главата му.
Над лявата вежда синееше подутина, квадратна и корава, с полепнали зрънца пясък по изжулената кожа. Къс замръзнала земя беше ударила челото над веждите.
Бушприта сложи ухо на гърдите му и заслуша през трясъка на пушечните залпове.
Сърцето бие! Слабо, едва доловимо, но бие. Морякът избърса окото си с юмрук.
По окопите се понесе вик, сякаш някой дълго беше таил страх в гърдите си и сега, превъзмогвайки го, крещеше да се оправдае.
- Орли-и-и… Напре-е-ед на н-о-о-о-ож!
Моряците изскокнаха отделение по отделение и се понесоха напред. Турците отстъпваха заднишком на петдесетина метра пред атакуващите. Мичман Игнатов затича пред хората си. Той беше необикновено бледен, а очите му горяха пълни с ужас. Кортикът се блъскаше в бедрото му, а пистолетът в момчешката ръка плахо сочеше турците.
Бушприта безпомощно се огледа:
- Санитари-и-и… Ей, санитари-и-и!
Никой. Окопът беше пуст. Слънцето блестеше в купчинките гилзи и в локвите вода.
Ротата кантраатакуваше. Над бойния участък беше сравнително тихо. Чуваха се единични изстрели, тропот на ботуши и тежки, предрани гласове.
Няколко скока и той се смеси с отделението си. На десния фланг викаха ура. В близкия проход мълчаливо, като че ли замахваше сопа, Йордан Хамалина въртеше манлихерката си. Пред него бягаха двама редифи. Мичман Игнатов беше приклекнал и като крепеше рамото си, кривеше очи и плахо мънкаше. От разкъсания ръкав на шинела му подмокряше кръв.
Турците не приеха боя с нож. На големи групи, захвърлили пушките си, те бягаха по склона.
До вечерта не подновиха атаката. Само „Месудие” изсипа всичката ярост, която командващият атакуващите набра след неуспеха. И бавно, неизвестно защо, като се наклони силно на левия си борд, той задими с трите си димни тръби. Когато слънцето се спущаше зад хълмовете, броненосецът вдигна котва и се загуби на север.