СЛЕД ПРОПУСНАТИТЕ ТАКТОВЕ

Енчо Мутафов

Димитър Горсов прие една литературна участ, която може би му струва вътрешни усилия. Третата му книга “Крехка вечност” събира издателски прах близо десет години. За предишната книга един вестник си запълни мъчната рубрика „отрицателни рецензии”; поети като Горсов не реагират по добре известните начини.

„Крехка вечност” е книга с нараснали поетични инвенции и за „пропуснатите тактове” в издаване на стихове. В нея силно се усеща демонстративно обърнатият гръб към врявата и суетата, към модните и вкусовите припадаци. Ако поетът се обръща и към тях, то е - в редки случаи - да демаскира нещо от тяхната несъстоятелност. Дори да разговаря с някого или с нещо - с любимата, със старите жени в изоставеното селище, с баща си, с интериора - той бързо напуска реалния подтик и проектира мотива в друга плоскост. В разговора със себе си няма нищо суетно, няма го дребното въртеливо вглеждане в собствената персона, нито отблъскващото себевеличаене.

Разговорът със себе си е нещо условно - в него мисълта също се проектира в по-високи измерения. В тях има нещо серафично, дори безплътно. Понякога то изглежда като ехо от символистическата поетика. Наслоените асоциации ни отнасят далеч от повода - за каквото и да се замисли поетът. Стихотворението му най-често натежава, става трудно, не вярвам някой да прочете тази стихосбирка на един дъх. Горсов е противоположност на поета-песенник. Но трудността не се дължи на някаква ребусна загадъчност на стиха. Трудно разбираеми образи Горсов няма. Дължи се на увлечението му в конкретната действителност да види метафизичен проблем, да види света като космос, да почувства в самотата си сред вселената пулсациите на тази вселена. Да ги види естествено като поет. Обичайните образи са от този тип:

Отвъд моето усещане
в неподозирани субстанции
враждебни вихри може би
възхода неустойчив на духа ми обуславят….

“Кратък миг. Неделя” е един от малкото случаи, когато поетът се обръща към бита. Даже откъм грозната му страна: неделното изтупване на килими, откъм „гърма на тупалки”. Колко наши поети са клеймили този гръм, на колко душата е разтърсвана от „еснафски попълзновения”. При Горсов този кратък поглед е съвсем друг.

С колко гръм е пречиствана тази вселена.
Как безкрайност и грях необхватно над нея тежат!

Горсов не крие, че в поривите му има мираж. Сам той не се притеснява от него. Но част от тези пориви е един особен мотив - за празнотата.Само че видян трагично, което го прави още по-релефен и по-свързан с поривите за „космичност”. Този мотив стана епидемичев в младата поезия, но с него най-често се кокетира; или брутално се обругава или комично се бяга от него, или просто се измества като проблем с така наречения „нравствен максимализъм”. В едно стихотворение на Горсов погребението на майката вмества у човека раними отсъствия, то създава трагична празнота, с която, досещате се, не може да се кокетира. В стихотворение за бащата поетът стига да друго трагично прозрение: „И сме тъй самотни, че дори и любовта към ближния/ е убежище, което обитаваме сами.”

Не бих казал, че вътрешните пространства на духа надхвърлят винаги илюзиите. В ред случаи пораждането на образ от образ е олекотено, че и самоцелно. ( „Никой нищо тук”, „Отключва март простора”). В други („Какво разместване на гледни точки”) Горсов се увлича от понятийната псевдофилософска тематика. Може би в поривите към космичното той усеща едно, но стихът не го постига. Изобщо пред този тип лирика, не популярна сред нашите поети, стоят рискове. Но кой път не крие рискове?


Димитър Горсов, „Крехка вечност”, издателство „Народна младеж”, 1982 г.

—————————–

в. „Пулс”, бр. 16, 19.04.1983 г.