ЗА ТАЛАНТА НЯМА РЕГИОН

Димитър Горсов

Макар че стихосбирката „Земна светлина” е първата самостоятелна книга на поета Генчо Витанов, той фактически се представя за втори път пред читателите с подбор от свои стихове, тъй като през 1975 г. беше включен в сборника „Лирично ято”. Цикълът беше забелязан от критиката, която обърна внимание на проникновеното вникване на автора в житейските факти, на умението да отделя значимото от дребното, а също и на склонността му към лаконичност на изказа и чистота на стиха.

В „Земна светлина” Генчо Витанов не само че е доразвил тези качества, но се е постарал да намери нови параметри за вдъхновението си в тематично и изразно отношение. Може определено да се каже, обаче, че и тук той остава изразител на делничния живот, на битието, затворено в малкото провинциално градче. Вероятно това му помага да изостри своя поглед, да отдели детайла и да извлече от него скритата същност. Обикновено този талантлив поет вижда света с очите на душата си и както би могло да се предполага, винаги в един неочакван ракурс:

„Да, птиците ни учат на увереност,
че можем да се задържим
над бездните със песен”.

Няма съмнение, че Генчо Витанов е определил своята житейска и творческа позиция, като е останал на живее в родния край, при дълбокия си родов корен. На него не му е нужно преднамерено „да слиза при живота”, защото е в самия живот, но не му е нужно и да ходи надалеч, за да открива чудесата и метаморфозите, защото те са навсякъде, стига да имаш око за тях: „Фантастиката на иконите от дървояди е взривена…”, „Кончето тича със топли подкови и бие в копитата земната кръв…”, а някъде високо горе, или дълбоко в нас един Икар се моли - „Спаси душата от кошмар,/ спаси ме ти от тишината/ в това летене без другар/ между небето и земята”.

В много от стиховете си поетът поставя стойностите си на нравствена преоценка. Тази преоценка минава като лайтмотив през цялата книга и неминуемо поражда тъга, но и съпротива за оцеляване.

Стоицизмът е приет от Генчо Витанов като участ. От тая гледна точка той се старае да не се поддава на временното, но и не става жертва на кумири и предразсъдъци. Дори и в най-интимните си стихове, както в чудесното стихотворение „Земна светлина” той преодолява изкушението на мечтата и умилението и приема нещата в цялата им острота и категоричност. При Витанов любовта се реализира и е възможна само в аспект на дълбока всеотдайност и саможертва. Тя може да стигне за един живот, но само във веригата - „Земята, аз, ти, слънцето…” т. е. в затворения магичен кръг на природа и битие, който е не повече и не по-малко от едно мироздание. Но животът е многообразен. Има ли светлина, би трябвало да се предполага, че ще има и сянка. Тогава жилото на иронията жегва сърцето и изкривява усмивката, както е в стихотворението „Плаж”.

Но това са само минутни настроения, лек катарзис, който отнема от душата наслойката от утаените мисли за несигурността и раняващата нетрайност на нещата, без да заплашва със скепсис, защото устоите на поета , които имат могъщи социални измерения, са непоклатими. Стихотворения като „Спомен”, „Кладенецът”, „Имена”, „Българските майки” са израз на дълбоката обвързаност на поета с традициите и бита на народа от където той загребва сила, вдъхновение и дързост за всяка следваща крачка. Това усещане за принадлежност е дълбоко и исконно, то носи баграта от пролятата кръв на най-смелите и поетът исконно го приема като свое верую:

„Дай ми боже живот от свещените рани
на калените в битки добри ветерани!”

Генчо Витанов е поет на пастелните тонове и приглушената емоционалност. Той никога не се поддава на външния патос а обръща поглед към дълбочината на душата, където възприятията и отзвуците от събитията отекват, ферментират и прекипяват.
Дебютната книга на Генчо Витанов е успех не само за своя автор. Стихотворение като „Птица”, „Късен дрян”, „Земна светлина”, „Астрология”, „Български майки” са сред добрите постижение на съвременната ни поезия. И това за пореден път ни убеждава, че за таланта няма регион.


в. „Дряновска искра”, бр. 5 (321), 21.02.1986 г.