Живко Николов

Ти първа ме научи да говоря
и думи скъпи, родни да мълвя,
и мамен и окрилян от простора,
напред във устрем вечно да летя.

Научи ме да любя свободата,
във всекиго да виждам своя брат
и устремен напред към светлината,
да бъда честен, смел, горд и крилат.

Научи ме да гледам честно всичко,
неправдата ни миг да не търпя -
пред подлостта и злото да не спирам,
да бъда вечно с вдигната глава.

Научи ме… Ти много ме научи…
А след това се учих аз самин.
Тръгнах по пътя, който сам обикнах:
борбата грабна мойте младини.

Аз виждах: има бедни, голи, боси,
и глад, и студ, и непосилен труд,
а други, смучещи потта, кръвта им
живеят… не!… лежат на чужди гръб.

И аз разбрах: не всички ми са братя -
не ми е брат тоз, който граби друг;
мой брат е този, който сам се труди,
мой брат е този, който гине в труд.

Тогаз рабрах, че моя е борбата,
че тя е изход, смисъл, цел и път.
Частица, и окрилян от тълпите,
тръгнах по пътя, в който те вървят.

Ти в мойта нова вяра не повярва.
Тя беше смела, а несмела - ти:
със старото не смея ти да скъсаш,
а аз поех към нови, светли дни.

Във борбата със врага, в борбата и с теб живях.
Ти враг не бе, но ти не ме разбра;
от ден на ден по-чужд за тебе ставах
(и двамата ни мъчеше това.)

Ти жалиш ме - аз зная - скъпа майко,
и мойто име през сълзи шептиш,
че аз ти бях надежда и опора
(затуй тъй много ти сега тъжиш).

Но краят идва, краят наближава
на всеки мрак, и студ, и глад сега,
и ето, сетен бой се приближава,
че вдига се народът на борба.

Затворите ще бъдат разрушени,
ще дойде край на робство и тъма,
със топлите лъчи на май ще свети
очакваната дълго свобода.