Димитър Хаджитодоров

Чувстваха се като първокласници, въпреки че бяха на петнадесет години. Първият учебен ден в елитната гимназия всеки се вглеждаше с очакване в новите си съученици.
Най-рано се изяви Кимон с умението да имитира учителите. Бе доловил характерното в маниера на класната и на преподавателя по математика. Представи ги през междучасието и висок смях огласи стаята. Атракцията продължи с успех два - три дни. От коридора надничаха и се завръзваха познанства. Името на Кимон се понесе от уста на уста и дори в горните класове узнаха, че в училището се е появил обещаващ „елемент”.
В часа на класа преподавателката погледна строго Кимон от катедрата.
- До ушите ми достигна слуха, че имате артистични дарби, - каза тя. - Разбрах, че изобразявате карикатурно учителите, за да забавлявате приятелите си. Вярно ли е?
Въпросът бе неочакван и Кимон не успя да даде ясно обяснение. Свидетелите на таланта му се усмихваха в очакване на поредното шоу. Минута по-късно проумяха, че между тях има доносник и наведоха глави. Кимон стърчеше прав, без да знае какво да каже.
- Имитирали сте мен и колегата по математика! - продължи класната. - Подобни прояви подлежат на обсъждане в съвета и ръководството може да ви наложи административно наказание. А ако това продължи, следва освобождаване от гимназията!
Всички притихнаха. Кимон седна, вперил поглед пред себе си. Постъпването в училището стана след сериозен изпит и напускането му, заради невинна шега, изглеждаше нелепо.
Часът на класa бе кратък, но досаден. Учителката изкомандва със строг глас задълженията на учащите се, грабна дневника и излезе стремително.
Без да изрече нещо, Кимон тръгна към двора. Изглеждаше спокоен, но отговаряше разсеяно на поздравите. Новите му приятели желаеха да го окуражат, но решиха известно време да не се натрапват.
Следващите дни преминаха в неопределено очакване. Всички се чувстваха неловко. Не само заради неясното наказание, но и заради доноса. Кимон се държеше естествено, но общо взето бе сдържан. Не бе споделил нищо с родителите си. Те не поощряваха артистичните му превъплъщения.
Желанието да имитира някого като че се потули, въпреки че неволно забелязваше любопитни подробности в учителите и съучениците си. Лека мнителност, като досадно бреме, се загнездваше в характера му. Когато го споменаваха, Кимон долавяше кратката пауза и многозначителния поглед на преподавателите. Съучениците очакваха мълчаливо развръзката и дори не демонстрираха шумно първата победа по футбол над съседния клас. След неприятния разговор, всички се чувстваха като в учреждение, където изпълняват административни задачи.
Съветът, на който бе обсъдена постъпката на Кимон, се състоя след няколко дни и присъстващите изслушаха засегнатите колеги. Те мълчаха в неведение какво да предприемат. Впечатленията от ученика бяха добри, той усвояваше материала, но ако класната и преподавателя по математика настояват, можеше да го санкционират, най-малко за да не се нарушава реда. Везните се наклониха на другата страна, когато се изправи учителката по английски. Тя често имаше собствено мнение и трябваха доводи, за да бъде променено. Затова и не се учудиха на изказването й, макар че старите опоненти се понамръщиха. Преподавателката се съгласи, че не е редно учениците да имитират наставниците си, но тя предложи нещо, което до момента никой не се бе нагърбвал да прави. Имаше идеята да организира театрално представление на английски език и да постави адаптирана пиесата Ромео и Жулиета на Шекспир. Ето защо, тя помоли да поговори с Кимон, с надеждата, че може да бъде полезен.
Неочакваната инициатива прозвуча толкова странно, че дебатите стихнаха. Всред настъпилата тишина се чу единствено гласа на учителката по биология:
- Браво, мисис!
Повече не обсъждаха тази част от дневния ред. Ръководството добави точка с неопределен цвят в досието на учителката по английски, която понякога шокираше колегите и караше някои да мислят повече.
След съвета класната прониза с очи Кимон. Той стоеше пред нея, повтаряйки си на ум, че дърветата умират прави.
- Отиди в учителската стая! - дочу суха разпоредба. - Преподавателката по английски иска да говори с теб.
Тонът бе безпрекословен. Кимон бе сигурен бе, че не е имитирал никой друг освен първите двама, но не знаеше до къде е стигнала мълвата.
В учителската стая той запита с приглушен глас кой го търси.
Преподавателката по английски обясни, че са й нужни ученици, които ще се решат да играят в представление от Шекспир. Беше толкова ненадейно, че Кимон едва не седна от учудване. Трябваха му миг - два да осъзнае чутото, после, отхвърлил тежък товар, той без колебание прие поканата.
- Вие сте първият! - усмихна се учителката. - Имам предвид и други ученици, но ако уговорите някой да се присъедини, веднага ми кажете.
Той изхвърча в коридора и изчезна на улицата. Закъсняващи момчета подвикнаха подире му, но Кимон само им махна с ръка. Спря се в парка, под високо дърво, и пое дъх с облекчение.
Репетициите започнаха седмица по-късно. Кимон играеше Меркуцио и още при първото представяне всички се увериха, че избора е удачен. Меркуцио изпъкваше с учудващо правдоподобни жестове и думи. Ромео, Жулиета и дойката изпълняваха ентусиазирано ролите си, а Тибалт наблягаше на непримиримия характер.
Когато подготвиха две сцени, учителят по музика ги покани в кабинета си и седна зад пианото. Мотивът на Ромео и Жулиета, известен от филма, се понесе тихо в коридора. Той предложи и няколко мелодии на флейта. Сега вече имаха подкрепа и идването в училище ставаше по-интересно. Другарите на Кимон усетиха промяна и се почувстваха така, сякаш приятеля се е завърнал след отсъствие. Те не забравяха доноса, но намираха начин да се забавляват в по-тесен кръг.
Актьорите усвояваха постепенно непознатите текстове и уточняваха произношението. Доброжелателно разрешение на директора на Народният театър осигури костюмите. На генералната репетиция момичетата блестяха с изискани одежди, а младежите представиха нещо, което бяха държали в тайна. Меркуцио, Тибалт и Ромео, въоръжени със спортни шпаги, изпълниха бойна сцена, при която наблюдателите тръпнеха да не се наранят. Те съчетаваха движенията и репликите и задъханите им гласове ехтяха, като в истинско стълкновение.
Премиерата бе обявена за първите дни след Великден. В учителската стая коментираха, че колежката по английски е ангажирала общественото мнение. Директорът се вглеждаше с учудване в нетърпеливото брожение. Преподавателят по рисуване изписа на сцената средновековна Верона и оформи някои декори. Учителите по физика провериха осветлението и смениха крушките. С общи усилия преместиха пианото в залата. Две енергични девойки, които от време на време помагаха в магазините на родителите си, се заеха с разпространение на билетите. Яшо от горния клас, прочут с общителния си характер, организира настаняването.
Щастливците, които първи се снабдиха с билети, се наместиха в залата половин час по-рано и не мръднаха, докато не започна пиесата.
Въведението бе съпроводено от трагичната и тържествена музика на Прокофиев. Ясните гласове на артистите звъняха от сцената и желанието, с което играеха, компенсираше уменията им. Първият акт приключи с одобрителни аплодисменти. Когато на сцената се срещнаха непримиримите врагове и Меркуцио дразнеше Тибалт, ентусиазмът достигна още по-висока точка. Сцената бе извикана на бис и изпълнителите повториха още веднъж енергичното стълкновение. Последва динамично сражение между Ромео и Тибалт. Вълнението сред публиката заглушаваше репликите и се чуваха ясно само ударите на шпагите. Учителката по английски с тревога гледаше бойците и се молеше всичко да завърши без произшествия. На финала, в който Ромео и Жулиета приключваха земния си път, публиката се изправи на крака. Гръмкото ръкопляскане и викове „Браво!” не стихваха доста след падането на завесата. Развълнувани, участниците и тяхната ръководителка се приведоха в дълбок поклон пред зрителите. Учителят по музика се опита да продължи главния мотив, но мелодията заглъхна сред овациите.
Представлението бе повторено следващите два дни и тъй като имаше желаещи да го видят отново, се наложи трупата да играе повече от един път. От английската езикова гимназия дойдоха заинтригувани преподаватели и ученици. Някои пожелаха да участват в следващата пиеса, независимо кога ще бъде подготвена.
Срокът завърши под знака на забележителното събитие и то съпътстваше разговорите до края на учебната година. През междучасията артистите се обръщаха един към друг с имената Меркуцио, Ромео, Бенволио. Кога сериозно, кога на шега те вмъкваха в разговорите си и реплики от заучените роли.
В един от последните дни Кимон влезе в учителската стая и помоли за разговор с преподавателката по английски.
- Госпожо, има ли възможност да се преместя през есента във вашия клас? - запита директно той.
- Разбира се, - отговори учителката. - Но колежката ми няма ли да се обиди?
- Едва ли? Мисля, че ще й бъде по-приятно да не ме вижда често… - Той помълча за миг, после добави: - Сигурно знаете, че се заканваха да ме накажат…
- Дочух нещо, но не мисля, че е било сериозно… - погледна го с разбиране новата му класна.