Юбер Жуен

превод: Пенчо Симов

Да съм дървото и плода му, птицата и нейното крило,
мечтата ти, която виждаш, щом очи затвориш,
и на морето всичките вълни, когато то обгръща всеки
жест на тялото ти, о, плувкиньо, догдето го
напускат прелетните облаци,
да бъда паметта на слънцето посред забравящите
                                                                          времена,
да пиша списъците на живота, догдето се самопоглъща
                                                                                  времето,
да очертая върху пещерни сводове грамадната змия
                                                                             на геологията,
да дам плода на хората и да се влюбя във
цветята, щом цветята се събудят,
да изнамеря нежността и да изграждам
щастието, да забравя сибилинските оракули
                                                              на бурята, да будя само любовта,
да задържа ръцете, хванати във хоровода на сияйно
детство, да чета в сърцето на дървото за сърца,
                                                                  които се обичали,
да проследявам в хода на сезоните вълшебното
търпение на зрънцето и русия растеж
                                                      на жътвата,
да съм, да съм изпълнен с братство, тъй да съм
                                                                       подобен
на сенчестите лесове, на пълноводните потоци,
                                                               гдето тъжната върба
се взира в отражението си, подобен на браздите,
впивани от хората сред бръчките на старата
                                                                      земя,
за да покълва плод в гръдта й! Да бъда песен при
настъпването на нощта, когато слънцето
залязва зад балконите на хубавия ден…