ОПАКОВАЙ БОЛКАТА

Диана Атанасова

Петър се събуди с натрапчивата мисъл, че е виновен. Кой знае къде е бродил из виртуалното пространство и сега заради някакви благотворителни дейности с домовете за бездомни, го изкарваха виновен. Как се е врътнало това пространство, да но и той ще се врътне и един проблем по-малко. На негово място веднага се настани друг, вече реален - температурата, 39-градусова.

От телевизора в хола се лееше журналистически възторг от новината за поредните обекти, които Кристо се готвеше да опакова. „Хубаво ще е да опаковат болката ми и студа, вместо някакви сгради… така, сантиметърче по сантиметърче.” - помисли си. Ефектът за студа бе мигновен. Температурата започна да приижда на горещи талази, които в никакъв случай не бяха по-приятни от студените.

Стана от леглото да я разходи и разсее. Едва позна изпитото си до жълто лице с кафявите полукръгове под очите в огледалото.
- Какво се размотаваш още по пижами - посрещна го жена му в хола. - Аз заведох детето в градината и се върнах, ти още не си станал!
- Ще го заведеш ами, знаеш, че имам висока температура.
- Може да имаш температура, обаче работа нямаш.

Имаше логика в думите на Марияна, като нямаш болничен лист, какво ти прави температурата.

- Мислех, че днес, поне днес ще ме оставиш на мира и ще ми спестиш тирадите си.
- Така ли, а на мен кой ще ми спести липсите в портмонето!

Сега ще излезе виновен за неизмитите чинии, затова че тя трябвало да готви по празниците, вместо да отидат някъде като хората и какво ли не още, а всъщност за едно - че няма работа. Петър махна с ръка и се мушна обратно в леглото.

Жена му го караше да ходи по интервюта и той ходеше ли ходеше, макар и да знаеше, че всичко е въпрос на връзки. Двамата с Марияна бяха химици, тя успешен, той не. И от тазгодишните късмети на нея й се падна кариерата, а на него - здраве, дето се вика здраве да е… че и то не е… Седем години беше работил в предишната фирма и през ум не му бе минавало да укорява или натяква на жена си, че я издържа. Всичко вървеше гладко, докато не назначиха любовницата на изпълнителния директор за шеф на техния клон.

Тя се оказа от онези агресивно амбициозни дами, които не само се наместват където искат, но изместват всички около себе си. За една година, постепенно освободи работилите дотогава във фирмата и се обзаведе със собствен антураж - хора, които бяха далеч от нужната квалификация, но затова пък близо до нея. Малко след това Марияна започна работа в научния институт, за която години чакаше. Тогава Петър мислеше, че това е добре, а после се оказа, че не е.

Започнаха натякванията, скандалите, а работата не се появяваше. Негов приятел се канеше да си открива фирма и беше му обещал, че ще е първият когото ще вземе, но му трябвал още малко капитал. Пък и докато изкара разрешителния режим и да заработи, ще мине време. Това беше единствената макар и хилава надежда, която имаше.

Само че Мариана не можеше да чака, тя си беше такава, искаше всичко на минутата. Не стига че му прехвърли детето и домакинството, а го и товареше с безбройните си желания, капризи, претенции. Тъй като освен на работа половинката му ходеше на танци, езици и какви ли не други курсове, конференции, партита, в къщи се връщаше изморена, имаше време само за ядене, спане и за недоволството си. То почваше от забележки и претенции и стигаше до скандали, които неговата добра воля тушираше.

Родителите му пращаха пари, зеленчуци, плодове и каквото още имаше в домашното им стопанство, за да компенсират злополучната липса, но нищо не помагаше. Опасна привилегия се оказа животът с успял химик, особено ако не е и малко човек поне…

Най-добре ще е да я приключи. Само детето… Ех, детето и то вече знаеше, че баща му е мързелив и за нищо не става.

- Защо говориш така на Ники? - беше упрекнал жена си.
- Че що аз да съм казала, че си мързелив, детето не може ли само да прецени?

„И как точно, кога, докато ме гледа да готвя, чистя или простирам прането?” - искаше да й каже, но нямаше смисъл. Вече не.

Болката му набираше скорост и вместо той нея, тя го беше опаковала отвсякъде. Да го пусне веднъж тоя вирус, ще видим кой кого…

Високата температура го унасяше, но той с усилие отблъскваше атаките на съня, искаше да е буден. Да вземе да заспи, че пак да излезе виновен… Ще си лежи, ей така -с температурата и проклетата болка.