ГРАДИНИТЕ НА ДУШАТА

Николай Гумильов

превод: Татяна Любенова

ГРАДИНИТЕ НА ДУШАТА

Градините на моята душа са пъстри,
и ветровете в тях са свежи, тиховейни,
в тях пясъкът е златен, мраморът е черен,
дълбоки и прозрачни са басейните.

И като сън растенията са необичайни,
като водата сутрин, розовеят птиците,
и - кой загадката ще разбере на стара тайна? -
девойка носи в тях великия венец на жриците.

Очи - чист отблясък на стомана сива,
изящното чело по-бяло е от лилия,
и устни, не отдали никому целувка мила,
и не продумвали със никой, никога.

Страните и са като розовеещ бисер,
съкровище невероятно от фантазия,
ръцете и, до днеска не ласкали никой,
в молитва са преплетени - екстазна.

В нозете и са легнали пантери черни,
а козината им - проблясва металически.
И плува нейното фламинго във лазур вечерен,
от тайнствените пещери на розите излитайки.

Не гледам на света пробягващите линии,
на вечното покорни са мечтите дръзки.
И нека се вбесяват ядно жълтите пустини,
градините на моята душа са пъстри.

1907 г.

—————————–

НА ПОЕТА

Стихът ти да е гъвкав, ала жилав,
като топола зеленееща във долината,
и като земна гръд, в която плуг се вбива,
като девойка, мъж все още не познала.

Уверената строгост съхрани:
ни да хвърчи стихът, ни да се срива.
Със стъпки леки музата върви,
ала не е танцьорка, а Богиня.

И римите неравни в шумна врява,
съблазните в забежки лековати,
на шутовете разкрасени да оставиш,
танцуващи по селските площади.

Възлизащ на свещената пътека,
ти прокълни напевността излишна,
че тя любовница е на тълпата,
прегръдка чака - милостиня скришна.

1908 г.


САДЫ ДУШИ

Сады моей души всегда узорны,
В них ветры так свежи и тиховейны,
В них золотой песок и мрамор черный,
Глубокие, прозрачные бассейны.

Растенья в них, как сны, необычайны,
Как воды утром, розовеют птицы,
И - кто поймет намек старинной тайны? -
В ни х девушка в венке великой жрицы.

Глаза, как отблеск чистой серой стали,
Изящный лоб, белей восточных лилий,
Уста, что никого не целовали
И никогда ни с кем не говорили.

И щеки - розоватый жемчуг юга,
Сокровище немыслимых фантазий,
И руки, что ласкали лишь друг друга,
Переплетясь в молитвенном екстазе.

У ног ее - две черные пантеры
С отливом металлическим на шкуре.
Взлетев от роз таинственной пещеры,
Ее фламинго плавает в лазуры.

Я не смотрю на мир бегущих линий,
Мои мечты лишь вечному покорны.
Пускай сирокко бесится в пустыне,
Сады моей души всегда узорны.

1907 г.

—————————–

ПОЭТУ

Пусть будет стих твой гибок, но упруг,
Как тополь зеленеющей долины;
как груд земли, куда вонзился плуг,
Как девушка не знавшая мужчина.

Уверенную строгость береги:
Твой стих не должен ни порхать, ни биться.
Хотя у музы легкие шаги,
Она богиня, а не танцовщица.

И пебебойных рефм веселый гам,
Соблазн уклонов легкий и свободный,
Оставь, оставь накрашенным шутам,
Танцующим на площади народной.

И выйдя на свещенные тропы,
Певучести, пошли свои проклятья.
Пойми: она любовница толпы,
Как милостыни, ждет она объятья.

1908 г.