БЛУДНИЯТ ВЯТЪР

Воймир Асенов

БЛУДНИЯТ ВЯТЪР

Вятърът, вятърът есенен - мъжки стон.
Вятърът!
Няма приятели той - чайки и врани
със одисеево вечно проклятие
пак го орисват да търси пристанище…

Скитник и странник - без дом и обител -
Вятърът, Бог знае къде сам замръква?!
Само понявга камбаната ритва -
живи и мъртви да свика във църквата.

Вятърът - само понявга сърдито,
без да попита нахлува в душата ми…
Тъй наруши днес и мойто съжителство
със Самотата - последната моя приятелка…

Тръгвай, ми каза, приготвил съм коня ти!
И аз покорен последвах галопа му -
яздих след него, а сякаш подгонен бях,
а сякаш душата ми беше наопаки…

И виждах - о, чудо! - аз бях в младостта си!
И пролет бе! Конят ми спря в детелина,
а срещу мен бе Тя - най - прекрасната,
тя, дето е вечно на 20 години…

Аз вдигнах снагата й тънка до себе си
и конят ми хукна нататък, към лятото…
Ах, лятото - в златно и морско поднебие -
там, дето душата е вечно в обятия!

Ах, лятото - сила и обич, и щастие!
Вечност?!.. Но конят ми шума изрина…
Погледнах през сълзи да видя там аз ли бях?
Ех, младост - кога и къде ли замина!

Но в отговор чух като в сън преди Зимата
пак вятърът есенен вън да ме кани:
- Прахоснико - вика - срещни си любимата!..
И пак самотата пред мене застана…


ДУША

По тия големи и тучни ливади
расте детелина, пониква и биле.
И цигански вятър или конекрадец
пръхти подир моята плаха кобила.

Тя бяга и тръпне. Той мята юздите,
а аз съм привидно спокоен и весел.
Ах, аз се заклех да й бъда защита
поне засега, в тая песенна есен.

Но цигански вятър кой може да хване!
Той хитро се стапя. Тя чезне в мъглата.
Той с тънко камшиче в дъждовната пяна
препуска, обяздил снагата й.

Да би ми оставил той все пак жребчето -
отнякъде някой тревожно изцвили.
И тежко в полето, там нейде в сърцето
остана подкова от черна кобила.


МОЛИТВА ЗА СТАРИЯ КОН

           На проф. Чавдар Добрев

Не убивайте никога стария кон,
дори сляп да е, даже да куца -
подарете му още едничък сезон
свобода между хора и кучета…
Нека той попасе… да отпие вода,
край река или в росна ливада -
от жребче той сънува все ден свобода,
но с юзда тя не бе му награда…
Цял живот той вървя под товар -
Бог знай колко ли стон е пренесъл!
Но подскачаше конят, макар
че живот зад юларя едва ли е весел.
Но сега той е грохнал, безсилен и стар -
бях забравил - не беше кастриран…
Този кон надживя и пияния свой каруцар,
но сега - сеща сам, че умира…
Или - днес той усети далечната пот
на препускаща нейде кобила…
Колко хубав е, Божичко, този живот!
Може би затова конят цвили…
Може би затова рие с куция крак
и копитото ражда огньове…

Не убивайте стария кон - той е знак.
И щастливец е, който намери подкова!


ПРОКЛЕТИЯТ МЪЖ

Онзи мъж, който само се къпе във лятото
и не ще да вършее, а повече пие и пее -
онзи мъж ми е все още верен приятел
и без наем под моя покров си живее…

Знам го много добре - хайманата му неден -
аз старея, той все си е млада пройдоха!
Аз наведен седя, той по фустите гледа
и подире му булките ахкат и охкат…

Няма нищо модерно изобщо във него -
като кон без юзда е и жив като лятото.
И жените побягват след него във жегата
и във грях са готови да хвърлят телата си.

Онзи мъж е откраднал отдавна душата ми.
Аз зиморнича, той си е лятна жарава…
Онзи мъж е разбойникът, „свил” ми не златото,
а богатството, дето и в сън не забравям…

Онзи мъж не е спомен за нещо юначно,
но живее по хъшовски в своите летни години
и умре ли - не майка му ще го оплаче,
а онези жени, дето днес го проклинат…


ФАР

Ти седиш на брега -
не умееш да плуваш,
но се взираш сега
там, към свойто бленуване…
Там, към тая черта…
Там, отвъд хоризонта,
виждаш ти песента
как с вълните се гони…
В този свят избелял -
там - под изгрев и заник,
като слънчев кристал
има друго пристанище…
И пред него сега
като фар, светнал в мрака,
друг седи на брега,
друг отдавна те чака…


ПРЕДСНЕЖНО

Есента, есента е узряла жена -
малко тъжна на вид, всъщност повече ведра,
с оросения кичур от първа слана,
с необрания поглед на ябълка щедра.

Красота дал й Бог, и наддал красота!
Есента е задавена моя въздишка
по прахосана младост и сетне оттам
тя е спомена тих в паяжинени нишки.

Есента, есента е градинска лоза,
натежала от грозд, тя е ланшното вино
с дъх тръпчив, с вкус на мъжка сълза,
не случайно отронена в чаша от глина.

Тя е в Мелник ескиз, най-чудесен пейзаж
от ръката на някой попийнал си майстор,
есента е словесен библейски пасаж -
тя е стих от угодно на Господ нехайство…

Есента е последната моя любов -
глас на птица е, който прощално ме стряска -
тя е звън на камбана сред сън, тя е зов!..
Есента е предснежно
за мене
най-нежната ласка!


САМОТВОРЕНИЕ

                 На поетесата Елка Няголова
                 и художника Валерий Пощаров - сърдечно!

Моята зима белосва, белосва
всичко край мене, по мене и в мене.
Тя е пейзажът, рисуван от Господ.
Моята зима е бяло видение…

Моята зима е ангелът, който
пази душата ми и ще я вземе,
щом му потрябва и аз съм спокоен -
знам, неотменимо е времето…

Но до тогава… все пак -
до тогава
трябва олтара си да зографисам.
Църква не вдигнах и храм не поправих,
но за олтара си песни написах…

Те са ми всичко и всички сезони
китка от билкови думи заплитат -
мойте молитви са мойте икони,
мойте икони са мойте молитви…

Моята зима е бяло видение -
всичко по мене белосва, белосва…
Моята зима е самотворение -
тя е сеитбата снежна на Господ.


САМСИ

            Вървя самси,
            О, звук непрозвучал и незаглъхнал,
            Любов, - защото спиш! - и тебе нося.

                                         Пейо К. Яворов

Стоя пред твоята скала, поете -
това не е стената на плача -
но в този стон огромен на морето
въздиша пак библейската печал…
И аз дойдох самси, дойдох с въпроса
да питам тебе в тоя свят суров:
кому е нужна песента, що нося,
къде изчезна думата любов?!..
Любов! О, сплав от радост и от мъка,
която не разяжда ни ръжда,
ни огън не гори, но като в пъкъл
и тя ще се продъни от вражда…
Вражда, вражда сред братя и съседи…
И пак е права силната страна…
Лъжата ражда пирови победи,
а истината е самси - една…
Родината - не властните мащаби -
побира всички ни като във храм.
Щом никой не е по-голям от хляба -
то кой от гроба си е по-голям?!
Тогава - за какво е тази злоба?
Кому е нужна вечната делба?
Човекът е роден да ражда обич -
поетът да я има за съдба!
Морето къпе изгрев или залез,
поле и хълм сияят под дъга,
а живите с какви неидеали
греха си оправдават и сега…
Но Ти, но Ти, страдалецо неволен -
Ти знаеш всеки Божи благослов…
И аз САМСИ дойдох да те помоля
да върнеш пак стихията Любов!


ЕЛЕГИЯ ЗА ПОСЛЕДНИЯ ДЪБОВ ЛИСТ

Студено ми е, много ми е мразовито.
Самотно ми е като сетен лист на дъб,
когото зимни ветрове връхлитат,
но той все още устоява свойта скръб…

Той брани свойта вис, че беше сянка
над празното и нямото сега гнездо…
Той беше лист над желъдови гранки,
на нотна стълбица той беше горно До!

Когато птицата запяваше под него,
гората сякаш него викаше на бис
и той трепереше във слънчевата нега,
а днес е само сух, самичък дъбов лист.

И ей го - скоро ще политне към земята.
Ще мине шепот покрай празното гнездо
и стълбицата нотна в тишината
за сбогом ще отрони сетното си долно до!

И дъбовият лист до желъда ще легне.
Над тях ще пада сняг от зимния рефрен,
дордето в някой ден, над стръкче нежно
пак дъбов лист ти спомни и за мен…


БЪЛГАРСКА ЕЛЕГИЯ

Ни дъжд, ни скреж, ни сняг - една мъгла -
мъгла отвънка и мъгла отвътре…
Не виждаш ни камила, ни игла -
уж въздух бял, а всъщност - мътно!

И мъчно ми е за самото битие…
Отвличани са и преди потопа,
но днес друг Зевс, в мъглата притаен,
най-милото ми иска да докопа…

И аз се лутам в европейската лъжа -
да беше змей, спасил си бих изгората,
но с тоя дим от мътния пожар
в мъгла са православните ни дворове…

Къде е оня призивен камбанен зов
и сборището от очи - къде е?
Мълчим!.. И няма дума за любов,
но дума любородна ме владее…

Душата ми копнее в глас да съхрани
светлиците от старите олтари,
светулките и оня звезден низ,
където свети слънчева пендара…

И ти, окъпана от светлина,
сред мойта Цветница си самодива -
огледай се от всякоя страна
сама да видиш колко си красива!

Тогаз ще разбереш, че би могла
с едничък жест - сама - да разпилееш
безпътната, най-мътната мъгла
и утре с теб и аз да оживея!


ВИКЪТ

                             По Мунк

Все тая картина - наоколо никой -
и само един очевиден безумец,
човек, който сам срещу вятъра вика
по моста висящ над несвързани думи.

Но той продължава да вика, да тича -
така ми прилича на онзи провидец -
в пустинята сам, но зовящ и предричащ,
че Страшният съд и Месията идат!