ВЕЩЕВИ СКЛАД

Димо Димовски

През нощта ще съм наряд. На мен се падна пръв да охранявам новия ни летен лагер. Следобедът е мой. Ще почистя оръжието си, ще се избръсна и стегна. Имам време даже да поспя. Скрих се в едни храсти, легнах по корем. Дъхът на стара шума странно се е смесил с мирис на току-що набола трева. Тялото ми изтръпва от допира на топлата пръст, пълни се със сила тъй, че сънят бяга от очите ми. В тъмното шопурка лист, нощта е мека и без звезди. Газен фенер осветява сгъваемата маса пред палатката кухня. Масата е отрупана с чинии от вечерята. В тавата пред мен се търкалят кисели краставички. Ям ги за разсънване. Вътре равномерно сумти готвачът Сяров.

Навремени, щом посегна да си взема краставичка, носът на готвача изсвирва остро и предупредително. Струва ми се, че готвачът не е съвсем доволен от това, което върша, но веднага след туй, когато вече съм схрускал краставичката, дишането му се успокоява и аз разбирам, че няма да ми се разсърди, готов е като на приятел да ми прости изядените краставички. Леко подухва и ускорява шущенето на листата. Някъде из близките дерета лае лисица. Смътно потракване се чува: отвъд планинските хребети, долу, в равнината преминава влак. В палатките кашлят и се въртят. Хладно е.

Разчистих масата пред себе си, извадих бележник, химикалка, и както стоях прав под светлината на фенера, започнах да пиша. Сега ще дойдат всички, за които мисля. Оная нощ, преди да тръгнем, се случи дъждовита. Преваля, а на сутринта заръси ситен, упорит, като че ли есенен дъжд. На всички е чоглаво. Всичко наоколо изглежда унило - небето, покривите, голите все още дървета, опустелият плац, сгушените около парка фигури, застаналият неподвижно, закачулен с платнище часови…

Само аз съм радостен - обичам дъждовете. Спомнят ми неща от друг един живот, когато бях свободен, весел и безгрижен. Било е през детските години, но мисълта ми не успява за дълго да се задържи при тях, тича като куче по следа, за да спре едва накрая, в последната ми нощ преди казармата - също тъй дъждовна нощ, в която пукат кости и мирише на мокра от дъжда коса.

Нощем е хладно, но денем на пост е адска горещина. По полосата няма нито едно дърво, ниско е, не подухва, въздухът се нажежава, тръпне като волски търбух, нахапан от мухи. Каската пари, обущата изсъхват и се стягат, краката са като в жарава. Ще ти се да захвърлиш в тръните тежкото желязо, провесено на рамото ти, да се проснеш на пътеката и да не помръднеш, дорде слънце грее. В такъв момент може да те спаси само съзнанието, че има по-лошо и от лошото, например да си на занятие и да се окопаваш.

Миналото лято преживяхме нещо подобно… Развърнахме се в голо поле, дълбоко разорано, под убийствено августовско слънце. Окопахме се с последни сили в края на закелявялата горичка, в една камениста падина. Покрай ушите ни от засъхналата пот се ронеше стипчива сол. Устните на всички се цепеха, кървяха. Рухнахме до телефона и катушката с кабел с вперени в кутията очи: бояхме се, че всеки миг могат отново да ни вдигнат. Заповедта за отбой се бавеше. Тогава решихме да потърсим наоколо вода, една манерка да е, по капчица на всеки да се падне, но да си наквасим устните.

Бях единственият новобранец в поста, падна се на мен да я търся. Затирих се към края на полето. В далечината белееха небрани царевици. В рехавата сянка на последния ред обядваха жени. Скочиха, дариха ме с грозде, яйца, сирене и хляб. От гроздето не можех да се откажа. Напълних манерките от бъчонката на колела, покрита с треволяк и шума.

Водата въпреки това се беше стоплила, дъхтеше на дъска и жабуняк, но на мен ми се видя чудесна. Овесих манерките по пояса си, прегърнах гроздето, а женурките, като ме споглеждаха умилено, пак насядаха покрай белите си кърпици. Попитаха ме откъде съм, жива ли е майка ми, женен ли съм, колко служба ми остава още. Отговорих. „Оо, горкичкото на кака!” - възкликна една от тях. Беше с хубаво препърлено лице и напращяла блузка без ръкави, момиче на моите години.

Сварих да пресрещна погледа й; от дяволито скършената й алена устна, докато посягаше към грозда се откърти нещо подобно на въздишка, която аз изтълкувах тутакси по своему. Сбогувах се и хукнах през буците назад. Бягах, без да усещам ни задухата, ни рукналата пот; тъй радостно и светло ми беше на душата, че бях готов да тичам до хоризонта и обратно.

А на трети рубеж се окопахме вечерта към седем. След един час като по поръчка на нашия войнствен началник-щаб, който по време на всяко занятие гласно и негласно призоваваше природните стихии да дойдат да ни закалят, се изсипа страшен дъжд. Измокри ни, разбира се, до шушка. Шинели, платнища - подгизна всичко. Върху набързо накършените клони зъзнахме до сутринта. На развиделяване излязохме от нивата, събрахме дърва, опитахме да запалим огън, но тъкмо да се изсушим, заповядаха отбой. И отново тръгнахме. От струята и колите дрехите ни като че се вледениха.

Търкахме ръце, сбутвахме се един друг, но напразно - зъбите ни тракаха от студ. Най-странното от всичко е, че след толкова занятия ни един от нищо не се разболява. Задухата и силния пек само за някакъв си час се сменят от студен планински вятър или дъжд, кожата ти, мокра от потта, се опъва като на барабан, настръхваш, свиваш се на купчина, но треската и кихавицата не те слитат; тялото се е превърнало във възел, готов да се разплита и заплита до безкрайност, дордето нишките му, все още здраво спредени, не се отпуснат и разнищят окончателно.

Лесно им е на старата служба… Когато машината ни се повреди, а ние окопани в камънаците, лежахме цял един ден посред змиите, гущерите и буболечките, старите кримки не паднаха духом. „Огън, служба няма!” - току се изпровикне някой. Сгазят ли лука, затежи ли им, в рапорт ли ги пишат, скастрят ли ги, те едно си знаят: „Не ми пука! Огън, служба няма!”

Така ободряващо ми подейства през миналото лято посещението на дядо. Дядо, със сиви мустаци и сламена шапка на оплешивялата глава, съвсем се беше смалил. Не го бях виждал от последния ден преди да вляза в казармата. Той не откъсваше очи от мене. Явно много се гордееше със своя първороден внук войник, който при това носеше неговото име.

На мене ми се щеше да му кажа нещо хубаво, да му обясня без много думи как му се зарадвах, колко ми е мил, но той умело насочваше разговора към казармата, войните, службата, неговата, която, както се оказа, заедно със запаса се беше проточила цели седем години. Само като си помислих, че на мене ми остават два пъти по седем месеца до уволнението, веднага ми олекна и се разведрих. Четиринайсетте месеца изтекоха, „партенката”, че щели да ни задържат, излезе чиста истина.

Дочакахме и трети набор. Вдигнаха ни, за да не се шляем без работа по плаца, по тревога, натовариха ни в колите и ни изпратиха тук, в този район, за съсредоточение.
Гледам новобранците, които след сигнала за тревога също се изсипаха навън, със странна смесица от почуда и съжаление; не ми се вярва, че преди две години и ние сме били като тях. Тракат пушките, изтърват кепета и каски, старите ги псуват, младши сержантът стяга някому колана, шляпват нечий врат, а те мърморят, глухо и продрано кашлят и се туткат, докато открият местата си.

Но ето че внезапно изплющява най-често повтаряната тука дума „Мииррр-но!” и замръзват всички. Едва от вчера в униформа, с навици от друг един живот, те не знаят какво ще последва след нея, ала явно предусещат скритата й сила и мигом й се подчиняват.

На един от новобранците, върлина и половина, не намериха обувки по мярка. Шава сега, потропва в строя с дървени налъми. Навикват го, защото бърка такта. Той не е виновен, има си момчето голям номер, по-късно сигурно ще му намерят мярката, но в този момент на всички стари им се струва, че туй с големия му крак наистина е номер, клинчене и хитрост, та веднага му прикачат прякор - наричат го Канапа. И с този прякор, дори да стане съзнателен войник, ще кара чак до края.

А за нас краят ще е тези дни. Не ни пука! Преди да ни изпратят в планината, ротният демонстративно изгаря на плаца намерените под възглавницата ми бележници. Бяха пълни с планове за пътешествия и адреси на отдавна забравили ме момичета, адреси, които аз старателно, за да не погубят, преписвах от бележник в бележник, а ротният, който не си беше дал труда да ги разчете, ги обяви за опасни източници, от които изтичала военна информация.

Бележниците бяха запалени и изгорени пред всички, за назидание. И това, ако се беше случило преди година, щеше да ме сепне, ала сега не съжалявах, че ги губя. Не криех в тях никакви военни тайни. Бях разбрал, че онова, което е заслужавало да се запомни, е запомнено в паметта - тоя малък и претъпкан с какво ли не вещеви склад - нищо излишно не може да се задържи. Нямаше защо да страдам. Оставаха ми броени дни.

Ще се опитам, докато хрускам киселите краставички, на светлината на фенера да опиша колко тягостни и дълги изглеждат дните на очакване, които повече няма никога да се повторят. И това все пак е утешение.