ПОЕТИЧНА БЪЛГАРИЯ

Ангел Каралийчев

Може би затуй сънуваме златни сънища, защото вечерно време си лягаме на скъсана черга. Нашият сив делничен живот е пълен с отчаяни лунатици: поети, художници, артисти. Тая година грехота ще бъде, ако се оплачем, че нямаме вино - то тече като река. И в най-дълбокия вир на тая река се оглежда мукавяната звезда на оная „поетична България”, състояща се от мъничета, които не носят съзнание за литературна отговорност.

У нас кой не пише днес стихове, кой не е писал някога. Покажете ми този хубав човек, да му стисна ръката. Пишат: ученичките, студентите, коминочистачите, кинодиректорите, семкарите и др.

Пример: 50 на сто студенти пред 50 на сто студентки минуват за поети от твърде голям мащаб. Втори пример: Къню Фантазията от Велико Търново преди години разнасяше одите си в кошницата, под семките. И всичко, що спечелеше от семките нещастникът, отиваше в джоба на ония ученици с красив почерк, които му преписваха стихотворенията.

Има още примери: трети, четвърти и т.н.

На тая безсмислена страст името е некултурност. Защото, ако онези полуинтелигентни момчета, които пъшкат над римите, без да им е подадине, знаеха какво нещо е Пушкин, не, какво нещо е Николай Лилиев, нямаше да пишат. Ако можеха да четат звездите, да чуват звездния шум, ако можеха да видят каква вечност има в една малка сълза, не биха посегнали на бялата девствена хартия.

Те са страшно много тая година. Като скакалците идат на облаци. Другите не могат, но защо себе си тъй безчовечно мамят? В края на краищата - знайно е, че всичките, които не носят божествено пламъче, ще пропаднат. Но тогава те стават „критици” и започват да си отмъщават.

На тоя свят, братя, да те е страх от невярна жена и пропаднал поет.


в. „Македония”, г. 1, бр. 57, 17.12.1926 г.