СЛЕПЦИ
Те винаги са там, на тротоара.
Те, двамата със тъмни очила.
Отмерено минават всяка заран,
почуквайки под моите стъкла.
Те тръгват пак, ръцете им са слети,
тъй както са и техните съдби.
И сякаш някой пламък, който свети
в душите им, ги води може би.
Когато се стъмни, те пак се връщат,
минават покрай стария стобор.
И знаят - всичко пак е същото
- дърветата, домът и тоя двор.
С ръцете си несмело те отварят
на къщата прогнилата врата.
И ехото на стълбите повтаря
самотните им стъпки в пустошта.
Два счупени прозореца остреща
и старият, полуразбит креват
на прага още двамата посрещат
със много влага, спомени и хлад.
Тогава пламва тая вечна мъка
от хората да те дели стена,
от живите извергнат да живееш
в забравата на страшна тъмнина.
Те никога пред други не изплакват
отровата на своя земен дял,
сред мрака само своя край очакват
- утехата на всеки ослепял.
Познавате ли тия клети люде,
вий, зрящите понякога, слепци?
Очите на душите им са будни,
сърцата им сърца са на светци.
Те много са, ръцете им са слети,
тъй както са и техните съдби.
И сякаш някой пламък, който свети
в душите им, ги води, може би.
в. „Литературен глас”, бр. 415, 28.12.1938 г.
