УСЕЩАНЕ

Любомир Йорданов

УСЕЩАНЕ

Дъх на премръзнала пръст и на пушек.
Къса се вик на замръзнала патица.
Излязла през пътя, мъглата запушва
стъклата съседски, разбитата вратница.
А под тънкия покрив е топло и тихо,
в печката наръч последен догаря.
Заседяхме се тука - усмихнати -
между прозореца бял и вратата.

Разсъмва се с шум от надигнато мляко
и на вода, през гредите протекла.
Сигурно нещо има да става,
щом се смалява висулката ледена.
Нещо май става…
                       Чешма се отмръзва
и зелено листенце върха си показва.
Няма да можем да бъдем все същите.
Вън снега се държи,
а тревата израства.


ЗИМА

Много малко вече ни свързва -
само един без друг не можем.
Сутрин се будим и стъклата са смръзнати
от мислите, дето спохождат ни нощем.


***
Тъжните, смуглите вечери
с дъх на некипнало вино.
Нито нощта ни е срещнала,
нито денят е отминал.
А по вратите ни тропат
тъжните, смуглите вечери…

Мои нечакани гости,
как да ви пусна да влезете?
Всичко пропил съм - до капка,
вчерашни мисли и думи,
днешното, скривило шапка,
гони със сън махмурлука си.
Поглед не врете в прозорците -
голо е мойто момиче.
Да го загърна не мога
със излиняло „Обичам те!”
Чакайте малко - до утре,
всичко на чисто да бъде.
Всичко отдавна изпуснато
ще го догоня и върна.
Но нощта вече бавно попива
остриета от истини блеснали.
Пък и дали ги е имало!

Утре цял ден ще е светло.


***
От стола си дървен във стаята крайна
каквото да кажа, не е присъда.
Гласът ми е звъннала преди обед китара
и хазяинът след нощната смяна се сърди.

Пък е малък домът ни и няма два входа,
поотделно смехът и тъгата да влизат,
затова и на празник бинтовани ходим,
и приятел погребваме с белите ризи.

До шосето измито, приседнал на хладно,
с отрязана роза в ръката, сред лято
загледах - в чешмата, пред която се кланяме,
един пътник се ми и обувки потапя.

По него и думи, и камъни хвърлях -
замина си той, но размътил е бистрото.
Отпиеш ли - гложди те пясък по гърлото
и черен се виждам, загледан в коритото.

А за птичката - жител на старата круша,
дето от съмване в два гласа пеем,
на ухо ще ви кажа - тя е мойта съпруга,
с която за обич разделени живеем.

Но сега да мълчим за това, дето правим.
Камъкът пада и след него се бистри.
А дотогава ще живеем със правото
всеки да каже, каквото си мисли.


***
Глупости, Господи! Не е мое ребро
тая чужда жена, дето дълго избирах,
дето дълго я галих и шепнех с добро
на ухо - да изправя душата й крива.

Не е моя! И никога не е била!
Не е моята кръв, нито моята мисъл…
И лъжливи са думите, дето с тела
по чаршафите бели в черни нощи изписахме.

Не е мое ребро и недей ме мъчи
с тая дива жена. Тя сега си отива.
Разпокъсват я мъжките гладни очи,
а със мойте не искам дори да я видя.

И не вярвам в библейския глупав рефрен:
„На мъжа от реброто създаде Бог Ева!”.
Тя си тръгва, о, Господи…
Сякаш от мен
не едничко ребро,
а живота ми вземат.


ИЗБОР

Ех, че тъжно време, братко мой, настана -
във небето - врани, по душите - скреж…
И фучи зъл вятър като кръв от рана -
нито да живееш, нито да умреш.

Вият по следите ни глутници проточено,
можеш ли със бягство все да се спасиш?
От вулкан по-яростно в тебе гняв клокочи -
нито да извикаш, нито да мълчиш.

А сърцето празно е като храм след кражба.
Кой свали на чувствата златния обков?
И не знаеш вече за какво си раждан -
нито за омраза, нито за любов.

Но не се оплаквай, не търси пощада -
все пак имаш избор как да продължиш:
Можеш да живееш като ангел в ада
или дявол в рая…
Както сам решиш!