Елена Вълкова

ЛЯТНА БУРЯ

Тополите с метли громят
разбунения кошер
на облаците, но те врат,
набъбват, като нощви…
Връхлита вятърът, със рев
задига де що свари –
а хоризонтът, като шев,
трещи и се разпаря!
Като по черната дъска,
със тебешир от птици,
нахвърля нечия ръка
зловещи криволици,
сниши се всичко, занемя,
плющят камшици,
святкат!
Най-после! Прашната земя
е цяла в потни капки.
И, след извечната война,
със войнството на мрака,
пак седмоцветна светлина
танцува над водата!

ОБИКНОВЕНИ ХОРА

Те не са интересни за журналистите.
Не са политици. Не са терористи.

Не са грабили банки. Нямат дела висящи.
Не вдигат палати. Не летуват на яхти.

Не са шоумени. Не са екстрасенси.
Не ги канят по приеми,
на световни конгреси.

На звезди не се правят – безшумно
          изгарят
          в лаборатории. По тавански мансарди

над трудове, опуси, книги, картини.
          Нямат фондации, знатни роднини.

Не бързат да яхнат вълната по гребена.
Не правят трагедии. Не са оценени.

Че с труда си помагат
          да стане друг – Майстора.
Не се и замислят, че ТЕ красят
          мястото си.

Държат да са първо – човеци. Почтени!
Защо ги наричаме – обикновени?

СИНИ РОЗИ

Обичам сините цветя,
копняла съм по сини рози,
бих натопила в синя ваза
цял един син свят.
За Небе!
Но ще ми трябва
малко златно.
За слънцето и за звездите.
Зелено,
за да се разлисти
дървото.
Бяло.
Да разцъфне.
Да липсва нещо?
Да, червено.
Със черни точки.
За калинките.
И портокалово.
За залеза,
преди да дойдеш,
синя нощ…

ДУХ И МАТЕРИЯ

Към гръбначния стълб,
към позорния стълб на живота,
прикован бях с вериги от нерви,
като роб – за галера!
Рухна Светлият храм от Идеи –
бях сам. В обществото
на жлези, тлъстини и хрущяли.
Бях обвързан с теб, тяло!

Бях зависим от теб.
Като малко дете съм те гледал,
закалявал, отстъпвал пред нужди,
за Безсмъртните чужди.
И – какво? За какво?
Наглостта ти до там ме доведе
да треперя за своята кожа,
да треперя за ножа!

Бях почти се презрял, изумял:
в мен е истинска пустош…
Няма път към звездите!
Не мога да сбъдна мечтите си.
И, додето се молех
да свършва теглото, да свършва
този ад… чух най-кроткия упрек:
“Братко мой, аз съм ПЪТЯТ”.