НАШИЯТ ВЗВОД

Драгомир Асенов

откъс

НА ЗИМЕН ЛАГЕР

Времето рязко застудя. Небето се свъси, натежа, слезе ниско и обсипа кърищата със ситен, твърд сняг. Напръхналата, пооживена и замечтала за пролет сугарна земя наново се скова, накрежи се тънко-тънко като неощавена кожа. Непрекъснато духаше вятър - силен, мразовит, сух. Привечер той се превръщаше в неукротима сприя, бушуваше, бръскаше с металическа метла по замрежените от ледени цветя прозорци, виеше диво и заканително в комините. Всяка сутрин се събуждахме премръзнали, колкото и плътно да се завивахме преди лягане, колкото и да внимавахме да няма ни зирка, ни пролука.
- И днеска ще бием клинците! - вайкаше се на своя жаргон Факира. - На шушки ще се превърнем от тия учения на открито…
Тук-таме, по стъпалата и коридорите, по умивалните и клозетите, по плаца и зад лечебницата взеха по-често да се срещат вкочанясалите като камъчки трупчета на врабчета. Лютата зима ги беше подгонила немилостиво и те гинеха масово. Веднъж две от тях се вмъкнаха в нашето спално помещение, кацнаха на пирамидите, прибраха крилца и премръзнали и изплашени, започнаха да въртят малките си главички на всички страни. Като ги мярна дневалният - Младен песнопоецът - вдигна принудително рамене и ги остави.
- Дърво и камък пука - нека се посгреят хайванчетата!
Ала постната физиономия на Миризливия се навъси:
- Развалят вътрешния ред, да се пръждосват!
- В устава не пише за врабчета! - счупи думата му Мъката. - Нека останат.
- Върви в пръждомата! - ниско изруга Мъката.
Миризливия чу мърморенето му.
- Какво се пенявиш? - през зъби процеди той. - Не ти ли стана байгън да лежиш в ареста?
- Нищо не съм казал… - намуси се Мъката.
- Нищо ли? Ех, ще ти знае лулата!… Свикнал си да въртиш началниците си, както ти кефне, ама аз ще те отуча от това, така да знаеш…
- Пак ли ще ме наковладиш?
- То си е моя работа… Мога и да те сандардисам!
- Опитай се!
Миризливия се наежи:
- Не щеш ли да ми се подчиняваш? Хайде, заповядвам ти да изгониш врабчетата! - и посталото му лице стана злобно, бърните му затрепераха.
- Бързо! - хъхреше и клокочеше гърлото му. - Веднага! Иначе в затвора ще те пратя… Опъваш се ти като рак на бързей, ама кисело ще ти излезе! Ки-се-ло…
- Слушам! - отстъпи привидно Мъката. Па като хвърли един многозначителен поглед към нас, взе да шътка на врабчетата и да тича насам-натам, но така, че всеки път им препречваше изхода и те не можеха да излязат. Гоненицата трая дълго и завърши безрезултатно. Разбрали сякаш, че не им кроят лошо, птиченцата щъкаха нагоре-надолу, прелитаха от единия до другия край, сновяха до сам стените, прехвърляха се от портрет на портрет, писукаха забавно.
Миризливия наблюдаваше тая комедия мълчалив, зелен от безпомощен гняв.
- Какво се туткаш, бе? - избухна най-сетне той. - С две пилета не можеш да излезеш на глава… Толкова ти сече пипката…
- Съвсем не мога…
- Да му помогнеме ли? - вметна Шивача, който се опасяваше да не хвърлят пак Мъката в ареста и искаше да отклони препирнята, но Миризливия изръмжа:
- Не си пъхай гагата, където не те канят!
Мъката продължи гонитбата, това, изглежда, го забавляваше. Но от минута на минута Миризливия ставаше все по-ален и нетърпелив. Тогава се случи нещо неочаквано - едното врабче се измори, плясна с криле, опита се да намери затулно място, позакрепи се на пезула с барелефите на партизаните и падна на пода.
- Аха-а-а… изгъргори Миризливия, изтича и го смаза с железния си ток. Изтръпнахме.
- Хипопотам! - олюля се мъката. - Едно око намери у слепия и него сегна да вземеш… Ами че то е радост, бе, войнишка радост… - седна на кревата и за пръв път го видях да плаче. Сърцата ни се свиха от жалост.
- Каквото повикало, това се обадило! - тържествуваше някак гузно и несмело Миризливия. - Заял си се, затова… Акъл-парасъ…
- Слушай! - обърса очите си и стана Мъката. - Да се оринеш оттука, че…
- Че?
- Че само мокро място ще остане от тебе!
- Женкар!…
Мъката политна напред със свити юмруци, зъл и страшен, но ние се хвърлихме помежду им, а на вратата пъкна силуетът на лейтенант Пахов:
- Какво става?
Отправихме недружелюбни, очаквателни погледи към Миризливия, ала той не посмя да наклевети никого и само смутолеви несвързано:
- Врабчета… таквоз… са влезли…
- Стройте се навън! - изкомандва лейтенант Пахов. - Вземете сапьорния шанцов инструмент! Дневалните да се сменят, ще застъпят свързочниците! Живо!
Излязохме на полето. Изкорубеният свод тегнеше от облаци, виелицата гонеше тръни и скреж, шибаше и заслепяваше бойците. Спряхме сред широка и равна падина на завет.
- Окопавайте се! - заповяда взводният командир. - За цял ръст… - и кокалестото му, потъмняло от зимния лагер лице се сви в хитровата усмивка. Снехме инструментите и заработихме. Но как се копае втвърдена като чугун ледена земя, как се рие с подпухнали длани, как се натиска с крака лизгара, когато табаните тръпнат и парят, сякаш са полети с вряла вода! При това - пуснахме в действие обичайните войнишки хитрости: щом лейтенант Пахов или сержантът се обърнеха гърбом, престанахме да се стараем и чегъртахме отгоре-отгоре.
- Кръшкате! - сърдеше ни се в такива длучаи взводният командир. - Шмекерувате!… В боя ще ви бъде горещо, като къртици ще се ровите в пръстта…
Този път обаче той беше мирен, лоша дума не пророни. Само подскачаше, зъзнейки, чукаше ботушите си, потичваше за да се разгрее, поклякваше и размахваше ръце, като да се боксира с някого.
- Ще минем между капките! - смигаха си по-отраканите. - Важното е, дето се рекло, да се отчете занятието…
Ала аз не вярвах на предположението им. Каквито и недостатъци да имаше лейтенант Пахов, все пак той никога не се отнасяше формално към ученията и влагаше в тях душа и устрем, вживяваше се. Пък и защо наблюдаваше нашата работа с такава многозначителна гримаса, защо кимаше подигравателно глава, защо се показваше така равнодушен и безразличен към оформянето на траншея, което хич не спореше!
„Дали си няма свои кахъри - правех догадки аз, - дали не дяволува… Не може да е току-тъй…”
Пръстите ни се изприщиха, покриха се с кървави пришки. Когато влязохме до кръст, взводният командир се изправи на бруствера и зацъка с език:
- Какво? - ухили се той. - Не може ли по-дълбоко?
- Напъва ме се, другарю лейтенант… - забеляза в отговор Мъката. - Доста се напъваме…
- Доста? Не преувеличавате ли?
- Съвсем не!
- Който лъже - на въже!
- На въже!
- Добре, помнете си изреката! Да не се каете после… Нали знаете: на каквото си постелеш, на такова ще легнеш!
Само половин час след туй чухме приближаващо се ръмжене на силни мотори. Докато се огледаме, докато поспорим и навръх падината се мярнаха два танка. Бяха боядисани в бяло, през отворените люкове подаваха глави командирите на екипажите. Спряха на около двеста крачки от нас и лейтенант Пахов отиде при тях.
- Мощни машини! - любовно замижа Мъката. - Съветски… Като се емнат - запор нямат…
- Пък ако му се изпречиш - присмя се Факира, - ще те сгази така, че ни кост, ни вест ще останат… Само малко смрад и дъхавина…
- Сила! - съгласи се Шивача. - Трябва да са Т-34…
Завърза се препирня: като запалянко на техниката Финиша твърдеше, че Т-34 са по-инакви, по-големи.
- Само бронята им е 55 милиметра… - горещеше се той. - ами оръдието, ами леките картечници…
- Такава дължина други нямат… - не скланяше Шивача. - Виж какви туловища носят!
- Туловища не туловища, не са Т-34, нови са…
- Това, брат, не е велосипед, по-сложно е…
Увлечени в догадки, ние престанахме да работим. Взводният командир ни завари облегнати на лопатите.
- Какво? Свършихте ли?
- Тъй вярно… Тъй вярно…
- Аха, да не сте избързали?… - и в зениците му пак припламнаха лисичите светлинки.
- Съвсем не!…
- Е, добре! Днешното занятие е бам-башка: сапьорите в близка борба с танкове! Сега ще влезете в траншея, ще приготвите дървените гранати, а тия два танка ще минат над вас… Щом отминат, хвърляйте върху задниците им гранатите! Ясно ли е?
Неволно погледнахме изкопаното и се ужасихме: траншеята беше съвсем несигурно скривалище срещу бронираните колоси и те щяха да ни смажат на пихтия.
- Тренировка на нервите! - преструвайки се, че нищо не разбира, продължи лейтенант Пахов. - На фронта всеки ден се изисква от бойците върховно самообладание и спокойствие! Ето защо трябва да се приготвим отдалече, да не бъдем изненадани. Ясно ли е?
- Тъй вярно!
- Има ли въпроси?
Мълчахме като на погребение. И за трети път очите му хитро блеснаха.
- Струва ми се - поде той, - че не би било лошо, ако ви дам още двадесетина минути за окопаване!
- Още двадесетина минути… Още двадесетина минути… - замолихме ние.
- Нали уж бяхте свършили?
- Да ги доизкусурим, другарю лейтенант…
- А на война противникът ще ви позволи ли да ги доизкусурите?
- Няма, ще ни пречи дори…
- Какви изводи правите от това?
- Да се окопаваме съвестно!
- Ха така! Давам ви още тридесет минути! Ще смогнете ли?
- Охо-о-о…
Плюхме си на ръцете. Лопатите и търнокопите трескаво заизхвърляха пръстта, от челата се лееше пот, чуваше се „ъх” и „ах” при по-настървените удари. Не сещахме ни умора, ни студ, нямаше нужда от подвиквания. Финиша например копаеше и след него като мина необходимата за цял ръст дълбочина.
- Къде по-надолу? - спря го сержантът, но той махна с ръка.
- Нека да е по-навътре - за ух та леле… от много глава не боли…
Взводният командир клечеше на бруствера и току се подхилваше.
- Много се ентусиазирахте, брей - закачаше ни той от време на време, - искате да наваксате за лежачката. Рекох ли ви, че каквото си надробиш, такова и ще сърбаш?
Даже Факира работеше с усърдие, не изоставаше от другите и не се опитваше да мине за тяхна сметка, на чужд гръб.
- Така е, като се слугува и на мързела, и на нуждата! - не утрая и се обърна към него лейтенант Пахов.