ИВАН НИКОЛАЕВ

Владимир Георгиев

Възложиха му да разпита по делегация местния безделник - клошар на около седемдесет години, който живееше в една изоставена овчарска кошара горе на платото. Не си струвало да го викат чак в столицата, местното дознание можело да свърши работа. „Колко му е, ще го разпитам, но тоя хич не ми харесва - каза си дознателят Скендеров. - Нищо не знам за него, а и нищо лошо не прави. Как се издържа? Не краде, а живее като крадец. Не пие, облича се като клошар, а съм го виждал да чете стари вестници. Скрита лимонка е тоя.”
Донякъде беше удовлетворен, че ще го опознае по-отблизо. Темата на разпита беше досадна - три овци бяха откраднати от съседен овчарник, клошарят можеше да е видял или чул нещо, други свидетели по досъдебното производство потвърдиха, че той често обикаля по тези места, защото живеел наблизо. Нямаше как да изпрати призовка на неговия адрес, ако кошарата беше адрес, затова запали колата и тръгна към платото. Лесно я намери, въпреки че там имаше още седем-осем изоставени заграждения и килнати постройки, които вероятно някога са били плевни или жилища. Всичко беше изоставено и тъжно, но по-нататък се виждаха и що-годе здрави съоръжения, там имаше стока, оттам беше извършена кражбата.
Служебната „Нива” затъна в калта, избуксува, калниците станаха на буци; дознателят Скендеров не беше идвал от години по тези места. Като дете тук ритаха топка. Нивата спря до кошарата; през отвора на покрива димеше, значи вътре има хора. Влезе и произнесе:
- Иван Борисов Николаев?
Човекът до огнището бавно стана, обърна се и като видя новодошлия, представи се вместо него:
- Аз съм това, а вие кой сте?
- На крак ти идвам, старче, а ти от вратата ме стреляш с въпроси. А ако не ти отговоря? Ако не съм длъжен да ти отговарям?
Иван Борисов Николаев го погледна тъжно, взе пръчката, опряна до стената, и бавно разбърка огнището.
- Ако само аз имам право да задавам въпроси, какво ще кажеш? - продължи Скендеров.
- Нищо няма да кажа.
- А така! Значи така започваме, а?
Дознателят не беше свикнал да се държат така с него. Той поначало не знаеше как изобщо трябва да се отнасят към униформата и фуражката му, защото не се гордееше особено със себе си - не намираше повод. Но пък изискваше уважение към пагона: така беше научен. Когато някой не уважава пагона, значи не цени началството и реда, каквито и да са те.
Старецът отново погледна тъжно, а това допълнително ядоса дознателя. „Тоя ми се подиграва!”, каза си той и се представи с трите си имена, като употреби по-силен глас, отколкото кошарата можеше да понесе. Няколко греди изскърцаха, когато чуха длъжността на полицейския служител.
Иван Николаев обаче май не се впечатли, защото продължи да бърка огъня и дори седна, без да поиска позволение.
- Заповядай - каза той и посочи стола до себе си. - Щом си дошъл, по работа трябва да е.
„Непочтителен, но кротък. Безобиден дядка.” Скендеров издуха праха от стола и седна. Беше приятно топло, на корниз в ъгъла на помещението висяха сухи чушки.
- Не е по устав да те разпитвам така. Дойдох от уважение към възрастта ти. Въпреки че ти не си много стока.
- Така ли мислиш? - попита Иван Николаев. - Наистина ли мислиш така?
- Какво мисля аз, не е твоя работа. Това е моя работа. Нали ти казах, че въпросите задавам аз? Казах ли го вече?
- Да - потвърди вяло старецът и млъкна. Досети се, че човекът не е дошъл на гости и няма смисъл да се опитва да разговаря с него.
- Регистриран си долу в града, на една улица и в къща, която отдавна е съборена… А живееш тук. Това само по себе си е нарушение.
Старецът мълчеше.
- Какво ще кажеш в свое оправдание?
Това вече беше въпрос, а на въпросите на дознателя трябваше да се отговаря.
- Циганите откраднаха тухлите, нямам сила да се боря с тях. Не съм събарял къщата, те я проядоха като молци. Тука няма какво да крадат, по-спокойно ми е. На никой не преча.
- Кога стана това?
- Преди три-четири години.
- Подаде ли тъжба до полицията?
- Да.
Тук разпитът заяде. Скендеров не искаше да го пита какъв е бил резултатът от проверката по тъжбата му, защото по това време той вече работеше в полицията и трябваше да знае или поне да е чул за тази кражба. Не е шега работа да обезкостят къщата пред погледа ти, докато си още жив и живееш в нея. Щом дядото се е установил тук, значи проверката е била срещу неизвестен извършител, който си е останал такъв.
- Дошъл съм да те разпитам за кражбата на три овце наблизо - поуспокои тона си Скендеров. - Какво знаеш?
Иван Николаев потвърди: „Само чух пращене на дърва и викове. Нищо не видях, беше тъмно. Бяха мъжки гласове.”
- Естествено, че са били мъжки, няма жени да крадат овце.
„И това се е случвало”, рече си старецът. Преди години по нареждане на жената на кмета му взеха една от най-хубавите овци, уж бива болна. Дойде ветеринарят с някаква фуражка, размаха лист хартия, натовариха я в джипка и я закараха. Скоро идеше Гергьовден. Разбра за истината няколко месеца по-късно. Стана случайно, на опашката за хляб пред фурната, две жени си говореха. Случвало се било и с други. Това не го успокои.
- Как изглеждаха крадците? Едри ли бяха, високи или ниски?
- Аз не съм сигурен, че са били крадците. Не ги видях в тъмното.
- Нали каза, че си видял крадците?
- Казах, че чух пращене и мъжки викове. Нищо не видях.
Дознателят пак се ядоса. Тъкмо се накокошини да го смъмри и да го тури на място, но го погледна и се спря: старецът се беше свил като охлюв и сякаш се пазеше от всеки следващ въпрос. Скендеров си помисли, че може да пострада сериозно, ако го попита нещо сърдечно. Затова каза бавно:
- Виж, Николаев, опитай се да кажеш нещо. Пострадалите са подали жалба, ние разследваме, въпросът е стигнал до София, защото са съединени две преписки, собствениците не са случайни хора, аз ти идвам на крак… Съвземи се и кажи нещо. За протокола. Ще се подпишеш и после няма да те тормозя. Кажи, че си видял крадците да бягат с овцете и толкова. Ще ти кажа как да ги опишеш. Айде.
Иван Николаев беше странен човек. Веднъж дори го удариха лошо на пазара - ей така, без причина. Бяха същите цигани, които му крадяха тухлите от къщата, бавно и методично, ден след ден, седмица след седмица. Накрая останаха само каменните основи и мазето, той се свря да живее там, но те блъскаха по вратата всяка вечер и не му даваха да спи. Накрая напъха малко багаж в торбата и дойде тук, на платото, в тази изоставена кошара. Най-после миряса. Странен беше, задето не настояваше да открият крадците; сигурно си мислеше, че в полицията ги познават най-добре и най-отдавна. Може и да си мислеше друго, но не споделяше с никой. Сега каза следното:
- Не съм видял крадците, но гласовете на мъжете съм ги чувал и преди.
- Хайде стига бе! Това да не ти е Софийската опера? По гласовете не можем да ги хванем, дори да са най-големите тенори в околността.
- Не, тези гласове си живеят в овчарника, където е станала кражбата.
- Искаш да кажеш, че гласовете, които са извършили кражбата, си живеят в овчарника отколе? Демек, собствениците са си откраднали овцете сами…
Старецът пак млъкна: „Ти знаеш, че е така. Затова си дошъл чак тук, за да потвърдя това, което ти изнася. И да набедите, когото вече сте решили, че е крадец. Може да се окаже, че това съм аз.”
Скендеров погледна към Николаев с презрение, после с респект, а накрая - с гняв. Истината няма значение, когато е произнесена от неподходяща уста. Няма да го прави на глупак. Истината е тази, която е отразена в протокола! Стига толкоз.
- Утре сутринта да дойдеш в районното да подпишеш протокола. И вземи главата си, ще ти потрябва!
Случва се така понякога, да ти се налага да постъпваш честно, без да си го целял. Случва се и обратното - да се готов да бъдеш безчестен, удобен, за да те оставят на мира, да не те безпокоят, та да живееш дните си, както си намерил за добре. Живот като боб - шарен, ситен, но вкусен и достатъчен, ако не си лаком за много.
Иван Борисов Николаев будува цяла нощ; мислите му като тухли редяха наново къщата на баща му, а после отлитаха нейде надалеч и не се връщаха. На сутринта разбра, че не е готов. Напъха в торбата каквото намери из кошарата за ден-два и за из път, угаси огъня и тръгна.
Така и не го намериха. Беше заминал някъде заедно с главата си.