Димитър Хаджитодоров

разкази за деца

В ОЧАКВАНЕ НА СРЕЩИТЕ

Синигерчето долетя от някъде и се пъхна между голите клонки на дървото. То огледа двора, скочи на пътеката и клъвна няколко разпиляни семенца. Доволна, птичката се завърна на мястото си.
- Слънце! - пропя весело Синигерчето. - Денят става все по-голям!
- Виждам! - обади се Снежния човек. - Ако не падне още сняг, ще си събирам багажа…
- Харесвам това време! - продължи Синигерчето. - Приятелите
ми ще се завърнат от юг и ще обикаляме горички и поля. Очаквам ги с нетърпение.
- И аз очаквам - отговори Снежния човек. - Усетя ли южния вятър, веднага заминавам. Предстоят ми хиляди километри път…
- Тук е интересно през пролетта - поясни Синигерчето. - Между надпяванията всички разказват случки в далечни земи. Събирам истории за цяла година.
- И нашето пътешествие е приятно - каза Снежния човек. - Вървим на
групи и си спомняме как сме прекарвали при децата. Случват се и приключения…
- През лятото се излюпват пиленца. Не можеш да си представиш какво става, когато се учат да летят. Цялата гора ехти от гласчетата им.
- Нас ни посрещат белите мечки и малките мечета разпитват за роднините от тукашните гори. Ако ми подарят някоя стара торбичка, ще опитам да занеса гърненце с мед на север, макар че не познавам нито една тукашна мечка.
- Ние се веселим до есента, когато листата на дърветата окапват и прелетните птици отлитат. Тогава става малко тъжно, защото скоро няма да се видим с приятелите.
- А ние пък се подготвяме и тръгваме насам след снеговете. Ако ти харесва да се срещаме, можеш да очакваш нашето завръщане, така както чакаш сега птиците… Ще чуеш и някоя наша случка…
- Вярно! - изчурулика весело Синигерчето. - Ще имам два сезона, в които ще посрещам приятели - в началото на пролетта и в началото на зимата!
И то отлетя да съобщи тази вест на всички, които остават през студените месеци у дома, мечтаейки за радостни срещи.

ПЪТЯТ НА СЕВЕР

Уговориха да се съберат в края на улицата, където в далечината, зад полето, се чернееше гора. Никой друг не разбра за мястото, защото снежните човеци пазеха мълчание сред дворовете. Знаеше само врабчето, което прелиташе между тях, за да ги уведомява кой какво предлага.
Привечер заваля мокър сняг. Хора и животни се затвориха на топло. Няколко бели сенки спряха край последните къщи. Те се подредиха в колона, стиснали щеки и стъпили върху ски. Водачът даде знак за тръгване. Снегът щеше да скрие следите им.
- Моля ви, почакайте ме! - подвикна нечий глас. - Моля ви, …и аз идвам!
Колоната спря в недоумение и всички се озърнаха. Сред пелената
снежинки приближи някой, когото не познаваха. Той се полюшваше наляво - надясно, като пате, което се разхожда из двора.
- Какво е това на краката ти? - запита Водачът.
- Снегоходки от върбови клонки. Дадоха ми ги двете братчета, които ме направиха завчера до пързалката.
Снежните човеци мълчаливо се вглеждаха в непонятните съоръжения. Те предпочитаха да се пързалят сред ледените пространства.
- Имаш ли ски? - запита загрижен Водачът.
- Ето, на рамото ми са, но не зная как да си служа с тях… Братчетата ги донесоха тази вечер.
- Виж ти, колко са досетливи! - поклати глава Водачът. - Сега ще ги поставим! Снегоходките няма да ти трябват!
Няколко снежни човека заобиколиха новодошлия и започнаха да тъкмят ските.
- Доста старомодни са… - промърмори единият от тях. - С кандахари, вместо автомати…
- Не е страшно, - отговори Водачът. - Ще свършат работа. Знаеш ли как се управляват ски? - обърна се той към новодошлия.
- Нямам представа! - отговори той. - Дано се справя, защото разбрах, че пътя е дълъг…
- Вярно е, - съгласи се Водачът. - Изминаваме го два пъти в годината. Пътуваме заедно, така че разчитай на всеки от нас!
Новодошлият кимна с разбиране.
- Много е важно да не бързаш и да внимаваш при наклоните. Тогава се опирай здраво на щеките. Подхлъзнеш ли се, може да не успеем да те вдигнем. …
Екипировката завърши и всички отново се подредиха в колона. Няколко опитни снежни скиора заобиколиха новодошлия и той внимателно пристъпи напред. Първата нощ трябваше да вървят по-бавно, докато привикне с предвижването.
Призори достигнаха гората. Навлязоха в покрайнините и се настаниха между отрупаните със скреж дървета. Мракът се отдръпна и един от клоните се разлюля. Шепи студен пух паднаха наоколо.
- Не може да бъде! - чу се гласът на Катеричката. - От къде се взеха толкова снежни човеци?
- Защо да не може? - отговори Кълвачът. - Последните дни често минавам насам и ето, че ги срещнах…
- Аз пък очаквам приятелите ми от юг - обади се Синигерчето, - но се радвам да видя още веднъж и снежните човеци.
Врабчето мълчеше на едно клонче, вперило поглед към пътешествениците. Никой не разбра, че то единствено знаеше за подготвяното заминаване.
Следващата нощ колоната се движеше внимателно и всички се вслушваха в тихите шумове. Край една рекичка те се разпръснаха и новодошлия остана сам. Той не разбра от къде изскочи тъмна сянка и се хвърли насреща му. Докато разбере какво става, неизвестния нападател грабна морковчето, поставено като нос на лицето му и изчезна в тъмното.
- Видя ли сега?! - приближи запъхтян един от другарите му. - Не те предупредихме за зайците и ето, отмъкнаха носа ти!
- Бедното същество! - проговори смутен новодошлия. - Сигурно е доста гладно…
- Ами! Те са немирници и търсят забавления! Усетил е, че може да се възползва и не закъсня!…
Няколко приглушени гласа се засмяха в тъмното.
- Няма нищо смешно! - каза Водачът. - Трябва да бъдем предпазливи и да се грижим и за другарите си!
Те преминаха край селце, сгушено в снежните преспи. Водачът се отби до крайната къща, отчупи от стрехата ледена висулка и я постави на мястото на моркова, отмъкнат от зайчето.
- Не се притеснявай! - окуражи той новодошлия. - Не изглеждаш по-лошо! На север няма да има друг с такъв нос и ще идват да се запознават с теб. Току-виж, може да въведеш някоя нова мода… Есента, когато се завърнем с първите снегове, братчетата обезателно ще се погрижат за теб.
Червеното слънце бавно се измъкваше зад хоризонта. Оскъдните му лъчи огряха леденият нос и той заблестя като кристал.