СКРЪБ

Стоян Олчев

СКРЪБ

1.
Глъхне грак от тъжни врани.
Стене глухо есента -
и изсипват тъмни грани
дъжд от падащи листа.

Тук листец пред мен умира.
Друг над мене прилетя -
в тях сърцето си съзира
участта.

2.
Сънни тръпнат дървесата
край безлюден тъмен път, -
сам - без цел - вървя в тъмата,
там, де други не вървят.

Тъмна мисъл - мисъл гони,
че от теб съм запленен. -
Вятър листи рой отрони
и настели ги край мен.

Аз ги слушам, в скръб унесен.
Те умират като звон. -
Ти си златна, златна есен,
аз съм в тебе горък стон.

3.
Ден прокуден в скръб отмина -
мрак е тъмен тук и там.
Пред разискрена камина
аз те чакам скръбен, сам.

В кулата среднощ удари -
звук след звука глъхне там, -
ден ще дойде - мен ще свари
все тъй безнадеждно сам…

1919


***
Отдавна броя аз без мисъл в ум безверен,
на всяка скръб познал загадъчния вик,
за щастие без сън аз тръпна обезверен -
но траурни листа покриват пътя черен -
и никъде следа от щастие за миг…

И търся в жажда аз из пътища далечни -
на щастие мираж - жадуван с векове;
но в шеметния ход на дните бързотечни
страдание съзрях; и близки, и далечни
потъваха в мъгла далечни брегове…

Чертаеха се там тъжовни силуети,
с приведени чела от призрачна тъга, -
край мене хоровод извиха сенки клети,
зашепнали през скръб далечните куплети
на някаква любов - застинала сега…

И бледен броя аз - но що ли търся вечно?
А никой мен не сгря… кого ще сгрея аз? -
Сред болката роден на времето далечно,
сред ужаса живял на време бързотечно -
все лудо устремен - къде ще спра се аз?…

1919