Димитър Васин

ПРЕРОДЕН

Стореното - сторено. Но дума не минава
без следа в душата и сърцето; без следа
преродена в песен, минала дори в жарава,
но преди измисления свят да преродя.
И да преродя душата и сърцето болно,
но преди нататък дните си да посетя.
И преди от следващия миг да се измоля
за усмивка и за дума светла пред света.
Че светът със истината бавно се осмисля,
бавно се променя в песен от пожар в сълза.
И сълзата го превръща в нещо много бистро,
а пък аз не искам вече да се накъся…
Сторих и добро, и зло навярно сторих вчера,
но света да преобърна и го променя.
И така добрият със добър да си вечеря,
влюбеният да се среща с влюбен през деня.
Дума с думата събирам да се заобичат
и да се римуват само с моето сърце;
да събират в себе си нататък миг и всичко,
от което всеки песен да си отнесе…

ЗАЕДНО

Трижди проклета е сянката моя и пак ми е вярна по пътя.
Пъстра е сянката, пъстра, а бялото само се вижда.
Пътят се вижда далече нататък, където да бъда
сянката хвърлил отново, но без да очаквам там нищо.
Грижа за хляба в душата ми никне и грижа ме пази
плод да откъсна и с плод да населя най-своята есен.
Имам света си със сянка без дума за смърт и омраза,
който и думи неказани нейде под сгряха отнесе -
дето съм още и дето е сянка крилото на птица;
дето от бялото в пътя узряват за други следите
верни за обич и близост, които в живот не хартисват
и от които в забравата никой със жар не отлита…

***

Хапа - захапва
с дума отровна и мене.
Ласка не ти ли остана
моите дни да признаеш?
И не остави ли знаме
в дните си да размотая?
Питам те, брате.
Хапка за сит не задавя.
Злато за гладен е нищо.
Виждаш ли пътя на хляба?
Думата, думата хапе.
Страшна е, брате, когато
хляб със отрова замесиш.
Лесно се песен допява,
щом е от обич родена…

ПОДАРЕНО

Жадно е утрото - жад утолява,
чувства събужда и моли деня
пътят нататък да мине направо,
без да му с чувствата аз изменя.

Аз ли съм утрото, то ли е в мене?
Пътят на двамата да извървя.
Път да остане - добро да я вземе
жадната, лудата моя глава.

Лустро безцветно в деня ми навлиза
с блясъка, паднал от жива звезда.
И се развява най-бялата риза -
за свободата през вятър крещя.

Свято е мъжкото име и свято
утрото пламнало ще утоли -
тъй обичта ще възкръсне изпята,
жив и животът ще си е дори…

РАЗМИНАВАНЕ

Истина хляба изпича, средата му, Боже, изпича
сричка да глътнеш и да се разминеш с лъжата.
Даже и в гроба ти да е живяното всичко -
Боже мой, кой ли във гроба ти ще го пресмята?
Шепа по шепичка днес да изхвърляш живота
утре ще питаш кому си го вчера оставил;
кой го оставил по пътя и кой го е водил;
в тебе и в сянката колко било е отдавна.
Дяволска дума! В сърцето ти някой я хвърли,
за да те стигне, надмине, забрави нататък
и да остави тя живи, остави и мъртви.
Сам си отиваш. И сам уморен ще се върнеш.
Хлябът, от истина печен, е сладък и вечен.
Никога няма докрай да повярваш в прегръдка.
Тъй и лъжата живота ти с обич отрече.
Ти пък с живота от обич лъжата излъга…

СИЛА

Нощ не остана за дума последна и нощ не ми трябва
слабост да върне ръката ми от острието на ножа.
Пълна трапеза да сложа, по равно разчупил и хляба -
своите чувства пред всеки среднощник положил…
Леко край ъглите утрото стигам и вдигам пердето
да коленича под стряха на Бога и да се изправя
в тези очи, от които светът се изцежда и свети
със светлината, избрала да мине без ключ и през брава.
И през сърцето горещо да мине, кръвта ми да плисне
по острието на ножа и по мисълта. И през чувства
да извървя и последните страстни сезони по риза -
после спокойно и голо живота без глад да напусна.
По издълбан от сълза коловоз да пристигна до ножа
нощ да остане за дума последна и нощ да потрябва
своите чувства пред всеки среднощник да сложа -
пълна трапеза да сложа, по равно да срежа и хляба…

ЗАЕДНО

Трижди проклета е сянката моя и пак ми е вярна по пътя.
Пъстра е сянката, пъстра, а бялото само се вижда.
Пътят се вижда далече нататък, където да бъда
сянката хвърлил отново, но без да очаквам там нищо.
Грижа за хляба в душата ми никне и грижа ме пази
плод да откъсна и с плод да населя най-своята есен.
Имам света си със сянка без дума за смърт и омраза,
който и думи неказани нейде под сгряха отнесе -
дето съм още и дето е сянка крилото на птица;
дето от бялото в пътя узряват за други следите
верни за обич и близост, които в живот не хартисват
и от които в забравата никой със жар не отлита…

СИГУРНОСТ

Сламка се гъне - във сламка се хванах да хвана страха си.
Сгази ме лакът безочен. От сила наблизо детето заплака.
Аз ли или… умореният в тръпна жарава нагази -
жива жарава, горяла отдавна и зряло зад прага.
Жал ме прегърбва със вятъра. Жал и насреща ме грабва.
Жал и във мене се сили. Орисан осъмвам със чувство,
дето с обряда ще викне страха ми забравeн до брадва
и подредил часовете от сламка преди да се пусна.

СИГУРНО

В мене ли плисна нощта да ни свети?
В тебе ли викна и мене нощта?
Сплели ръцете си, лягаме слети
без светлината да си подредя.
Без светлината да влезе при всеки
всекиму чувствата да освети.
Всичко в живота на тъмно ми взеха.
Ехото само е в мои гърди.
Пълня гърдите си с обич и светя
семе да сейнат във всяка душа.
Който не пази поднесено цвете
как ли ще мога да го утеша?
Нощ ме прегръща, напада ме тъмно -
няма до утре да я укротя.
Сянката много отдавна настъпих,
Следва да плисне в око утринта.
Колко ли стъпки нататък ще хвана,
хванал ръката ти пълна със жар?
Огън се пали, но не със измама.
Пътят си вече до край съм избрал…

НАНОВО

Сресана мисъл насреща се гъне.
Вежда извивам. Подавам ръка.
Кой не попита не е ли ми късно
от лудостта си да се отрека.
Питат ме, късно е, чакам ли още
думата, дето човек я пести -
дума пестена животът да може
утре да каже за мойте следи.
Моите болки лютиво да каже
още и още да знам за смъртта.
Луд съм си бил и навярно безстрашен,
че на страхливия страх да простя.
Че на приятеля да дам надежда,
вежда да свия, подал му ръка.
Смърт ли нататък живота повежда
хляб във сърцето си да опека?
С дума спестена да мине след мене
и подредено да спре лудостта,
всичко с главата ми луда да вземе,
но любовта си за край подредя…

ЖИВО

Мъртви са думите,
казани лесно.
Пръсти остават от истина трудна.
Буден събувам
чувство, което в леглото го няма.
Двама осъмваме само.
Мога - не мога през входа спокойно да мина.

Има ли още, което да крия от чужди и свои?

Кой не попита и входа, и покрива даже
дума ли лесна погребвам,
с друга ли дума ще хвана за гърло
живи и мъртви?
С друга ли дума ще хвърля във гроба си
живите, скритите в мислите рими?

Има ме много отдавна - преди във леглото да млъкна
мъртва ли дума насреща ми влезе.

Лесното трудно до гроба ще стигне.
Викнах настигнато - пръсти ме стягат за гърлото.
Туй е навярно голямата истина…

ВИНАГИ

Още ли обич сърцето - инфарктно и странно - очаква?
Чайка във чашата с вино донася най-тъмните нощи.
Мъртвите пият на глътки дълбоки и давят се с мрака.
Живите в сенки безоки и с думи сърдити прохождат.
Чуто в сърцето, настига ме читаво цяло по пладне -
до вкоренено присъствие то разклонено си ляга -
може да стане обичано, може безсилно да падне -
винаги влюбено, винаги вярно минава през прага…

УСЕТЕНО

Пазвата пази
празник за пръстите ми.
Сблъсках се с лъскава мисъл,
свих се и се пречистих.
Чист съм и всичко забравям
в ласка притиснато.
Ти си жената, която се мята
в мен и ръката ми,
в двата ни свята без празник,
без тържествата на устните,
погледите и краката,
дето потънаха в пусто и празно,
казано просто и мило - наказани.

Аз ли изпросих
празника в тебе и в мене?

Нося и прошката,
и тържествата си нося -
никога нищо не прося.
Виждам се в лъскава мисъл,
в пазвата чист и прегърнат…

ДАРЕНИЕ

Много ли поисках, много малко ли ми даде?
Никога не си помислих да е на кантар.
Че насища ли се на живот човекът гладен?
И пресмята ли човек кому какво е дал?
Много ли поисках? Малко ли? Живот изкусен
по високите етажи сам си подредих.
Всекиго в дома и във сърцето си ще пусна,
ще му подаря дори последния си стих.
Бучка лед между гърдите ти да пусна нежно
няма да поискам с нещо да ме наградиш.
Нищото все малко винаги ще ми изглежда.
Нещото все много ще е в моите гърди.
Никога на никого не знам какво раздавам -
може ли любов да се измерва с любовта -
не заситен и залостил се в дома си здраво,
който и въпросите е вече изкрещял.
Свлякох пред света единствената своя риза
някому със любовта си да я подаря.
Много наследих и при много хора влизах
за наследство да им поднеса и щрих в скала…

ОБИЧАМ

Подържи ръката ми, за да разкажа после
за опърленото чувство. Хляба подържи.
За да се наситя, никога не съм си просил
хляб и чувства. И не съм помислял за лъжи.
Подържи ръката. След много малко съмва
И издухани звездите ще са на земя,
във която вчера съм се вкоренил по тъмно,
а пък утре и нагоре ще се устремя.
Молил съм се под светкавици и под гърмежи,
в добротата и в близостта им съм мълчал.
Не разбрах и как луната можеш да разсмееш,
как да те загърна с плетения шарен шал.
Лъгаха ме със опърленото чувство. Лъжат
и сега - ръката ми издърпват от ръка.
Колко малко трябва, за да се изправя мъжки
и от сянката си слънчев да се отрека.
Своя къща ли си нямам? Подържи ръката.
И света ми подържи. Дори да изгоря
със звезда и името си. Да се и отгатна
за живота, който много силно ме боля…

ПРЕМИЕРА

Стига с тоя грим и с пудрата в гримьорната!
Чувствата са неподкупни. И са даже без лице.
Лудостта е с мярка и не се повтаря.
Закъснява премиерата.

Премиерата е всеки миг извън гримьорната.

Сън не се повтаря. И лъжа не се повтаря.
Дяволски потребно е да изиграеш себе си.
Хайде, гледай огледалото и му се изплези.
Изпитанието е на сцената.

А на сцената сме само аз и любовта…