ПРЕДАТЕЛ

Димитрина Равалиева

Къщата му гледаше към нивите, и ако нямаше кой знае какви удобства, Стойо поне имаше залезите. В летните вечери нарязваше два-три домата, още топли, от двора, наливаше си ракийка и гледаше залеза – всяка вечер залезът беше различен, друг, а уж всичко беше същото. Някой път слънцето слизаше огромно и оранжево, като търкулнат по небето портокал. Друг път розови лъчи пропукваха сивите облаци. Стойо най-много обичаше, когато нивите грееха златни и после изведнъж угасваха в сумрака, както блести и внезапно угасва осветена нощем вода.
В селото живееха близо седемдесет души през цялата година. През лятото идваха курортисти, но не се задържаха дълго. Като разберяха, че няма плаж, а само стръмен скалист бряг, повечето натоварваха багажниците си и потегляха. Да се пръждосват, мислеше си Стойо. Макар той самият да не даваше стаи под наем, съседите му, които бяха заковали по вратите си надписи “Квартири”, всяко лято се ядосваха, че трябва да перат чаршафи, използвани само за една нощ, и да пълнят шахтите. А за фекалката плащаха луди пари.
Преди Стойо имаше кокошки и зайци, но когато овдовя, не можеше вече да насмогва с работата, а и от година на година нуждите му ставаха все по-малки. Гледаше само една шарена котка, вечно пълна с бълхи, и магаренце. Магарето, обаче, смяташе да продаде, макар да му се свидеше. Беше се спазарил да го даде за сто лева на комшията си, а то си беше като да го хариже, при това после щеше да му е мъчно да го гледа в чуждия двор.
Жена му беше насяла навремето цветя, и той все и мърмореше, че заради пустите цветя харчат много вода. Сей домати, казваше й, а тя си знаеше нейното:
- Като ида на гробищата, домати ли да нося?
Сега Стойо гледаше цветята – като идеше на гробищата, имаше какво да й занесе.
В края на август събираше подпалки за зимата. Товареше ги на магаренцето и вървеше зад него през нивите. Минаваше покрай една срутена постройка, останала от някогашното ТКЗС. Спираше там сред бурените и чакаше залеза. Дни наред наоколо не се чуваше нищо, освен подплашена птица, и Стойо не просто се изненада, а направо се уплаши, когато дочу гласа. Беше женски глас, по-скоро хлипане, после някакви думи, размити от вятъра. Магарето му се закова на място и зарева, гласът утихна, а Стойо го напсува наум няколко пъти и окончателно реши да го продаде. Забърза към къщата си. Щеше му се да разбере откъде идваше гласът и чий беше, но го достраша и вкъщи рано-рано пусна резето. През нощта почти не спа. Каква ли беше тази жена в полето? Дали някой не я мъчеше? Дали вече не бяха я убили? На сутринта Стойо се прекръсти и промърмори на себе си:
- Дано си жива, да не си ми грях!
После навлече дочените си панталони и пак тръгна към срутената постройка. Ако намереше някакви следи, нещо обезпокоително, ако се окажеше, че не му се е причуло, щеше да бяга при кметицата. Само тя имаше телефон в селото.
В срутените зидове се бяха завъдили акации. В покрива зееше дупка и цялата постройка приличаше на гнил старчески зъб. Една греда опасно висеше. Миришеше на тиня и леш. Стойо понечи да си тръгне обратно към къщи, после го досрамя. “Господ с мен!”, каза си и бутна портичката. Не беше залостена, но сякаш отвътре я подпираше камък и само леко се открехна. Напъна я с рамо и тя се откърши от пантите. Стойо залитна навътре с нея. В мрака се очертаваше светло петно от дупката в покрива. Първото, което Стойо видя, беше купчината отворени консерви. В гърлото му нещо се сви. Отстъпи крачка назад, но пак се закова на място – привикналите му с мрака очи регистрираха силуетите, паниката го вцепени, опитваше се да изкара глас от гърлото си, но не можеше, нещо го душеше отвътре. Като спасение дойде вайкането на женския глас, унилия и примирен плач, сякаш изцеден и от страха, и от надеждата.
Бяха седем души – петима брадясали мъже и две жени в чужди носии. Седяха кротко, наредени край стената, гледаха го вторачено, и в погледите им Стойо не видя нито молба, нито заплаха.
- Аз, такова, аз… случайно имах път насам – каза Стойо.
Никой не му отговори. Жените продължиха да хлипат в шепите си.
- Аз… Ами аз… не съм лош човек, не бойте се… – продължи той. Този път мъжете се спогледаха и зашептяха на някакъв чужд език, с гърлени звуци, сякаш се готвеха да храчат. Заговориха му, но той поклати глава и сви рамене.
- Не ви разбирам приказките – каза и в тоя момент се сети, че има вафли в джоба. Извади и един полупразен пакет Арда и ги подаде на мъжете. После затръска джобовете си, за да покаже, че няма нищо повече. Мъжете запалиха по цигара. Вафлите поставиха пред жените.
- Е, аз… такова… да си отивам, викам – Стойо знаеше, че не го разбират, но не спираше да говори, докато отстъпваше назад към счупената врата. – Няма да ви обадя на никого, не бойте се.
Мъжете се надигнаха, но после пак загъргориха на техния език, едната жена уплашено зави, и те седнаха по местата си.
- Хайде, сбогом – Стойо им махна от вратата. Първите крачки през бурените му се сториха дълги като вечността. Спъваше се в оплетените треви, залиташе и падаше, без да усеща болка в старческите си колене. В гръб ще ми теглят куршума, крещеше страхът в него. Но полето беше все така тихо и Стойо се стресна, когато чу да се разгъва около него цялата тишина на света – непроходима като гъста мъгла. Изграка птица и тишината се разпадна като ронлив пясъчник. Далеч по шосето изсвистя кола и звукът и заглъхна зад завоя. Когато наближи селото, Стойо вече чуваше всичко, чуваше, както не беше чувал никога през живота си, чуваше дори как се стичат едрите капки пот от лицето му.
Влетя в двора си, седна на прага на къщата и стоя така, докато брадичката му спря да трепери и силата взе да се завръща в крайниците му. Луната вече беше изгряла и стоеше оплетена в клоните на акациите, когато Стойо се размисли и съжали, че не е казал на никого. Какви бяха тия чужденци, тези дрипави хора? Ами ако го бяха проследили, ако пречукаха някой старец в полето? Не му се вярваше. Имаше жени с тях, а тъй жално плачеха тези жени… на сутринта, обаче, го загриза съвестта и реши, че все пак трябва да се обади на кметицата.
Още не беше започнало работното време на кметството, когато се отправи натам. По пътя срещна само магазинера. Щеше да го отмине с едно кимване, но той го спря.
- Де отиваш, бай Стойо?
- При кметицата. По работа.
- Не й е днеска ден за твойта работа, има да чакаш.
- Че защо? Аз по-рано съм тръгнал.
- Бе ти нищо ли не знаеш, бе човек? – магазинерът се плесна по челото. – Полицията цяла нощ снове из село, бе!
- Полиция ли? – Стойо може и да си въобразяваше, но му се стори, че гласът му звучи гузно.
- Хванали едни афганци. Афганци ли са, араби ли са, нямам представа. Бежанци!
Стойо зарови върха на галоша си в праха. Искаше му се да попита какво ще стане с хората, но замълча.
- Някой ги прекарал през границата, дал им консерви и ги затворил в стария заслон. Сума ти пари им смъкнал и ги зарязал.
- Че кой? – попита Стойо, без да очаква отговор.
- Де да знам. Някой каналджия, казват. Имало канал за бежанци през нашия край.
- Че ние не сме толкова близо до границата! – учуди се Стойо.
- Не сме, ама на!
Магазинерът се посуети още малко, с ръце в джобовете. Стойо запристъпва от крак на крак, после махна за довиждане.
Уж не биваше да е учуден, а се стъписа на площада пред кметството. Полицейските коли тъкмо потегляха, сините им лампи включени. Стойо видя само натиснатата рошава глава и отдръпващата се ръка на полицая. Видя как се затръшва вратата на последната кола и чу запалването на мотора. Само за миг, за един неизчислимо кратък миг, улови погледа на мъжа на задната седалка – горчив, но и твърд, като невтасала дюля. Със сигурност го беше разпознал. Стойо не знаеше какво ще се случи оттук нататък с този мъж, но си представи как до края на дните му предателството ще приема контурите на неговото набраздено старческо лице. Представи си и как всеки път, щом се сетят за него, ще съжаляват, че не са го убили. Представи си и върволицата дни, в които щеше да има твърде много време да реши към кого да изпитва вина и как да заличи спомена за погледа на този мъж, обгърнал го лепкаво, като храчка.