КАК „ПРЕВЗЕХМЕ” РЕДАКЦИЯТА НА СПИСАНИЕ „СЕПТЕМВРИ”

Таньо Клисуров

(Из мемоарно-документалната книга „Доказателства за лична употреба”)

През лятото на 1970 година Марин Георгиев, Паруш Парушев и аз, трима третокурсници от Великотърновския институт, той на следващата година бе преобразуван на първи университет в провинцията, с амбициите на поети-прощъпулници, решихме да занесем свои стихове не къде да е, а в редакцията на най-реномираното тогава списание „Септември”.

За непосветения в литературните работи ще остане неразбираемо вълнението, с което взехме решението, както и огромната доза дързост, за да предприемем тази стъпка. Сигурно по нещо сме приличали на днешните терористи, подготвящи своя акция в сърцето на някоя световна столица - дълго и тайно обсъждахме бъдещите си действия, детайлно ги премисляхме, предвиждахме варианти, ако стане така или иначе. Та зад гърба си имахме едва по няколко публикации във вестниците „Пулс” и „Народна младеж”, в алманасите „Простори” и „Тракия”. С други думи - главно в младежкия печат.

Като влагам известна самоирония, когато описвам тогавашната наша постъпка, аз си давам сметка, че в същност ние сме постъпили правилно. Младостта, понякога способна на дързост, дори в известна степен на немислимо за краен успех действие, движи нещата на този свят напред, носи промяната. В този смисъл и нашата на пръв поглед необоснована постъпка носеше в себе си и нещо положително. Но всичко това казано с късна дата, от днешна гледна точка.

Избрахме за изпълнение на замисъла си времето, когато бяхме на стаж в Литературния институт на БАН, където като „активисти” на кръжока по Нова българска литература имахме задачата да проучим течението на Д. Б. Митовия „Литературен глас”. И да систематизираме темите, разработени в изданието. Наш научен ръководител беше покойният вече професор Георги Димов, по това време ректор на нашето учебно заведение.

Пристигнахме в София и леко притеснени се отбихме в хотел „Хемус”, дано не греша името, който се намираше някъде зад ЦУМ Марин или Паруш бяха нощували и преди там, и ме уверяваха, че е евтино,а условията са поносими. Служителката на рецепцията се оказа млада и симпатична жена, а ние използвахме целия си младежки, макар и провинциален, чар, за да я обаем. Стаи в хотели по онова време в София се намираха много трудно, особено за беден студентски джоб. Марин трябваше да спуска продължително дългите си мигли над сините си очи /негов коронен номер/ Така или иначе станахме симпатични на служителката и тя ни предостави една тясна таванска стаичка срещу нищожната сума от лев за всяко едно от трите легла. Май че стаичката била за прислугата на хотела.

Настанихме се криво-ляво и веднага направихме план за действие през следващия ден. Не за работата си в института на БАН, разбира се, а за „атаката” към списание „Септември”. Определихме след обеда в 16 часа да започнем да действаме от площад „Славейков”, където бе редакцията. По пътя си бяхме купили току що излязлото след доста години на забвение издание на Далчевите „Стихотворения”. Марин ни зачете цикъла „Ангелът на Шартър, после „Люксембургската градина”, после „Кукувица”, „Кон”… Нахъсани от чудесните творби на Далчев, бяхме вече с по-голям кураж за утрешия ден.

В Литературния институт ни посрещнаха сърдечно. Не беше без значение, че проф. Димов беше тук заместник-директор. Струпаха ни годишнините на Д. Б. Митовия „Литературен глас”. Аз изпитвах особена гордост, че редакторът на прочутия вестник е мой съгражданин, старозагорец, Прелиствайки страниците, ние с горещи студентски очи „виждахме” собствените си имена тук и там, редом с имената на младия Ханчев, на Божидар Божилов, до преводите на Ортега-и-Гасет, за когото само бяхме чували.

Възпламнаха мечтите ни за големи литературни изяви и пак крояхме планове как да превземем редакциите на едно или друго издание. Но първата ни цел бе не коя да е редакция, а на списание „Септември”. Предварително знаехме, че там като редактори по поезия работят Станка Пенчева, Найден Вълчев за и Вътьо Раковски. Това ни респектираше, но и изостряше младежкия ни апетит за изява още повече.

С вълнение изкачихме стъпалата на редакцията в мецанина /каква странна дума, която дълго тълкувахме/ на площад „Славейков” номер две. Спомням си, че вратата към фоайето на редакцията беше с матови стъкла. Спряхме се нерешително. Отвътре се дочуваха от време на време неясни реплики. На няколко пъти се връщахме от нерешителност до входа на сградата. Паруш беше най-решителният този път и настояваше упорито да свършим предприетото дело.

Влязохме най-сетне във фоайето и седнахме смирено на столовете, наредени покрай стената. Там чакаха и други кандидати за литературна слава от най-различни възрасти. Имаше и голобради момчета, по-млади от нас, имаше и побелели мъже и дами на преклонна възраст. „Не им е лесна работата на редакторите” - прошепна Марин.
В стаята с надпис „Отдел „Поезия” ни приеха двама достолепни мъже. Разпознахме оживелите от снимките в поетичните антологии Найден Вълчев и Вътьо Раковски. Бяха любезни, но едновременно с това твърде сдържани.

„Знаете ли, момчета, - започна Найден Вълчев - още не съм прочел стиховете ви, но искам предварително да ви кажа, че списание „Септември” е преди всичко трибуна за изявени писатели. Трябва да преминете през школата на вестник „Пулс”, на алманасите…” „Но ние вече сме печатали там - побързахме да се похвалим - имаме по няколко публикации”. „Смятате ли, че е достатъчно, за да кандидатствате за „Септември” - недвусмислено подхвърли Вътьо Раковски.

Замълчахме.

Изглежда, че все пак бяхме станали симпатични с нещо на мастите поети, защото, след като си размениха няколко думи помежду си, ни насрочиха среща за след две седмици.
„Но ние сме от провинцията /сякаш това не си личеше/, в София сме на стаж и след няколко дена си тръгваме - почти проплаках аз с такъв трагичен глас, че и двамата редактори се усмихнаха доброжелателно. „Добре, елате в четвъртък - каза Найден Вълчев - за вас ще направим едно изключение. Искаме стиховете да ги видят и Станка, и Багряна, която отговаря в редколегията за поезията.”

Четвъртъкът беше само след два дни.

Възторгнати от небивалия си успех, въпреки че това бе все още само едно неясно начало, ние тичешком заслизахме по стълбите, като се блъскахме радостно по гърбовете и надавахме доста силни възгласи,с които карахме минувачите да ни заглеждат особено и да клатят с недоумение глави. Да приемат стиховете ни за прочит вече беше достатъчно значим успех за нас, да попаднат писанията ни в ръцете на легендата Багряна, това направо си беше победа. Хлътнахме в първото заведение и се почерпихме, като похарчихме последните си пари, оставяйки си средства само за евтиния хотел с таванската стаичка без сервизни помещения.

Дойде четвъртък. Тръпнещи седнахме в кабинета на Вълчев и Раковски и послушно зачакахме присъдата си. Найден взе свитъка с нашите стихове и с артистичния си баритон зачете най-напред моите „Антитеза” и „Ноември”, а след това и творбите на Марин и Паруш.

„Стихотворенията ви са хубави - каза изведнъж, уж между другото четец ът и в стаята полутъмна, за да не кажа мрачна, изведнъж стана по-светло. Поотпуснахме се и сменихме позите си на столовете, върху които бяхме като препарирани. - Има в стиховете ви нещо много свежо, нещо ново, те идват действително от живота. Решихме да ги предложим в книжка седма на списанието под надслов „Трима млади поети от Велико Търново”.

Лятото продължи с висок градус на настроението. Заминахме си по родните места, но мислите ни доста често бяха заети с бъдещата ни поява в списанието. Пишехме си. В ония години джиесемите не съществуваха дори в научнофантастичните филми и книги, връзките с приятели и познати се осъществяваха главно чрез писма. И слава богу. Защото и до днес пазя подобни „документи” на любови, приятелства, вести от редакции и издателства. Пожълтелите късчета хартия имат свой аромат - аромата на моята литературна младост.
С Марин решихме да се помайтапим с третия от нас - Паруш, заминал си за Бургас. Вече можехме, изпълнили „терористичния си” замисъл, да се шегуваме спокойно със себе си. Написахме следното писмо: „Пери, /така наричахме скъпия си приятел/ от списание „Септември” се обадиха Найден и Вътьо, че спешно трябва да заминем за София. В печатницата имало някакви проблеми по отпечатването и свързването на седма книжка, защото печатарите легнали болни от непознат вирус, други ползвали отпуската си. Нужна е нашата помощ. Броят на списанието можел да не излезе поради липса на работна ръка…”

Не искам да разказвам за реакцията на нашия приятел, който беше готов да тръгне веднага по призива ни за София. Ще кажа, че сетне ни се сърди доста дълго. Но в края на краищата ни прости. Особено когато седма книжка все пак се появи на бял свят и без нашата помощ. Пък и Пери имаше силно развито чувство за хумор.

Между впрочем и аз получих писмо-менте, адресирано по следния начин до село Памукчий, селото на жена ми, където прекарвах лятото. Писмото бе адресирано по следния начин: „България, Памукчий, Таньо Клисуров, известен поет от втората половина на ХХ век, печатал в списание “Септември”.

През есента по идея на асистента ни по съвременна българска литература Любен Бумбалов в часовете по упражнения се разглеждаха стиховете в книжка седма. Струва ми се, че тогава станахме известни като „Великотърновска вълна” в младата поезия, въпреки че приносът на други наши състуденти не беше по-малък: Калина Ковачева, Борис Христов, Радослав Игнатов, Янислав Янков, Анчо Калоянов,учен и белетрист, Панко Анчев, литературен историк и критик, Иван Серафимов, академик Иван Радев, Йордан Велчев, Димитър Кенанов, Петя Александрова и други в годините след нас, които дори ни надминаха по талант. Сигурно изпускам някого, нека ми прости.

Така започна нашият път в литературата. Щастлив понякога, понякога с поражения. Но с кого ли и с какво ли не се случва същото?