Валентин Даневски

Че е банална тази история, всеки ще се убеди, щом стигне до края й, но защо тогава я разказвам?
Ето защо: с баща ми бяхме скарани. По-точно - той се сърдеше, че не искам да наследя професията му. „Каква професия - казах в яда си, - цял живот под пагон! Стига ми, че ти цял живот си в казармата.” И баща ми, потомственият военнослужещ, се обиди. И с право: не ме приеха в университета, а аз бях решил на всяка цена - история. Там е истината. Чрез нея - в бъдещето. Ей така мислех. Но ме скъсаха. Не че направих трагедия, но на всички роднински поуки - „Ти си роден само за военен. Послушай баща си. Виж каква стойка, какъв глас. Някой трябва да продължи рода, помисли и за дядо си…” - аз отговарях едно и също: „Не искам!”

Ето още защо: седмица след разгорещения разговор с баща ми в къщи пристигна дядо. Той наближава деветдесетте, смалил се е (както казва: „Пак раста, само че наобратно”) и трудно ходи вече, но не се предава. От гарата до нас пеша пристига. „Не мога - казва - да чакам трамваите, много бавно се движат.” Върви той по улиците с твърда стъпка, поглежда изпод вежди, все едно че прави инспекторска проверка. Дори понякога ми става неудобно: не знам какво означава този негов поглед - одобрение или упрек.

Влезе дядо, съблече се, разтвори куфара, извади подаръците, заглади косата си назад, провери дали се е обръснал добре и седна до мене.
- Още ли я мъчиш тая история! - рече. - Ще вземе накрая тя да те измъчи, че тогава…

Разбрах веднага, че е имало телефонен разговор с баща ми. И понеже знаят, че на дядо трудно отказвам, той се е вдигнал чак от село. Не мога да разбера тая тяхна упоритост.
- Какво ново по село? - опитах се да променя темата.
- Нищо. Новите неща в селото стават по-бавно. Селото в това отношение прилича на армията. Там законът е железен - щом е казано, трудно се променя. А и животът така налага.
- Ами, ами… - прекъснах го. - И там се изматят. И по селата, и в армията.
- Моля!

Щом каже тези думи и с този тон, разбирам, че съм сбъркал. Така и сега - помълчахме, у него се обади чувството за отговорност и той пръв започна.
- Ако имаш предвид някои дреболии, може и да излезеш прав. Аз ти говоря за истинските неща.
- Ти за дете ли ме смяташ, какви истински неща? Истинските неща са навсякъде, наоколо.
- Тъй, тъй… Но хората са родени да извършат едно истинско нещо в живота си и трябва навреме да разберат кое е то.

Въздъхнах и се примирих - започваше.
- Пътувам днес - продължи дядо - и си мисля какво истинско нещо съм направил. А кажи ми ти?
- Аз? От къде на къде!
- Помогни ми, нали си ми внук!
- Я, старецът му със старец! Не ми е казвал досега, че някога в армията са ги учили и на дипломация. Че ще го извърти и ще си дойде на думата, не се съмнявам. Но как ли ще го захване!
- Абе… - провлачих, - че съм ти внук - внук съм ти! Обаче…
- Няма обаче! Аз само те изпитвам дали ще се досетиш. Иначе знам: истинското нещо, което съм направил, е баща ти.

Изсмях се. Просто видях друг смисъл зад думите му. А той ме погледна строго и сигурно си рече наум: „Моля!”
- Пътувам днес - продължи дядо - и във влака се запознах с един човек. Ама работа… Страхотна прилика, направо да не очакваш. После се оказа, че не е той, но се подсетих за една история. Да ти разкажа ли?
Погледнах часовника си, нямах друга работа.
- Първо помислих, че е било филм, после, че съм го чел или че съм го чувал от моя баща или от чичо ми. Нали всички сме офицери в тая фамилия, тези истории се разказват от поколение на поколение. После се сетих, че в края на Първата фаза бяхме на позиция през лятото - жега, скука… - и някой ми разказа случая.
- И какво? - прекъснах го, защото можеше да приказва така още час, без да си дойдем на думата.
- Абе тя, историята, е доста банална. Било през Първата война. Или не - през Балканската… Точно така, през нея. Люта битка се водила. От едната страна - нашите, отсреща - турците. Било край някаква река, от двата й бряга гърмели - кой първи ще я прецапа. Не че било най-важното и че войната зависела от това, но войникът и офицерът по това се отличават от цивилния човек, че винаги трябва да постигат целта си. Киснали в окопите дълго, въшлясали - ти тези работи си ги чел по книжките. И в историята ги пише.
- Чел съм ги - казах. - И не виждам нищо интересно.
- Ааа… - провлачи този път дядо, подсмихна се и се закашля. - Интересно е. И поучително.
- Виж какво, дядо! - изправих се обиден. - Не съм в прогимназията, че да ме поучавате.

Знам какво искаш: накарали са те да дойдеш и да ми говориш да отида във военното училище. Но тая няма да стане. Не искам. И не точно, че не искам, а не съм съгласен. Защото искате да ми наложите вашата воля. И защото не знам колко си поколения в рода са били все офицери. Голяма работа!
- Моля!

Сконфузих се от тона - все пак на деветдесет години е човекът, има още чувство за офицерска чест и не е дошъл за лошо. Друг е въпросът, че въобще не говорим на общ език. Аз искам едно, те - друго. Не че не обичам професията на военните, тя дори ми харесва. Но защо трябва така, както е казал поетът, да влизат в душата ми грубо и да се разпореждат с нея. Ама ха! Няма да го бъде!
- Извинявай - рекох, - но не ми се слушат празни приказки. Ако имаш нещо да ми казваш, направо! Нали така са ви учили в казармата едно време…
- Оня ден гледам котарака Пенчо - продължи дядо. - Откак съм се върнал на село и баба ти почина - вече колко години ще станат, той не се отделя от мене. Животното, ще знаеш, и то разбира от ред и хубост, от подредено и дисциплина. Като оправихме двора, като свикна и той да ходи само по пътечката, да яде където му сипвам, не се отделя от мене. Отивам оня ден до пощата - той след мене. Стигнахме до църквата, казвам му кротко: „Хайде, Пенчо, връщай се. Аз ще говоря по телефона със сина, после може да се отбия в хоремага да обсъдим международното положение, върви си ти в къщи и пази кокошките.” Скочи той на дувара и ме гледа. Ходих що ходих, седях що седях, връщам се, минавам оттам, а Пенчо - като часовой! Сти и ме чака. Скочи, тръгна след мене и така до кома…

И дядо ми продължава тая котешка история, в която Пенчо е едва ли не с чизми, крачи бодро из двора и мишките се крият в дупките си като провинени войници пред ротния старшина. След това дядо преминава на нова тема - необходимостта в живота да има ред, дисциплина и самодисциплина, прави бърз, кратък и точен разбор на международното положение, за да завърши:
- Животното, че е животно, и то разбира от човешка приказка и прихваща от хорския акъл. Моля!

Нищо не съм казал, но той усеща, че се готвя, и затова ме парира предварително. Опасен е - личи, че още владее тактиката…
- Нищо - казвам. - Продължавай. И какво станало с ония в окопите?
- Един ден, страшна жега било и задуха, дали заповед за атака. И нашите се втурнали. В ротата служели баща и син. Синът бил буен и як, луда глава. Много мразел турците още от дете, дето били заклали на времето дядо му. Започнал се боят - оттук гърмят, оттам също, а слънцето като че нарочно започнало още по-силно да препича. Привечер нашите нагазили в реката и обърнали турците в бяг. Половината от нашите се спрели насред водата и започнали да пият - гърлата им били изсъхнали. Ще ти кажа, че войната не е толкова страшна, колкото си мислят хората. Войната, разбира се, е ужасно нещо, защото и хора умират, и животни, и онова, което си правил цял живот, за един миг може да изчезне, но съм забелязал, че хората не се страхуват много от нея. По-страшни са жегата и студът по време на война. А още по-страшен от куршумите е гладът. Вярно е, че от него не се умира, но на война човек мисли как да насити душицата си, преди да я отнесе на небето някой куршум…

- Тъй де! - прекъснах го. - Това си ми го казвал. Давай нататък с историята.
- По историята си ти. Аз разказвам истински случки. Та докато нашите се цамбуркали в реката, синът хукнал да гони турците. А баща му, той бил фелдфебел в ротата - след него. Щото си го знел каква луда глава е. И какво видял: един ранен турчин паднал, а синът вдига сабята да го съсече. „Сине, стой! - рекъл фелдфебелът. - Не прави това, не е човешко. Паднал човек не се убива.” „А те - рекъл синът, - като заклаха дядо? Като искаха нас да избият?” - Тоя турчин можех да бъда аз, а на твоето място да бъде неговият син - помисли и ме послушай!” Сепнал се синът от бащините думи, взел съвет от по-възрастния и оставил турчина да живее…

Дядо спря да разказва и се усмихна хитро - видя, че вече ми е интересно.
- Знаеш ли - не се предадох веднага - колко такива истории съм слушал. Измишльотини!
- Измишльотини, ама истина! Той и животът е такова нещо. Чуй по-нататък. Минали трийсет години. И се случило, че синът, вече сам баща, отишъл да купува въжета в турско. Спазарил се той с един, разплатили се, натоварил стоката и седнали да изпушат по цигара преди път. „Слушай - рекъл турчинът, - наборе. Аз тебе те познах. Много приличаш на баща си. Ти си, дето си щял да убиеш моя баща и си го оставил жив. Защото си послушал по-възрастния, а той винаги повече знае. От сега нататък моят дом е и твой дом.” Та тогава, в края на първата фаза, докато стояхме на позиция, ми го разказаха. Синът, тоя, дето купувал въжетата, беше фелдфебел в моята рота. Стар беше вече, умен и войниците много го обичаха. От жегата ли или от напрежението едно войниче изтърва нервите си - искаше само да атакува - и тогава фелдфебелът му разказа тая история. За двамата бащи и двамата синове…

Засмях се и казах на дядо, че съвсем се е вдетинил, щом вярва на такива истории и ги помни.
- Слушай, момче! - каза бавно дядо. - Историята може и да не е точно такава. Важни в нея са две неща. Първо - човещината и второ - че синът послушал баща си и не убил човека. Винаги когато става дума за истинските неща синът трябва да слуша баща си. Навремето и моят син не искаше да става офицер, а сега не можеш го измъкна от казармата… Много се изморих, искам да си легна…

И на морето не изкарах дълго - добре че изпитите за военните училища са по-късно! Ако погледнем живота на човека, „по-късно” значи, когато той е по-стар. Та дядо ми, макар и по-късно, пак изпълни бойната си задача. Сега сигурно е тръгнал към пощата, за да пусне писмото си до мене, котаракът Пенчо сигурно го следва като вярна стража, а дядо ми го поглежда гальовно, усмихва се на нещо свое, изправя рамене и с отсечена походка продължава по пътя.