ПЕПЕЛТА НА ПАМЕТТА

Александър Ломтев

превод: Татяна Любенова

Нанопоема

«Времената не избират,
  в тях живеят и умират»
           (А.Кушнер)

1.

Бавно разравяйки пепелта и въглените на спомените,
в самота, аленеещ от тъга,
грея се над стария си пътен дневник.

2.

Морето се люшка в залива, пропит е от сол заливът, белее се в залива яхта и дреме моряк на вахта. А слънце разтапя вълните, вятър свободен предрича, и дремят свирепите войни, полето орат тези войни.
Твоите златни лунички, и витите твои къдрички, и дните простичко-леки още никому не са дотегнали. Още щастието е несломено, и далече е лошото време, земята не късат на части неканените напасти…
Монетка на дъното святка - обещава ти радост рядка, на вахта моряк се прозява, стар е той и точно знае: пътека обратно няма…

***
Спят децата.
Плаче дъжд зад прозореца на интерната.
Сякаш Бог докрай осъзнава
безкрайността на ледената си висина
и безплодния опит Човек да създава…

3.

***
Късна нощ. Фенери. Улица в хиляда деветстотин и ента година. Котка черна, такава умница, седи и чака, кога аз ще мина. А сега светът е достъпен и звънък - отначало направо, после ще свърна, и през затихналата пресечка излизам право на пътя Млечен! Не проходен - неизвървян път сребрист, на далечни пътища резерват. Защо не тръгнах по пътя не близък, ами свърнах на познатия праг? Нощта свършва. Дреме улица. От вратата струи топлина, светлина. Котка черна, с презрение, очи присвива, и в гърба ми се взира - тя всичко разбра!

***
Разтворена книга, стъбълце сухо, стара следа върху листа напряко, от някой забравено, лежи, бягат край редовете на жълтеникава ивица - плоска, сподавени стотици слова на поета Вознесенски…

Да се възнесем във висините на паметта, какво беше там?

Ливада. И плува юни сред светлина и роса. Расте стъбълцето, лъчи и води поглъща. Как е хубаво под небето, и полето мирише на хляб… Свобода, вятър, сякаш млад и глупав сетер, пуловерът редом меко е паднал и сянка, за диваци книжка, или може би бе Хемингуей?
Двама, и очите им… Гласовете забравени - за какво са ми? Чертата дъждовна отнесе двамата от другия свят. Мирно стоеше ти, цветче-стъбълце, и не ще се досетиш - защо те пречупиха и - в книгата, между листата… Точка.

Може би не ти се щеше в ливадата, може би имаше си приятелка, и от беззвучния вик околността потръпна, и от кръга слънчев капка роса тупна, босоног някой бродеше, по тревата ходеше, беше залез, и бързо се спускаше вечер…
А стотиците думи поетови за теб не са влага. Жажда е. И не ще проявиш ни любов, нито храброст, всеки може да те превърне в прах.

И не ще разбереш, стъбълце, редовете грапави, нито римите ще разбереш.
И било ли е слънце, ливада или сън на разсъмване теб напразно те е изплашил…
Зора зад прозореца и зад стъклото сняг…
Где е той? Човекът, откъснал те някога!

***
В бараката е шум и глъч, съседът се дере пиян, бутилки в ъгъла блестят, на масата - стакани. Днес празник, казват, светъл бил, свят някакъв и личен; какъв религиозен мит! Не знам такъв да има… А на душата ми мъгли, ден - миг, живот - невечен, и зимата навън хрипти: « Живот, тъй безчовечен!»
Аз пиша стихове сред шум за юнски лес просветнал, в нозете ми повява студ, и лампа мътна свети. А в коридора стълб от дим и нечий бас там тътне, с чело в стената някой бие - космат е и небръснат.
Дотегнала ми бе бараката - простащина и скука! Не исках и да знам тогава, че всичко е - наука! Наука да живееш в ад и с ангел, и със гнида, наука, че не ще пропадна, приемащ всичко видно. Че там, народът зад стената, той всъщност е - Русия, и че съседът ми пиян е, по своему - месия. Ще възвести: за веселбата - разплата чука тук, и че Русия я очаква - Вселенски махмурлук…

***
Тъй гордо име си избрал за бъдещия кораб свой - фрегата за съдбата си…
«Паллада», «Бигл», «Арго», «Надежда», «Фрам», «Адвенчер»…
И ето, акостира то - под болничното ти легло.
Пофантазирай, идиот!

***
Тихо времето в стаята тече нечуто-бавно като елха сладка, бор и горчив пелин.
Напоявайки съдбата, изтича, решавайки печално: ягодата за кого да разцъфти и със сок да се налива, кой пък гъби няма да дочака, нито астрите дъждовни…

***
Обиден на живота ли си, създание нещастно?
А ето, че животът твой за нищичко не ти се цупи.

***
Тъй сложен е животът! А мислите тъй прости са и все са за едно:
Кола да купя, на лято към морето да поема, да любя и да пия вино…

4.

***
Коктебелски вятър сънен, Кимерийски бряг тъмен, гълъбов склон - косъм венерин, от плажа женски глас звучи уверен, любовта си ние не крием, а горещото твое рамо от морето капка го мие. В капката - приказка, в капката - слънце, в капката - небе. Ние толкова се желаехме, че един друг не се жалехме, очи силно затваряхме и - летяхме…

Като в раковина лека - е шумът на прибоя, сърцето бие, както дойде - неравномерно, и под този тътен коктебелски, нежен, ние с теб не си спомняме живота прежен, но ето че той за нас не беше забравил. Аз обичах. И ти обичаше. Било е… Отдавна…
Ти къде си? И как си? В дим се крие древният бряг, покрай пътя селца се мяркат…

Кимерийският ароматен вятър, и пияният бряг Коктебелски, как се дишаше сладко и волно,
мен почти вече не ми е болно…

Зад прозореца сънна вечер - сняг, виелица, някъде лято, дни и нощи се смесват, стелят се, зад предела глас женски звучи, а над вазата гълъбов дим - от венерените коси…

***
Отболя, отгорча, и покри се с коричка от лед, всичко било, всичко противно,
между нас изведнъж застина това ледено слова «никога ». Сякаш пропаст бе това слово - тъй наивно и толкова ново, във съдбата ни пукнатина.
Всико както преди в света е - светлината все съща и вятърът, отраженията по стената, отраженията във водата. Може после да живееш тичайки, необмислено, водка пиещ, сълзи проливащ, като палач, на съдбата с меча си - всичко сриващ.
Между мен и теб - коричка лед - това слово неживо «никога», как банално и колко просто, но тъй болно и толкова остро. И не ще ни спасят градове, години, ни удачи, нито падения, нито вино.
И какво там ще бъде? Нещо - все едно. Все едно съм в мъгла, в бълнуване, по неверния лед, тънък, тръгнал, не гадая: ще пропадна ли или не, твоя глас от миналото все следвам…

***
Любовта втора - не е ли любов? Като първата не е ли важна? Въпросително трепват веждите, и биещото сърцето на стража.
Любовта втора - що е ? От първата - ехо? Или глупост в кръвта проникнала, опияняваща меланхолия нервна от надежда отново събудена?
Любовта втора - нима е по-лоша? И тежи във гръдта - на беда е. Ще потуля усилията на чувствата и по жени ще тръгна да скитам…

***
Ние с теб случайно се срещнахме на чужди пир, сред дима на веселие. А в кълбата от дим двойки се люшкаха, позабравили за махмурлука утрешен… Сред кълба сивосини, сред нежния стон на цигулките, който двойките движеше в кръг, покрай тях плувайки, без усмивка, ние хладно си кимнахме един другиму.
Ние с теб случайно се срещнахме, ние сме чужди, от различни сме серии, не сме женени и не сме се венчавали, и разминахме се, без да си вярваме.
Не повярвахме в случая, в знамението, в сърцето - кой знае защо, но повярвали в нощта и умопомрачението,
се разбягахме в ранното зимно утро…
На лицето ти хладната маска през дима от цигари прозира насреща и към себе си ме зове, и в сърцето ми някой властно кънтящо чукна: «Грешка!»

***
Мирно дремеше Куба, бреговете се скриваха в душния шал на нощта, когато прокрадна се бурята и се хвърли в бой на Плайя Хирон. Вятър с вой и свистене терзаеше облаците над нас, на скалите вълните се хвърляха с рев, и шиптяха и плюеха пяна; а короните палмови подир вятъра се стремяха, и тревата змийски се виеше, със земята от бурята слята. По капаците на прозорците, на рибарската къщичка, удряше пясък, свлечен от дюните. Лодки засядаха в пясъка, и от злобния звяр се криеха костенурките. На циклона, във вихър озонов, въртеше се всичко, гърмеше и святкаше; и свиреп урагана трошеше и мачкаше покрайбрежния беззащитен покой… И прегърнати ние, мълчаливо се взирахме на свещта в пламъка, като пеперуда нощна мятащ се, отразен във стъклата, той. Един в друг се спасявахме от гърма на невидима сила, този залив трисяща, къщето, и острова, и Земята…
… После всичко се срина в лавината на тишината! И от нея, нас, потъващи смаяно в глухота, сутринта призова ни на щуреца гласа.

5.

***
Росни брилянти трептят върху есенна паяжина. Вятър духне ли - няма ги! На каква паяжина трепти под ветровете на съдбата, сред звезди и планети, моят живот?

***
Скоро ябълков Спас е. Август топи се в мъглите. Сладко лятото се стопява; и с предчувствие за скреж се събуждат утрата. Скоро гъските към топли страни ще отлитнат, тук оставяйки ни. Безнадежно отпети са летните песни. Златни шарки, есенни, чакат градините. Нейде палят огньове, и димът ни навява печал. Скоро ябълков Спас е. Заминава си топлото неусетно, в далнината, където никога няма зима. Дъх на гъби ще замени аромата на ябълки. Безвъзвратно изтичат годините, като лятото толкоз желано.
Все по-малко поетът е в мен и все повече скитника. Любовта, печална, върху дървото на познанието е плод доузряващ. И протяга се вече ръката мъдростта да откъсне и да спре във надежда наивна да вярва. Ще убива дните и в пряк, и в космически смисъл. Ще воюва с листата и вятъра. Дъждовете ще плачат в стъклата…
Но постой, не бързай с тъгата, че е ябълков Спас все още…

***
Не се движи времето - не върви, не тече, не лети… На преживените дни, като вятър не носи листата опадали. Времето просто изгаря. Завинаги. Ту ярко и бързо, ту жарко, ту тлеещо, то не сгрява душа, ни сърце; и очите не радва… То просто изгаря. Забравящо ни.
И каква равносметка остава?
Паметта - щипка пепел изстиваща…

Саров - Коктебел 2010 - 2014