МИГ

Светлана Йонкова

Из „Тиквени каляски” (2015)

МИГ

Само миг преди своето раждане
може би глас на ангел съм чула…
Затова ли очаквам обаждане
цял живот от небесната кула?
И навярно е страшно залъгване
да улавям сред врявата шепот!
Ала миг след последното тръгване
глас Господен ще гръмне в небето…


ТРАГИЧНО

Заспиваш, а пък трябва да си буден.
Но целият изчерпен, се затваряш.
Това не е предателство на Юда,
макар че като него си покварен.
Бръмчи главата ти. Но не от нерви,
а от въпроси. Спиш върху жарава.
И как да не сънуваш, че си червей,
когато с лилипути се сражаваш!


БЕЗСЪНИЦИ

Плитка нощ, а не дълбока доба.
И сънят ти - заешки, несвързан.
Плуват сенките като прокоба -
и се точи времето, не бърза.
Свикваш с тъмното - и виждаш в него
как животът ти на пръсти ходи.
Уж си чел и Кант, и Юнг, и Хегел,
а те будят сенки-кукловоди…


СМИРЕНИЕ

Да бъдеш костенурка в пустошта -
отшелничество, пости и търпение.
Далече от измамните неща
и тяхното суетно отражение.
Да медитираш в ледената шир,
да помниш на пробуждането чудото.
И първият невежа сувенир
от теб да си направи - от корубата.


ЕСЕННО

Есента е Пепеляшка - дрипава, ала богата.
Изморена от живота, но отгледала живот!
И през пепелта блещука самородното й злато
като скрит под суха шума есенен набъбнал плод.
Босите й стъпки зъзнат, тиквената й каляска
я очаква търпеливо пред двореца на Смъртта.
… Аз съм есенна въздишка - в точния момент и място -
и пилея с пълни шепи златни шепотни листа.


МОДЕРНО

Къде се изгуби, момиче, сред дебрите тъмни
на ялови делници, извори сухи, къде си?
Животът ти - жабешка кожа - накрая ще гръмне,
а знаем: под кожите жабешки дремят принцеси.
Къде си, момиче… А може би само си жаба,
побъркана жаба, която сред блатото кряка…
И пееш, до пръсване пееш, но не зарад хляба,
а просто защото принцесата принц не дочака.


ВАКУУМ

Морето ме чака - и аз ще отида, макар че
когато целувам вълните му, просто се давя.
Но аз предпочитам живота наедро да харча,
а не в безопасните локви вълнички да правя.
Аз чувам морето. Гласът му е ням и неведом.
Какво от това, че ме търси с очи на Горгона?
Аз виждам през тях - и настръхвам, защото ме гледа
една паралелна вселена от мъртвата зона.


ЕРЕТИЧНО

Любовта ми е кръв, без която сърцето умира.
Тя не мисли, а знае. Греховна - но рядко греши.
Ето, тази любов сред любовите земни избирам
и не търся безгрешни мъже, а спасени души.
Бих живяла за тях - за да бъда сред ада пътека,
бих умряла за тях - за да бъде животът платен…
Аз съм блудна светица, презряла девицата лека -
по-невинна дори от щастливия градски кретен.


ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ

Ще препускат годините все по-чевръсто и шеметно,
а пък после светът и без нас от любов ще тупти…
Ала аз ще съм с теб - с теб ще бъда до края на времето!
И душата ми, с твоята слята, ведно ще пламти.
И ще видим, че Бог е дете със трапчинки по бузките.
Колело ще му купим и звездни играчки безброй…
Своя Бог ще отгледаме в светлия храм на изкуството -
и тогава и тук, и отвъд ще намерим покой.


СЛЕДА

Като есенни листи попарени, дата след дата,
календарът отронва живота, почти отлетял.
Побелял, ти си бебе в ръцете на своя Създател;
помъдрял, ти си спомен от своя рожден идеал.
Духва вятър. Въздъхва последният лист - и се къса,
литва в печката, става на пепел… нима е било?
Но където е бил календарът, забравено лъсва
на стената на времето мъничко светло петно.


ИЛЮЗИИ

Годините не ми простиха. Животът също бе скъперник.
Надявам се да бъде малко по-снизходителна смъртта.
… Стоя пред празната си чаша в една измислена таверна,
в която паметта се губи, за да изплува вечността.
Морето скучно се прозява, а фарът е пейзаж старинен,
към който никой не поглежда, защото всъщност няма път,
а само мисъл за надежда. И само мисъл за родина.
И дави ти се… но се сепваш - ако мираж е и отвъд?


ЗАД ПРЕДЕЛА

Когато слагам звездната си тога,
за да осъдя умните си мисли,
ако заплача, значи още мога
да трупам - и сълзите ме пречистват.
Но идва и мигът, когато стихвам -
скръбта дори сълзите е отнела.
И лъжа този свят, че се усмихвам,
защото се усмихвам зад предела.