Георги Георгиев

Тази вечер с приятеля ми от Шипка Тотьо Драгнев тръгнахме на разходка по друг маршрут. Спуснахме се надолу от вилата му. Той ми разказва за хората от всяка къща, където минем из градчето. А празни къщи колкото искаш. Така е навсякъде из страната. Празни, осиротели домове. Някои оживяват през лятото, когато се завърнат временните обитатели, пръснати из градовете. Стигаме до площада в центъра, носещ името на професор генерал Генчо Кръстинов, завиваме на изток, а оттам по малката рекичка Димовец ще се спуснем до кметството. То беше изгорено преди двайсет години, но по програма „Красива България” бе възстановено наистина красиво. До него обаче се руши читалището, което има над стогодишна история.

Спираме през двуката къща, чиято северна страна е изградена от камък. Входът е от изток, но е запазена и старата някогашна порта. И тук няма никого. Застанали сме до рекичката и Тотьо Драгнев, колега полковник, авиоинженер, ми разказва спомен от 1944 г. Учили заедно с родения и израснал в този дом академик Дечко Павлов. Като ученици в гимназията в Казанлък живеели в една приземна стаичка заедно. Всяка събота тръгвали пеша за Шипка и се връщали отново с пълни торбички с храна. Една вечер късметът им излязъл и щом стигнали розариума край града, до тях спрял военен джип. „Ако сте до Шипка, качвайте се!” - извикал войникът на волана. Скокнали бързо и спрели пред старата портичка. Военните помолили да оставят колата вътре.

- Ето през тази стара, тясна порта с покрив отгоре едвам успяха да вкарат ниския немски джип. Старата къща още не беше съборена. На другата вечер с пълни торби ни върнаха обратно в Казанлък. Цяла седмица бяхме осигурени. Какъв късмет наистина!…
Стоим пред самотната къща и Тотьо прави откровения…
- Трябва да ти призная, че Дечко беше по-добър ученик от мене. Не само по-старателен, но и беше момче с аналитичен ум - математик, химик, физик…

След тези думи той се опитва да обясни причините за по-сетнешния му напредък в науката, навлизането в дълбините на физикохимията. Напомня, че бащата и майката на Дечко Павлов са били учители.

Не само моята съпруга, но и брат й, и сестра й са им били ученици и си спомняха с добро тези възрожденци.

Дълго стоим пред самотния дом, пред тази стара къща, която няма кого да прегръща със своя уют. Тотьо изцяло е отнесен в миналите ученически години. Все говори за ежеседмичните походи до Шипка и за връщането обратно натоварени с топли питки, със сушени плодове и буркани, с всичко, което носи дъха на родителската грижа, въпреки несгодите на битието.

Няколко дни след този разговор в Шипка се срещнах с академик Дечко Павлов в сладкарница край читалище „Николай Хайтов” в София. Аз идвах от нашето малко градче, а той се бе завърнал от Перу. Аз му разказвах как сме стояли до малката рекичка Димовец, а той ми говореше за десетмилионната Лима на брега на океана.
Още през 1988 г. той става инициатор на международен научен форум, специалната конференция във Варна ЛАБАТ (съкращение на английското наименование на оловно-киселите батерии). Тя се свиква вече шест пъти. Тъкмо на това шесто издание присъствали не само учени, но и специалисти в производството от различни страни, сред тях и директорът на най-големия завод за акумулатори в Перу, който осигурява 60 на сто от нуждите на 40-милионната страна. Той поканил нашия учен да чете лекции и даде консултации в Лима.

С увлечение академик Павлов ми разказва за своите срещи със специалисти и организатори на производството. Говори ми и за този огромен град. Питам го как изглежда многолюдната столица по отношение на чистотата. Обяснява ми как тамошният кмет е постигнал отлични резултати. Прокарал закон, според който в най-богатите крайбрежни квартали се плаща по-висок данък, в следващия пояс плащат също високи данъци и такси, но крайните квартали не плащат нищо, даже и за електричество, но са задължени да чистят улиците, да боядисват къщите в любимите си ярки цветове и да спазват реда и правилата.

Когато завършил лекциите и консултациите, академик Павлов вместо хонорар пожелал да го разведат из страната и най-вече да види как живеят инките в планините на хиляди метри височина. Споделеното приемах като приказка за времето на испанските нашествия и постепенното изтласкване на коренното население все по-нависоко. Чак до небето. Удивителни са обичаите, запазени от инките и до днес. Чудни са светлините и цветовете на тъканите им. Багрите постигат, като боядисват вълната с кактусови бодли и листа и добавят соли. Необикновената яркост е патент на техния бит и минало.

От този разговор разбрах, че го очаква пътуване до Лас Вегас и Лондон на други срещи, посветени на научни и приложни проблеми. В средата на ноември 2009 посетих блок № 10 в комплекса на БАН срещу завод „Електроника”. На четвъртия етаж е базата и лабораторията, която ръководи академик Дечко Павлов. Докато разглеждах тази съвременна научна база, изследователските апарати и измервателни системи, видях огромна батерия и чух нейната история. Американска фирма изработила резервно осветление за японския императорския двор. Гаранцията била десет години, но започнали да се явяват дефекти и засечки. Обърнали се към Българската академия на науките, респективно към академик Дечко Павлов и неговата лаборатория за проверка и помощ.

Можем да се запитаме защо от далечна Япония се обръщат към България. Това е признание за равнището на електрохимията у нас и за авторитета на академик Павлов и неговия екип специалисти. Този пример е потвърждение на онова, което прочетох от английски журналист, че „името Павлов е известно от Норвегия чак до Япония”. Още нещо важно подчертава англичанинът : „До средата на 90-те години на миналия век българската изследователска група е цитирана в 1800 статии на чужди автори.”
Как се стига до световното признание?

Ще се върна към личен спомен. Беше първият ден на октомври 2005 г. В град Шипка се събрахме на среща с академик Павлов. С него беше и съпругата му професор Светла Павлова. Председателката на читалището Гина Хаджиева беше написала в обявата „Един живот, отдаден на науката”. В залата, сред картините на майстори на изобразителното изкуство, родени в Шипка, чухме обстойно изложение за пътя на учения и видяхме филмов разказ за научноизследователската му работа и световно признатите му научни приноси. До мен стоеше възрастен шипченец и ми прошепна:
- Той беше първенец в прогимназията и отличник в мъжката гимназия в Казанлък.

Ще добавя, че Дечко Павлов отива към висшето си образование чрез състезание. В конкурса за прием в Държавната политехника, специалност „Индустриална химия”, за едно място се борят 17 кандидати. През 1953 година, когато България се индустриализираше, Дечко Павлов получава диплом на инженер електрохимик.

На споменатата среща в Шипка той сподели, че неговият път е белязан от трудолюбие и упоритост, с чувство за отговорност, но и от късмет. Първият му шанс идва от страна на професор Стефан Христов, ръководител на катедрата по физикохимия към Висшия химикотехнологически институт. Веднага след дипломирането си Дечко е поканен в катедрата на професор Христов, авторитетен учен в областта на квантовата химия.
В катедрата по физикохимия асистентите Светла Райчева и Дечко Павлов се заемат с разработката на упражнения по специалността. Колегиалното сътрудничество прераства в дружба и завършва с брак. Така двамата се устремяват към една цел, създават дом, в който цари особена атмосфера. Посвещават се на науката, на търсенето и на дълбокото навлизане в проблемите на химията. Това също е шанс - да се състезаваш с човека до тебе. Светла защитава докторат, избрана е за доцент, а след това за професор, ръководи катедрата, става и ректор на института.

Напоследък Българската академия на науките е под прицела на всезнайковци и на овластени „реформатори”. След като откри метафората за пицата и бюджета, един министър, дошъл от Шестнайсето авеню във Вашингтон, откри „феодални старци” в БАН. Не стига това, че Академията през целия т. нар. преход е оставена на изкуствено дишане от държавата, а вече се отправят високомерни и грозни думи към учените, и то когато се отбелязва 140-годишнината от създаването й. Това не е само незнание, а издава вълчи апетити към имотите на академията. Не ми се мисли за другите противници, които почнаха да се произвеждат сами за „академици”, обявявайки се за наследници на Богдан Филов, който ни окачи към фаталния съюз с Германия на Хитлер.

Като изучавах живота на Дечко Павлов, още веднъж се убедих, че дълбокото познание, международното признание за българските приноси в различни области е заслуга на самите учени и на академичната среда, на стимулите от страна на БАН.

Отново се хващам за думите на Дечко Павлов, че е имал късмет. Свързвам това и с възможността да отиде през 1961 г. на специализация в лабораторията „Мария и Пиер Кюри” към Радиевия институт в Париж. Тук директор е професор Хайсински - сътрудник на самата Мария Кюри. Именно той дава насока на Павлов да изследва сложните анодни процеси, които имат практическо значение. Ето и думите на френския професор: - Ти имаш изследователски талант. Почни работа в това направление.

Резултатите от изследванията стават известни на научната общественост от две статии в съавторство с професор Хайсински и четирийсетгодишният български учен Дечко Павлов, поместени в специализирани издания.

Когато академикът ми разказваше за своите пътувания по света, му напомних самоиронията на Елин Пелин, че преди да тръгне от Байлово за Княжево, се колебаел цяла седмица. Запитах го:
- Наистина ли обичаш да пътуваш?
Отговори ми утвърдително и ми разказа как спестил пари от едногодишната специализация в Париж, явил се там на изпит за шофьорска книжка, купил си стар автомобил и заедно със съпругата си се завърнали в България, обикаляйки Европа.

Ще си позволя да се позова на широко рекламираните днес хороскопи. Според китайската система той е Кон - зодия, склонна към пътешествия. Но неговата дата на раждане е девето число на деветия месец на годината. Значи е зодия Дева. Това пък обяснява качеството му системност в онова, с което се заема.

Когато си мисля за склонността към пътуване, аз я възприемам и в друг аспект. Защото всяко навлизане в даден научен проблем също е движение на мисълта не само навътре, а и напред, търсене на решения, пробване на нови методи и експериментиране. Всеки нов замисъл е развитие на интелекта, мобилизиране на духовна енергия, вътрешна организация на всички сили на учения. И особено когато е навлязъл дълбоко в своята специалност. Както отбелязва един френски писател: „Пределите на науката приличат на хоризонта и колкото повече ги приближаваш, толкова повече се отдалечават.”
Споделих с Дечко Павлов, че обичам да съзерцавам картините на шипченските майстори, изложени в градската ни галерия, и той със светнали очи ми каза:
- Наистина светът е малък…

Веднъж, като се разхождал по тиха уличка на Париж, чул българска, нашенска мека реч. Забързал и приближил възрастния човек, който вървял с дъщеря си. Познал го. Някога като юноша го наблюдавал как рисува в шипченската кръчма интересни образи на занаятчии. Това бил Станьо Стаматов, който се зарадвал на случайната среща.
- Два пъти влизах в залата, където беше изложил свои картини - завърши академик Павлов.

Важна стъпка в живота му бележи националният конгрес на химиците през 1960 година. На него той обявява резултатите от изследванията си в полярографията. Академик Радослав Каишев го привлича в Института по физикохимия, на който е директор. България се специализира в производството на електрокари. Възлагат на Дечко Павлов да започне изследвания в областта на оловните акумулатори. Заедно с професор Е. Булевски са натоварени да създадат специализирана централна лаборатория по електрохимични източници на ток (ЦЛЕХИТ). Така Дечко Павлов се заема с лабораторията по оловни батерии към БАН.

Ще отида малко по-напред и ще кажа, че той и неговият сътрудник Васил Илиев доказват, че когато към отрицателната активна маса на батерията се включат полимерни добавки, мощността й при ниски температури се повишава. Така България печели нишата за доставки на стартови батерии за завода за леки коли „Жигули - Лада” в град Толиати.

Акумулаторите, произведени от нашия завод „Старт” в Добрич, показват най-висока мощност при минусови температури. Конкурентите от Югославия, Чехословакия, ГДР и Тюмен са отстранени. Купуват се български акумулатори, първо 300 000, а после количеството расте. Срещу това ежегодно получаваме 12 000 - 15 000 коли „Лада”.
Науката и практиката вървят ръка за ръка.

Лабораторията на БАН начело с Дечко Павлов се намесва в новите технологии и се създава български вариант за производство на оловни батерии с пластмасови кутии, от които се изнасят по половин милион годишно.

Това е славно минало. Затова питам академик Дечко Павлов как след промените през 1989 г. лабораторията се приспособява към пазарните условия, как посреща световната финансова криза.

Той не харесва думата приспособява. Защото те никога не са били затворени и обърнати само към себе си, а са свързани с приложението на научните разработки в производството. В тази връзка ми се иска да цитирам мнението на главния редактор на английското специализирано издание „Батерии” Джефри Улф. „Професор Дечко Павлов е самото олицетворение - пише той - на това, че когато нещата стават трудни, жилавите оцеляват.” Англичанинът е изненадан, че лабораторията разполага с най-съвременна апаратура, за която би мечтал всеки изследовател в тази област.

Известно е, че академикът отдавна търси и намира източници за финансиране, сключва договори с фирми извън границите на България. И отново ще се позова на Улф, който заключава, че има хора, които от рождението си са живели при капитализъм, но не биха се сетили да започнат нещо такова, което успешно прави българският учен.

Тези дни посетих ЦЛЕХИТ на БАН, а академикът ми показа технологичните богатства на обновената и външно освежена база на лабораторията. С тези най-модерни апарати и системи може да се върви в авангарда на изследванията. Той е уверен, че лабораторията с неговите млади следовници ще остане и занапред един от основните центрове за развитие на теорията и технологията на оловните батерии.

Академик Дечко Павлов е име в световната наука, един от първенците в своята област. Пред мен е набор от оценки на известни учени от десетки страни. Изкушавам се да цитирам някои от тях. Ето едно емоционално признание на професор Паоло Спинели, ръководител на катедра „Електрохимия” в Политехниката на Торино:
- Когато познавах само изключителната научна продукция на Павлов, но не и него самия, за мен той бе именит учен, изтъкнат професор, личност, която ми изглеждаше недостижима. Но щом се ръкувахме за първи път, бях покорен, веднага станахме приятели и това трае 25 години. Огромната му научна продукция отразява неговата способност да осъществява изследвания на най-високо ниво, да насочва тима си към важни съвместни работи по цял свят.

Ето още една вълнуваща оценка, идваща от Индия. Тя е на ръководителя на отдел „Наука и развитие” към конгломерат ТАФЕ, Мадрас, д-р Раманатан Вишнаватан. „Професор Павлов има гигантски статус на научната арена, символ е на постоянно съвършенство, модел за младите учени. Визиите му са свежи, неговият благороден чар - вдъхновяващ. Той разчленява комплексните проблеми със съдържателен и активен анализ и с поразяващ и изчерпателен маниер… Като начинаещ, аз намерих отговори на всички мои въпроси в 400-страничната книга на Павлов - завършена панорама на фундамента, технологията, дизайна и оперирането на оловните батерии. Този magnum opus е истинска библия за учените в тази област по целия свят…”

Категоричен е и немският професор д-р Юрген Гарне: „Академик Павлов е най-големият изследовател на оловните батерии в целия свят”.

Нямам възможност да цитирам и други учени от различни краища на планетата като професол Дейвид Ранд от Австралия, д-р Дейвид Уилсън и д-р Алън Купър от Великобритания, професор Хонгю Чен и професор Йогланд Гуо от Китай, д-р Константин Рибалка и д-р Луиза Бекетаева от Русия, д-р Патрик Мозли, д-р Джон Пиерсън и д-р Боб Нелсън от САЩ и др.

Изреждам имената им, чета техните признания, а мисълта ми се връща към Шипка, към малката разрушена еднокатна къща, където се е родил и е израснал бележитият учен. С топлота са го обграждали обичащата го майка Екатерина Пинтева и всеотдайният баща Павел Дечков. Обзема ме вълна от гордост, че един българин има такова високо признание от научната общност в целия свят…

Дечко Павлов не обича публичните изяви. Той е скромен като поведение, обаятелен човек, мек характер, твърде достолепен на външен вид, но много достъпен. Аз, преди да го опозная, бях респектиран от думите на моя съсед и приятел доцент Гуньо Гунев, който ми казваше, че това е необикновен ум; учен, какъвто рядко се ражда не само в Шипка, но и в България.

Когато седемнайсет интелектуалци от Казанлък и Стара Загора подеха кампания да се преименува връх Шипка и аз започнах да събирам подписи против това в София, в Казанлъшко, Старозагорско, Габровско, Ловешко, получих подкрепа от много шипченци и на първо място от академик Дечко Павлов.

От разговорите ми с него аз забелязах, че той никога не отделя своите дела от сътрудниците си. Те са 27, а с годините съставът им се мени, защото оттам изхвръкват млади учени, които отиват на други места в страната и по света. От него съм чувал имената на Николай Йорданов, Гено Папазов, Стефан Руевски, Темелаки Ругачев, Борис Монахов, Веселин Найденов, Митко Димитров, Галя Петкова… С тези и други членове на екипа си той извършва изследванията върху процесите при производството на акумулаторни плочи и разкрива техния механизъм, процесите при експлоатация на батериите и параметрите, от които те се влияят, създават нови материали за производство и т.н. Повече от четирийсет години ръководи лабораторията и нейния колектив. Тук ми идва наум афористичната мисъл на Волтер: „Науката е като земята - можеш да притежаваш само малко от нея”. Дечко Павлов и неговите сътрудници имат своето малко, което всъщност е също необикновено голямо като познание и практика.

Оглеждам пътя и стъпалата на движение нагоре на големия учен и се учудвам на необикновените скокове на хора, които в развитието си, без да натрупат опит, летят и с парашути към високи постове в обществения живот, за жалост и в образованието и науката.

Ето стъпалата на Дечко Павлов: асистент, старши асистент, след това спечелва конкурс за научен сътрудник, трета, втора и после първа степен, старши научен сътрудник, професор, член-кореспондент на БАН, академик. Колко прав е един английски писател, който още през седемнайсети век отбелязва, че генерали могат да се произвеждат всяка година, но учени - не.

Веднъж Дечко Павлов ми каза, че цял живот е хвърлял мостове, а не е създавал прегради. Поводът беше мой проект на писмо, което му предложих да подпише до владиката на Стара Загора. Искахме митрополитът да разреши да изнесем от двора на храма паметна плоча на Хаджидимитровия четник Стефан Орешков и да я поставим на мястото, откъдето е тръгнал към бесилото. Митрополитът ми беше отказал и аз написах писмо от името на академика - като човек от Шипка, ала той не хареса моя вариант и сам състави по-дипломатично писмо-молба. Изпрати го от свое име, но мост не се получи, канцеларията на митрополита така и не му отговори.

Ще почертая успешната дългогодишна преподавателска и педагогическа дейност на Дечко Павлов. Неговият подход, методи, похвати и умения са оценени високо от различни учебни заведения по света. Ето, д-р Чарлз Хуанг от Тайван пише: „Аз съм радостен, че имах големия шанс да работя с вас.” Друг негов колега от Индия допълва: „Лекциите в Мадрас помогнаха на техническите специалисти по-добре да оценят операциите в заводите.” Ще добавя и мнението на д-р Джон Пиерсън от САЩ: „Вашите лекции, статии и лични връзки бяха вдъхновяващи.” Американецът шеговито отбелязва, че ученият Павлов го е научил да пие ракия със салата. Като зная, че академик Павлов е почти въздържател, го питам за откровението на американеца, а той в шеговит тон ми казва, че фатални са само необратимите неща, а тук става дума за обратим процес.

През годините видният учен изнася лекции като гост в университите „Сан Карлос” в Сан Паоло, Бразилия, и в Рио де Жанейро, чете лекции в Австралия, Германия, Русия, Франция, Япония…

Специално внимание заслужава международната му дейност. Още от края на осемдесетте години той е член на Електрохимическото дружество на САЩ и на международното дружество. Вече стана дума за неговата инициатива за ЛАБАТ, конференциите във Варна. Тук ще добавя, че по негово предложение ръководството на БАН учреди медал на името на създателя на оловно-киселите батерии Гастон Планте. С този медал се удостояват учени, избирани от 15-членно международно жури.
По повод на тези конференции професор Дейвид Ранд пише до Дечко Павлов: „Ти и твоят тим положихте много усилия да подобрите международните връзки и приятелство между различните части на света, които бяха обект на политическо разделение. Вие показахте, че науката не знае граници.”

Делото на академик Павлов е ценено най-вече тук, в родината, и от колегите му. Сътрудниците му искрено се радват на неговия примерен живот. И са благодарни за ръководната му роля в техническото, компютърното и апаратното оборудване на лаборатория, с което поддържат изследователската работа на световно ниво. Кратко и ясно е поздравлението на колектива по случай 75-годишнината му: „Не са важни годините, а важна е следата, която остава. А тя е огромна и се вижда и от Европа, и от Америка, и от Азия.”

Дечко Павлов като много други съселянчета за малко опознава чирашкия живот - цяло лято е наемен работник в ножарска работилница. Неотдавна говорихме със Стефан Рачев от Шипка, с когото са били на съседни преси при ножаря Иван Станчов. Колко дълъг се виждал на малките момчета работният ден, колко често поглеждали часовника, особено към залез слънце.

Плодотворният труд на големият учен е оценяван високо и от нашата държава. Той е получил много ордени и почетни звания. Носител е на медала на името на Гастон Планте. Още през 1986 г. става лауреат на Димитровска награда за наука. През 1984 Американското електрическо дружество му дава „наградата за изследване”, получава международна диплома за културен принос ABIRA, САЩ.

Животът на забележителния учен е пример за отдаденост на науката и приложението й в практиката. Както бе казал Пастьор: „Ако науката няма родина, човекът на науката има една.”

За академик Павлов тя винаги е била България.