КИЧЕВО – ГОСТИВАР – ТЕТОВО

Димитър Атанасов

Откъс от подготвената за печат книга „Македонска тетрадка”

Кичево – Гостивар – Тетово

Сутринта пак на шкембе чорба и телешко варено. Матю набляга на лютите чушки. Весела, Ружа, Тони от Бирдас по традиция уважават скопското и битолското пиво, Запрян избира Прилепска пивара.
Моята е Златен даб и на етикета пише: “Ако сакаш да се факаш, фати се за Даб”. И я се факам…
Най-свежа от всички е Ружа. Тя не е жена, а феникс – всяка заран се възражда и преобразява. И започва с бира.
Пътуваме в посока юг-север по първокласния път Е65. Изпращат ни тъмните гребени на Караорман и Славей планина. Известно време движим успоредно на река Сатеска, един от големите притоци на Черни Дрин. Отдясно се протяга Илинска планина, а отляво се възправя Бистра. Планинският пейзаж е разкошен. Зеленината на непрекъснати гори превзема очите, завоите на пътя почти не се усещат. Навлизаме в Кичевската котловина, пресичаме пощръклелите води от горното течение на река Треска. Обработваемата земя е кът и доколкото я има засадена е предимно с овошки. Кичево отстои на около 60 км от Охрид и 110 км от Скопие, с надморска височина близо 900 м. И в България има Кичево – село във Варненско. Но тукашното е общински център и доста по-голямо. Старото му име Кърчово идва от старобългарски и общо взето на всички славянски езици означава място, където е имало изкоренена гора. Тези земи още от времето на Борис І и Симеон Велики са български. В околностите се намира известният български манастир „Света Пречиста” от ХІ век. А „кичево” е образувано от китка, китено, красиво място. В началото на миналия век тук е имало преобладаващо българско население, християни и мохамедани. Сто години по-късно то наброява 27000 жители, като все още македонците с български корен са мнозинство в сравнение с албанците. Но в скоро време със сигурност няма да е така. Има още малко турци и цигани, и още по-малко сърби и власи.
Двамата ми сина Иван и Виктор имат македонска жилка по майчина линия. На Венера прадядо й Велян е от Удово, Кичевско, в Илинска планина. Били са трима братя и една сестра – Велян, Дуко и Тасе. Сестрата я отвлича богат турчин. Братята го убиват и хващат гората, стават комити. В една престрелка Велян пада убит. Има един много известен македонски комита на име Велян, ала не е сигурно дали е същият. Синът му Атанас, дядото на Венера, също става комита. Заедно с чичовците си взема участие в Илинденското въстание. След кървавото потушаване на въстанието забягва в Сърбия. Затварят го в лагер, но той отново избягва, този път в Румъния. Научавайки, че чичо му Дуко се е спасил и е в София, той се насочва към България. Заплашва с нож в гърлото един лодкар, за да го прекара през Дунава. Намира чичо си, който вече има кафене в София и го прибира да живее при него. Дядо Атанас се захваща с търговия, поспечелва пари, дядо Дуко му помага малко и той също отваря кафене. Но по това време в София членовете на ВМРО много се стрелят, а и той навярно не е стоял настрана. Става опасно и се покрива в Долни Дъбник, Плевенско. Купува 60 декара земя, оженва се за баба Вуна и се заселва там. Заема се с търговия на животни, става джамбазин. До 1944 година не слиза от коня и винаги ходи с пищов в пояса. Не иска да влезе в ТКЗС, затова лежи в Белене. Излиза в средата на 50-те, продължава да се занимава с търговия, но не върви. Гледа биволи… Отива си в края на 60-те, като с баба Вуна отглеждат четири деца – двама братя и две сестри. Една от тях, Василка, е майка на Венера.
В Кичево се набиват в очи доста нови, големи и хубави еднофамилни къщи, като кукленски. Със съвременна, модерна архитектура. Много от тях вероятно са частни хотелчета. Обяснявам го с примамливостта на прекрасните природни дадености, възможностите за туризъм и забогателите от гурбет албанци, които инвестират парите си тука.

* * *

Продължаваме на север към Гостивар. Оставяме зад гърба си Бистра планина и Буковик. Сега се движим успоредно на планината Демир Хисар, което ще рече Желязна крепост (тур.). Навлизаме в котловината Горни Полог. Пътят е все тъй живописен, няма място за скука. Зеленината навсякъде е в изобилие, няма какво да подразни окото. Подминаваме разклонение на пътя за Мавровското езеро, нямаме време. За голямо съжаление на Матей, който обяснява, че там излиза страшно много пъстърва, плашица и клен. Като стане дума за риба и рибарската му кръв кипва. Езерото е на 1220 м. н. в., дълго 12 км. и широко 3 км. Дълбочината му никак не е малка – 48 метра. Наблизо се намира известният зимен курорт и ски център „Лазаревски”. В тази посока е и българският манастир „Св. Йоан Предтеча”, наричан още Бигорски(1) заради камъка, от който е изграден. Основан е 1020 г. и е прочут със своя иконостас, един от най-хубавите в православния свят, дело на майстори дърворезбари от Дебърската школа. За съжаление и за него нямаме време.
Гостивар е сгушен в полите на Шар планина. Надморската му височина е около 520 м. На няколко километра югозападно от града на 683 м. н. в. е изворът на река Вардар, която тече на север към Тетово, прави голям завой зад Жеден планина и тръгва на югоизток към Скопие, Велес и нататък, към гръцко. Още с приближаването забелязваме нещо, което е характерно за Гостивар, би могло да му бъде хералдически символ – джамиите. Не мога да преброя минаретата, десетки са. Обяснимо е – още в началото на ХІХ век мюсюлманското население тук е доминиращо. Само че тогава повече са били турците, а сега албанците. Сред гората минарета, повечето от тях нови, все пак блести кубе на християнски храм. Църквата „Св. Богородица” се издига на централния площад и е с много приятна архитектура. Градът е общински център и е среден по големина за мащабите на страната – около 36000 жители, като почти 50% от тях са албанци. В общината албанците даже са 3-4 пъти повече от македонците. В самия град македонците са около 12000, доста турци има все още, и цигани. Сърбите и власите са съвсем малко, за първите даже не съм сигурен. Гостивар е голям транспортен център. Оттук тръгват автомагистралите за Кичево и Охрид на юг и за Тетово и Скопие на север. Има и жп гара. Известен е още с добива на мрамор и кварцов пясък. Едно от общо шестте училища носи името на Гоце Делчев. Освен Културния дом и библиотеката „Вук Караджич” други културни институти няма. Исторически и архитектурни паметници, които заслужават да се видят са часовниковата кула от 1860 г. и някои стари къщи от началото на ХІХ век.

* * *

Зареждаме гориво на близката бензиностанция, преди да излезем на магистралата за Скопие.
Матей е търпелив и внимателен към всички – жадният ще напои, гладният ще нахрани, нуждаещите се от облекчаване ще облекчи. Готов винаги на жестове, способен е да ухажва всички жени едновременно и поотделно. И не само това, а и да задоволява всичките им капризи. Напълно оправдава името си – Матей зачи „Божи дар” (иврит). И другото си име заслужава – в античността кентаврите били известни с буйния си и невъздържан нрав, при тях доминирали животинските им страсти. Но както обикновено се случва, имало изключения – кентавърът Хирон, учител на Язон и Ахил, приятел на Херкулес, бил мъдър и добър. Той отстъпил безсмъртието си на Прометей.
Кентавърът Матей ни отпуска достатъчно време за пушене, пиене, хапване и облекчаване. И хайде пак на конете.
Магистралата Е65 прекосява Тетовското поле по дължина. Успоредно с нея тече Вардар в посока към Скопие. Отляво е Шар планина, а отдясно Сува гора и Жеден планина. Това е т.н. котловина Полог. На български език едно от значенията на думата „полог” е „гнездо за мътене”. Точно такова продълговато гнездо представлява плодородното Тетовско поле, в чийто северен край е разположен града. Дължината му е 55 км, а е широко десетина километра, с надморска височина от 300 до 600 м. Тук растат прочутите ябълки „тетовки” и сортът фасул „тетовец”. Иначе за района водещ икономически отрасъл е дърводобивът.
Матей отдавна се е примирил, че Шар планина е толкова на север. Ала сега, когато е пред очите ни, не може да се въздържи и пак се връща на темата за известната порода овчарски кучета „шарпланинец”.
- Познавам едно такова куче, казва се Борг – подхваща той.
Виждал го е при Газдата в Прилеп. Бойно куче, като го пуснат да се бие, по инстинкт за самосъхранение подгъва предните крака, за да си предпази слабините.
- Името „Газда” значи „стопанин” – открехва ме Ружа.
Аз обаче зная още значения на тази дума – „господар”, а също и „главатар” на градинарска дружина в чужбина, каквито е имало доста из Западна Европа през ХІХ век. Даже в унгарски език има такава дума и тя означава точно това.
- Нали ви казах, „най-обичам да знам” – припомням пак Емил Андреев.
- Шарпланинецът има невероятна памет – продължава Матю.
Използвали го за граничарско куче. Един път обучено нямало нужда от опресняване през две-три години, каквато е обикновено практиката с другите породи кучета. Стигало на тегло към 40-45 кг. и височина към 70 см. Много силно и много добре сложено, чернобяло, с дълга гъста козина и клепнали уши, с къса гривеста шия и широки, мускулести гърди. Изключително вярно и дисциплинирано. Породата била призната още през 1939 г.
- Гледах Борг как се бие – разказва Матю. – На запис, разбира се. Направо изяде муцуната на един питбул.
Ние пък направо не усещаме кога стигаме Тетово.
Градът е общински център с 53000 жители, повечето от половината албанци. А само преди сто години градът е имал 19200 жители, от които 9000 турци, почти толкова българи – 8500, 1200 цигани, а арнаутите били 500. Както се вижда последните днес са първи. Думата „тето” в северозападния македонски говор значи „покрив”, „дом”. Но името на града идва от старобългарски – „хтетово” значи желано място, добро място за живеене. През турско носи името Калканделен, „калкан” на турски също значи „покрив”. Градът пада под османско владичество през ХV век. В Тетово има два университета, в единия се преподава на албански, а другият носи гръмкото име Университет на ЮгоИзточна Европа. Сред забележителностите на града се открояват Шарената джамия, Стария мост, Тетовското кале, а в околностите Лешочкият манастир.
Шарената джамия, позната още като Пашина джамия, строена 1495 г., наистина е красива, с изключителна външна декорация – разноцветни флорални и геометрични мотиви – тя е като едно архитектурно бижу на града. Изглежда, че и като скъпоценност се поддържа – целият комплекс със запазените конаци и турската баня грее между пълзящата зеленина, цветните лехи, подстриганата трева в двора и кипарисите, устремили се да стигнат минарето. Намира се в старата част на града, на брега на река Пена и се вижда от шосето за Гостивар.
Калето, издигнато на Балтепе над града, е строено 1820 г. от Абдурахман паша, син на Реджеп паша. Тази, макар и официална информация обаче не е съвсем достоверна. Има документи, които сочат, че Абдурахман само е укрепил и обновил твърдината, но е съборил църквата. Марко Цепенков е записал в своя дневник, че на времето му викали Миланово кале. Защо – не се знае. Било построено от някой си българин Милан и толкоз. Други го наричат манастир „Св. Атанасий”, за който се предполага, че е строен през ХІІІ век. А някои археолози са на мнение, че калето е още от римско време. Може би имат право, отдалеч се вижда - зидовете са масивни, градени за векове. Твърди се още, че отдолу са прокопани тунели и подземни галерии. През ХХ век е възстановена църквата „Св. Атанасий” и построена още една – „Св. Никола”. Сега калето се стопанисва от архиерейското наместничество на МПЦ.
Подминаваме табела с разклонение за Лешочкият манастир. Намира се недалече край село Лешок, Тетовско. В манастирският комплекс има три църкви – две стари от ХІV век и една нова от началото на ХХ век. Прелюбопитен ми е по две причини: през ХІХ век писателят Кирил Пейчинович е бил игумен на манастира в продължение на 28 години; през 2001 г. албански екстремисти от Армията за национално освобождение взривяват и разрушават до основи най-старата църква „Св. Атанасий”, а македонците я възстановяват напълно само за четири години и днес в нея отново се извършва богослужение.
Но уви, както се досещате, нашият маршрут не минава оттам. Дано се случи някой ден да дойда отново, си казвам, мислейки колко много неща още не съм видял. И които, дай Боже, да имам възможност да видя.
Credendo vides! – казват римляните. Вярвай, за да видиш!
Аз наистина вярвам.


(1) Димитров Б., „Християнството в българските земи. Български манастири”, ИК “Климент Охридски”, София, 2001 Обратно в текста