Анита Коларова

В богатството на погледа открит
душата ти докрай се е раздала…
Въжето се затяга.
Ставаш мит.
И краят
се превръща
във начало.

Без жест и шум!
С най-горестна печал.
Но ако в този ден аз плача,
навярно не за тебе ми е жал,
а жал ми е,
о, Боже,
за палача.

За него - за предателя до мен,
за който нощем спя върху жарава.
За нищия,
от моя плът роден,
който до днес
все още те предава!

Каква по-изтощителна любов -
да скиташ
в леден свят
о, дух метежен!
И близък, и далечен -
като зов
на тъжен хлопатар
и вятър снежен…