СТРУГА

Димитър Атанасов

Откъс от подготвената за печат книга „Македонска тетрадка”

Струга

Няма още икиндия, когато се прибираме в „Коцарев”. Половин час почивка за леко разтоварване от преспанските емоции и продължаваме за Струга.
Градът е само на 14 км северозападно от Охрид, на брега на езерото. Минава се покрай село Подмолие, известно със скалната църква „Св. Еразъм”, за която обаче не можем да отделим време.
Тук е минавала границата между България и Италия през 40-те години на миналия век. Всъщност било е само преди 60 години. Направо не е за вярване. Чувството е много специално…
Започваме оттам – раждането на река Черни Дрин. Или както я наричат местните Црн Дрин /на албански Дрини и Зи/. Тука е единственото място, където Охридското езеро се отича. Реката прекосява Стружкото поле, минава през областта Дримкол и язовир Глобочица езеро, сетне през още един язовир – Дебърското езеро и след 50 км стига границата с Албания. Нататък в нея се вливат притоците Окщун, Велещица и Бистрица, докато не се слее с Бели Дрин и там вече се нарича само Дрин. Дълга е към 160 км.
Не знам нататък, но тук, в началото, е много вълнуващо. Има голям мост, а под него дървен шлюз, с който се регулира дебита на изтичащата вода. Бученето е невъобразимо. Не може да се разговаря нормално, трябва да се вика. Качиш ли се на моста, усещаш силата на водата, вибрациите проникват в тялото и ти се струва, че мостът всеки миг ще се разпадне, а с него и ти. Погледнеш ли надолу, талазите те грабват, завличат погледа, а водата тегли, тегли – иска те.
Колко ли удавници е изпратил на онзи, по-добрия свят? На колко нещастни любови е бил свидетел, на колко злочести съдби е сложил край?…
Тръгваме по крайбрежната улица към центъра. От къщите и заведенията ехтят маанета.
Давам си сметка, че в Струга преобладаващото население е мюсюлманско, т.е. албанско. Наброява към 36000 жители и е общински център. Според Васил Кънчов преди 100 години Струга има 4570 жители, като 3000 са българи християни, 1000 турци, 350 арнаути мохамедани и 220 цигани. През 1905г. училищата в града са четири – едно средно и две основни български, и едно основно гръцко. Днес нямам представа какво е съотношението на етносите, нямам намерение и да питам. Ала маанетата, албанската реч около нас, забулените жени и джамиите ми подсказват какво е положението.
По време на Римската империя градът бил разположен на Виа Егнация – стратегически военен път, строен през 145 г. пр.н.е. Пътят минавал през Македония и Тракия и стигал до Мала Азия, където се съединявал с Царския път, познат още от времето на Кир и Дарий І. Той свързвал Рим с източните провинции на империята. Името Струга се споменава за първи път през ХІ век сл.н.е. В препис от ХVІ век на грамота от българския цар Калиман се казва, че „приходите от рибарството трябва да се изпращат на Зографския манастир”. Думата „струга” е със старобългарски произход и означава тесен планински проход и/или тесен проход (стърга), по който овцете се пропускат в кошарата за доене.
Всъщност водата от езерото не я ли пропускат да изтича по същия начин?
Но има и още едно значение – ограждение за отглеждане на риба. Минаваме край културния дом. Тук се провеждат международно известните Стружки вечери на поезията. Литературните четения по традиция започват винаги със стихотворението на Константин Миладинов „Тъга за юг”. Участват съвременни македонски и чуждестранни поети. Лауреати на „Златния венец” са ставали Пабло Неруда, Йосиф Бродски, Алън Гинзбърг. През социализма са участвали и пловдивски автори, сещам се за Георги Алексиев, макар че той не е поет. Следва парк, в който са разположени множество скулптурни паметници на важни за духовната история на Струга дейци – Димитър и Констатин Миладинови, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Марко Цепенков, Кирил Пейчинович, Йоаким Кърчовски, Кузман Шапкарев, изтъкнатият „македонски новинар” Симеон Радев и др. Повечето от тях всъщност са личности от българската история. На една от паметните плочи е изписано популярното стихотворение на Константин Миладинов „Тъга за юг”. Като изключим апострофите, които заменят „омразната българска буква Ъ”, с четенето всъщност нямаме никакви проблеми.

Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
Ако как овде сънце ме стретит,
ако пак мрачно сънцето светит,
на път далечни я ке се стегнам
и в други стърни ке си побегнам,
където сънцето светло угревят,
къде небото дзвезди посевят.
Овде йе мрачно и мрак ме обвива
и темна мъгла земя покрива;
мразой и снегой, и пепелници,
силни ветрища и виюлици;
околу мъгли и мразой земни,
а в гръди студой и мисли темни.
Не, я не можам овде да седам!
Не, я не можам мразой да гледам!
Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прелетнам.
На наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.
Тамо зората греит душата
и сънце светло зайдвит в гората;
тамо дарбите – природна сила
со съта раскош ги растурила:
бистро езеро гледаш белеит
и си од ветар синотемнеит;
поле, погледниш или планина,
сегде божева йе хубавина.
Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.

Братя Миладинови са родени в Струга. Освен в родния си град учителстват още в Охрид, Прилеп, Битоля, Кукуш. Големият брат Димитър като учител в Прилеп успява да въведе изучаването на български език в местното гръцко училище. Помага като събира помощи за дострояването на българския храм „Св. Стефан” в Цариград. За родолюбивата си дейност е преследван от турците и най-вече от гръцкото духовенство. Многократно е арестуван и лежи по затворите. Накрая двамата братя умират в Цариградския зандан. Делото на живота им е събирането и издаването на сборник под заглавие „Български народни песни” (Загреб, 1861).
На върха на езика ми е въпрос, който не мога да преглътна: Защо не са нарекли песните македонски?
Отговорът е твой, читателю. Има го и в мемоарите на Царевна, дъщерята на Димитър Миладинов, също известна възрожденска учителка.
По-малкият брат Константин учи в Атина гръцка филология. После заминава за Одеса и Москва, където се свързва с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Райко Жинзифов, Сава Филаретов. Приятел е на Г. С. Раковски. В Москва основава „Българската дружина „Братски труд” и публикува стихове в едноименното издание. Сътрудничи още на „Български книжици”, в. „Дунавски лебед” и др. За нашите събратя той е „македонски събирач на народни песни и поет. Първият македонски лирически поет. Основоположник на македонската поезия…”
Изкушавам се да цитирам и Григор Пърличев, който, пак според събратята, е „един от най-известните македонски писатели на ХІХ век”. На същият този „македонски писател” принадлежат думите, които акад. Михаил Арнаудов е взел за мото на книгата си „Григор Пърличев”, издадена 1968 г: „Обичам народността си повече от живота си… Ако спечелих лавров венец, спечелих го геройски, без да тропам по ничия врата… Българин съм… Не се отказвам от своята народност!” А също и правнуците на поета – Олга и Кирил Пърличеви. Тя е научен сътрудник в Кирило-Методиевския център при БАН, а той известен публицист. В едно интервю на въпроса “как приемат днес Пърличеви в Македония” Кирил Пърличев отговаря: “Не особено добре заради противопоставянето ни на македонизирането на Македония. По-безобидно е да се говори за отдалечената във времето личност на Григор Пърличев, отколкото за “опърничавите” му потомци. В Македония прадядо никога няма да бъде признат за българин, независимо че той винаги се е самоопределял ясно като такъв.”(1)
На другите духовни личности от алеята на славата, за които македонците твърдят, че „са наши, а не български” няма да се спирам…
Излизаме на градската чаршия. Улицата е пешеходна, покрита е с мраморни правоъгълни плочи, както в Стария Охрид. Около нас звучи предимно албанска реч. И дюкян до дюкяна, мила моя майно льо… Атмосферата, глъчката, а и цялостния изглед напомня за някое от нашите балкански градчета, не мога да кажа точно кое. В главата ми звучи друга македонска песен:

Що ми е мило ем драго
во Струга дюкян да имам…
На кепенците да седам,
стружките моми да гледам.

И ние с Матей и Запрян зяпаме стружките моми, сучиме мустаки, цъкаме с език. Има не само за гледане…
Съблазнява ни витрината на една малка, по всичко личи албанска сладкарничка. Две маси отвън, две маси вътре. Колегите сядат да ядат сладолед. Ние с Таня от Балабановата къща, Тони от Бирдас и Матю се настаняваме вътре. Пространството малко, а изборът голям. И всичко хваща окото, толкова е апетитно на вид, че само преглъщаме и се чудим на какво да се спрем. Поръчвам баклава, печена ябълка и боза. Таня ми смига и повтаря, Тони също. Матю си взема тулумбички и ашуре. Баклавата е разкошна – прясна, сладка, но не прекалено, с лек вкус на ванилия и канела, обилно сиропирана. Ябълката белена, напоена със захарна мъзга, с пълнеж от орехи, топи се в устата като мед. Бозата е по-светла от нашата, по-резлива. Мляскаме с наслада и облизваме пръсти с Таня, доволни от добрия избор. Кентавъра и Тони също гледат блажено. И макар чревоугодничеството да ми е чуждо, двоумя се дали да не опитам още някой сладкиш. За съжаление няма време, нашите хора от външните маси стават.
И сега, като пиша за Струга, си мисля, че всичко, което искам да кажа, може да се вмести в следните няколко думи – Црн Дрим, братя Миладинови, Стружки поетични вечери, стружките моми, печена сладка ябълка и албанска боза.
Лепнещи от наслада се прибираме в „Коцарев”.
Предстои ни охридска галавечеря.

* * *

Масите са събрани и специално подредени за нашата група.
Желтата лознишка грапа се харчи като вода.
Човекът-оркестър от предишните две вечери поддържа яко темпо. Дансингът е маркирана територия за нас.
От танци и игри някои от колегите цяла вечер изобщо не сядат на местата си. Радост пощръклява, хем танцува, хем снима. Добре, че фотоапаратът е цифров, не губи време да сменя филми. Ружа, естествено, отново е заета със солови изпълнения. Първа стъпва на дансинга и сигурно последна си отива. Даже и през паузите, когато „живата музика” почива, тя пак продължава да изцежда странни и загадъчни чупки от стройното си иначе тяло. По някое време се присъединявам към нея така, като кавалер, да не е сама. Тя обаче ми пошушва в ухото, че не може да танцува. Интелигентно ме отсвирва, така да се каже, а неинтелигентно просто ме отрязва. Е, тоя път не ми клюмва гребенчето.
След малко Радост ме поканва. Мъжете са малко…
А Ружа цяла нощ пак пее и танцува. Пак й е хубаво. На нас също ни е хубаво, на дансинга няма място.
Само Кентавъра набляга на „желтата шлякавица” и вдига все един и същи тост:
- Защо да пием три, като можем пет!
И поръчва все двойни.
Весела отприщва звънливия си смях и развява червената си коса по дансинга. Върти-сучи гледа все около музиканта да е близо, явно й хваща окото. Той пък се наелектризирва и не откъсва поглед от нея, едни парчета нарежда, не ни дава да седнем. А смехът на Весела звъни ли, звъни…
Тони от Бирдас даже не се стърпява и става да разкърши „старото си приказно тяло”.
Всички са там – Запрян, пухкавата добродушна Рая, смуглата Христина, хубавата Тони от Недкович, двете Гали, финансистката Хилда, апетитната Радост…
Откакто сме тръгнали от Пловдив непрекъснато се питам на кого прилича Запрян с бръснатата си глава. И чак сега се сещам на кого. На Мумията. Не, не на самата мумия, а на актьора Арнолд Вослу, който играе тази роля в едноименния филм, първожреца Имхотеп. Чисти аристократични египетски черти, само дето е със светла кожа. Нищо чудно, че и излъчването му е някак си антично, нали служи в Античния театър, той също е храм… На Мелпомена.
Някой подшушва на музиканта, че тъмнооката Христина има рожден ден. И се почват едни поздрави, едни изпълнения, едни поръчки… Панде осигурява торта. Той по някое време също се присъединява към нас и то с пълна сила.
Гвоздеят на вечерта е скромната и тиха иначе Таня от Балабановата къща. На народните хора тя си няма еша. Да не повярваш, че носи такива заложби, че е такава хороводка. Право, северняшко, дайчово, еленино, ганкино, сийкино, копаница, скачаница и всички останали, тя все начело. Вдига всички в ресторанта, заизвива се онова ти ми хоро в зала след зала, пръстен след пръстен. На ръченицата и аз не устоявам, разкършвам рамене, но съм слаба ракия пред Таня. Тя заслужено обира всички овации, ако има награда, на нея трябва да се присъди. И Панде й присъжда – бутилка шампанско.
Изненадите обаче не свършват, ставам свидетел на още едно паметно събитие. Не съм виждал кентавър на дансинг – тази вечер и това доживявам да видя. След петата ракия Матю придобива решителност и се включва с един изключително впечатляващ танц, микс на Пинокио с Арлекин – нещо средно между изпълнение на дървен робот и механична талпа. Без ни най-малко чувство за ритъм или координация на движенията. Не танцуващият с талпа, а танцуващата талпа! Забележително! Какво ти, направо усмъртяващо!
Панде не издържа, поръчва цял стек шампанско. Къпем се с вино…
Море сокол пие…
Шампанското гърми, музиката се лее…
Истинска гала вечеря! Даже не помня менюто какво беше…


(1) Димитър Статков, “Олга и Кирил Пърличеви: Израстнахме с приказки за комити”, в. Труд, 5 март 2008 г., стр.17 Обратно в текста